Нацгвардията в Украйна: „Или си палач, или си жертва!”

Посвещава се на всички военнослужещи в украинската армия, които отказаха, отказват и ще продължат да отказват да стрелят по своите братя и сестри украинци

Така наречената „украинска армия” бива определяна от много специалисти като небоеспособна. Така например по думите на директора на Центъра за анализ на стратегиите и технологиите, Руслан Пухов:

"Тази армия се е разложила морално и физически. По редица причини, като започнем от това, че на хората им плащаха много малко, социалният им статус беше нисък, и приключим с това, че много хора просто не искат да воюват с мирното население."

Именно това нежелание на украинските войници да избиват мирно население обаче не се харесва на управляващите кръгове в Киев. Още в началото на цинично наречената от нелегитимното настоящо правителство «антитерористична операция», която по същността си е геноцид в най-чист вид, става ясно, че редовните войски са непригодни за нейното провеждане. Вместо в Краматорск същите тези войски да изпълнят заповедта на правителството за потушаване на въстанието, те предават бронетехниката си на опълченците. Да не говорим, че мнозина от тях преминават и в редиците на народното опълчение с оръжието си и твърдата си вяра, че да воюваш на страната на народа си срещу фашистката хунта е правилно, макар и рисковано, а да избиваш мирни граждани (братя и сестри украинци) е долно и безчестно. Не всички решават да напуснат редовната армия и да влязат в редиците на опълчението още в началото. Някои войници стигат постепенно до това решение, виждайки жестокостите, които уж подкрепящите ги сили на нацгвардията извършват. Самата нацгвардия се състои от неотдавна събрани бойци на “Десния сектор“. Какво обаче е предназначението на това паравоенно формирование?

Виждайки небоеспособността на армията си (която се дължи по-скоро на нежелание да се убиват цивилни, отколкото на неподготвеност, защото за да застреляш невъоръжен човек с автоматично оръжие или за да убиеш няколко души с миномет не се изискват някакви особени умения (най-важното качество, за да извършиш нещо такова е липсата на съвест)), Киев решава да се обърне за помощ към своите съюзници, родени на Майдана. За да подчини армията и за да я направи по-управляема и “изпълнителна“, правителството не се колебае да допусне нацгвардията да се намеси в нейните дела. Все повече зачестяват историите за активисти на “Десния сектор“, които са прикрепени към редовните военни части, за да следят за изпълнението на заповедите. Съобщава се даже, че нацгвардията извършва разстрели за неподчинение. С други думи едно фашизирано паравоенно формирование безконтролно командва украинската армия и си позволява да разстрелва нейни военнослужещи, които не желаят да стрелят по мирни граждани! Поведението на нацгвардията донякъде напомня това на Полевата жандармерия в нацистката армия по времето на Втората световна война. Полевата жандармерия е въоръжена военна полиция, отговаряща не само за обезпечаването на дисциплината в армията и за регулирането на движението на войниците, но също така за задържането във военно време на отстъпващите и бягащите войници и създаването на отряди, в които те биват зачислявани, за да бъдат дислоцирани на „кризисните“ участъци на фронта. Правомощията на това формирование постоянно нарастват с влошаването на положението на нацистка Германия в края на войната: в числото на лицата, попадащи под ударите на жандармерията, са включени и мирните граждани, които са уличени или обвинени в „разпространяването на панически слухове“, както и военнослужещите, които не изпълняват с готовност дадените им заповеди. В края на войната смъртно наказание се налага от това формирование дори само по подозрение в „изразяване на неувереност в окончателната победа“. Нацгвардията на „Десния сектор“ също надзирава редовната армия, също следи за реда и изпълнението на заповедите на Киев (да се избива мирно население) и също така наказва онези, които не се подчиняват...

Но дори това не е достатъчно, за да бъдат поставени военните под контрола на киевската хунта и на екстремистите на „Десния сектор“. Напротив! Войниците, които са родом от Югоизточна Украйна все по-често се присъединяват към народното опълчение. Един от преминалите на страната на опълченците военнослужещи разказва:

„Аз съм от украинската армия и даже се страхувах да минавам през родния си град, защото излизаше, че съм окупатор в родния си дом. Беше ми много тежко. Отидох при хората от опълчението, поисках да се присъединя към тях в народната армия.“

Към операциите си срещу опълченците Киев се опитва да привлече и спецподразделения на милицията, но тяхното желание да воюват с мирното население се оказва не по-голямо от това на военнослужещите. Затова правителството, разбирайки, че по операцията си за прочистване на Югоизточна Украйна няма да може да разчита на армия и полиция, се обляга все повече на нацгвардията. За разлика от войска и милиция, нацгвардията няма задръжки по отношение на стрелбата срещу мирни граждани, както се видя на 9-ти май в Мариупол. Но, разбира се, не следва всички „заслуги“ да бъдат приписвани само на нацгвардията, защото другите безконтролно действащи паравоенни формирования могат да се обидят, че не са били споменати в списъка на главните действащи лица. В Красноармейск в деня на референдума (11-ти май) мирните граждани не ги избива гвардията, а подразделението „Днепр“ – спецчаст на МВР на Украйна, а всъщност отряд от наемници, финансирани от привърженици на настоящата власт (подразделението е създадено след идването на киевската хунта на власт и бива използвано само за силови операции срещу противници на режима). И все пак нацгвардията, „Днепр“ и много други знайни и незнайни паравоенни фашизирани формирования имат две общи черти: униформата без опознавателни знаци и извънредната жестокост.

„Това фактически са незаконно въоръжени формирования, на които въпреки това е даден карт-бланш да провеждат силови акции с цел прочистване на въстаналото население в източната част на Украйна. Затова можем да класифицираме тези подразделения например като „ескадроните на смъртта“, които станаха печално известни в Латинска Америка“ – коментира главният редактор на списание "Национална отбрана", Игор Коротченко.

И все пак, макар че проявяват голяма готовност да воюват срещу мирното население, паравоенните формирования избягват, доколкото могат срещите с въоръжени опълченци. Киевската хунта, разочарована от неспособността си да накара военните и милицията да избиват опозиционно настроеното мирно население, призовава съпротивата на Югоизточна Украйна да бъде задушена с помощта на артилерията и авиацията, но желаещите да изпълнят подобна заповед стават все по-малко. За съжаление обаче сред редиците на нацгвардията и другите фашизирани военни формирования такива лица има и те на драго сърце ще прибягнат до използването на тежко въоръжение, ако им бъде предоставена възможността.

В Украйна решително върви процес на фашизация, който започва да пуска корени и в армията. Цели се изграждането ѝ като опора на властта в борбата с инакомислещите – с онези, които изразяват неподчинение. Паравоенните формирования на „Десния сектор“ и други екстремистки образувания не само че избиват мирното население в Одеса, Краматорск, Красноармейск и в много други украински градове, но са се захванали и с овладяването на армията. Принципът им е: “Или си палач, или си жертва!“, т.е. или убиваш мирни граждани, или ние ще убием теб. Войниците от украинската армия са принудени да избират между честта си и живота си... Много от тях избират да запазят и двете и да се присъединят към редиците на народното опълчение! Така политиката на натиск поражда обратния на замисления ефект. Но дори самият опит да се фашизира армията и да се използват паравоенните формирования, за да бъдат принудени военнослужещите да извършват престъпления против човечеството, ни показва, че опитът за установяване на фашистка диктатура в Украйна е преминал на по-високо ниво и вероятно ще продължи да набира сили.

Студентите питат: "Къде са ни парите?"

Повод да напиша настоящата статия ми дава моето възмущение, че към днешна дата (16 май 2014 г.) все още Софийският университет "Св. Климент Охридски" не е започнал изплащането на стипендиите на своите отлични студенти. В следващите редове ще обясня защо това е толкова недопустимо, противозаконно и възмутително!

Недопустимо е, защото основният смисъл на предоставянето на стипендиите ежемесечно на студентите, които са ги заслужили, е, че с тези парични средства учащите следва да посрещнат своите неотложни нужди. Сметките се плащат ежемесечно (ток, вода, отопление, общежитие), а разходите за храна са ежедневни. Нелогично е в такъв случай стипендиите, за които следва да приемем, че са основен доход на отличните студенти, да не трябва да се плащат месечно. Същото е и със заплатите. Кой работник ще се съгласи да работи за без пари няколко месеца заради едното голо обещание да му се плати наведнъж след това?! Та нали за да преживее тези месеци на неплащане, ще му се наложи да вземе кредит, а после като го изплаща ще дължи и лихва. По този начин онова, което ще получи като възнаграждение за извършения труд ще бъде по-малко, отколкото, ако го беше получавал месечно и не беше взимал заем. По тази логика би следвало и върху дължимите на трудещия се или на студента пари да се начислява лихва, за да не са на загуба, когато най-накрая им бъдат преведени сумите. А и в края на краищата, ако някой ви държи парите, които ви дължи, като междувременно няма пречка да разполага с тях, то вие на практика го кредитирате, а следователно той със сигурност трябва да ви дължи лихва.
Някой ще възрази, че стипендията е различна от заплатата... Разбира се, разлика има, но по същество и двете са някакъв вид стимул. Заплатата е стимул да се полага труд, а стипендията - да се полагат повече усилия в ученето, защото ако един студент знае, че ще бъде материално обезпечен, то той ще ангажира времето си с учене, а не с безсмислено "въртене на телефона" в някой кол център или в сервиране в някое кафене или бар. Т.е. студентите могат да се ангажират в развитие на собствения си интелектуален потенциал, а не в нискоквалифицирани дейности. След време именно заради тези свои усилия в самоусъвършенстването, тези днешни студенти ще станат качествени специалисти, полезни на обществото и на държавата си. Но за да се развиват, те... трябва и да ядат. Колко прозаично, но същевременно вярно е това! Исак Паси казва: "Човек не само с хляб живее!", но не бива да забравяме, че без хляб няма изобщо да живее... Та стипендиите са онзи стимул, който да поддържа нашия млад, тепърва изграждащ се интелектуален потенциал. И, както вече отбелязах, трябва да се отпускат своевременно, защото този потенциал, трябва от нещо да живее, докато се подготвя да стане такъв.

Възмутително е, че ръководството на Софийския университет "Св. Климент Охридски" явно не разбира тази простичка истина, изложена в горните редове. Университетът е институцията, която трябва да подготвя бъдещите специалисти в немалко на брой области. Но за да ги подготвя качествено, той трябва да им създава условия. Не само като материална база на самия Университет, а условия в най-общия смисъл. Най-вече условия за живот, в който търсенето на начин за препитание и осъществяването на дейности по изкарване на приходи за насъщния да не ангажират времето за обучение (или по-скоро самообучение) извън аудиториите. И именно Университетът бави плащанията на своите студенти! Съвсем логично стигаме до въпроса: "Защо?" Дали е поради недоглеждане, някоя съвсем лишена от умисъл грешка? Или парите са в сметката на Университета, но се чака натрупването на лихва, която да бъде присвоена, преди парите да бъдат преведени на студентите? А може би има някакво споразумение с банките, предоставящи студентски кредити при изключително високия процент за връщането им (7%) след завършване на съответната образователно-квалификационна степен... Каквато и да е причината, била тя заслужаваща сезирането на прокуратурата или съвсем безобидна грешка (която отново трябва да бъде наказана, както ще стане ясно в следващия параграф), фактът остава - студентите не получават парите си. И от това, че някой ще бъде наказан, едва ли стърженето на нечий стомах ще стане по-тихо... Възмутително!

Разбира се, непревеждането на стипендиите е и противозаконно.
В ПОСТАНОВЛЕНИЕ № 90 НА МС ОТ 26.05.2000 Г. ЗА УСЛОВИЯТА И РЕДА
ЗА ПРЕДОСТАВЯНЕ НА СТИПЕНДИИ НА СТУДЕНТИТЕ, ДОКТОРАНТИТЕ И
СПЕЦИАЛИЗАНТИТЕ ОТ ДЪРЖАВНИТЕ ВИСШИ УЧИЛИЩА И НАУЧНИ
ОРГАНИЗАЦИИ
според
Чл. 3. (1) Стипендиите се отпускат поотделно за всеки учебен семестър и се изплащат за 5 месеца за всеки месец поотделно.
Следва горната разпоредба да тълкуваме систематично с
Чл. 4. (3) (Изм. - ДВ, бр. 70 от 2006 г.) Стипендията се отпуска със заповед на ректора от 
началото на втория и следващите семестри, с изключение на студентите по чл. 3, ал. 2. 

И така, семестърът започна на 24-ти февруари, както ни осведомява "Академичният календар" на сайта на Софийския университет "Св. Климент Охридски". С други думи повече от два месеца и половина (след седмица ще станат точно три месеца) след началото на втория семестър стипендията все още не е отпусната на студентите. Следователно и според законодателя тя трябва да бъде отпускана за всеки месец поотделно, а не наведнъж със задна дата. С други думи разсъжденията, направени в предходните параграфи се споделят и от законодателя, но, за наше най-голямо учудване и съжаление, очевидно не и от ръководството на Софийския университет "Св. Климент Охридски". Това вече е отявлено нарушение на нормативна разпоредба!

Сигурно ръководството ще си намери оправдание, вероятно и отговорност няма да бъде потърсена никому. А дори да бъде потърсена, все някак ще се измъкнат отговорните за тези абсурдни несправедливости. А онеправданите студенти... е, те все някак ще преживеят... вероятно така си успокояват съвестта виновните, макар че за да отлагаш плащанията на една по подразбиране икономически слаба категория лица (каквато са студентите), едва ли имаш съвест, която да успокояваш.

Мога само да изразя надеждата, че тези несправедливости, тази наглост и това чувство за безнаказаност у лицата, от които зависи благополучието на отличните студенти, няма да бъдат подминати с леко сърце! Защото ако си затваряме очите пред лошото и несправедливото, злините няма да намалеят. Напротив - ще получат стимул да се множат! Необходима е постоянна съпротива срещу всяко зло и всяка несправедливост. Забавянето на студентските стипендии е един чудесен повод!

Украинската рецепта: как да си направим диктатура от фашистки тип в домашни условия

В настоящата статия ще направя паралел между това, което в момента се случва в Украйна (главно под влиянието на групировката „Десен сектор”) и идването на власт на фашистките диктатури в миналото. „Рецептата” за идването на власт и установяване на антидемократичен режим от фашистки тип се е доказала с годините като работеща и примамлива за властовите апетити на немалко лица, а сега „главните готвачи” на украинските кланета от последните дни я прилагат, както са я прилагали техните учители още преди Втората световна война. Дали за пореден път ще се получи „вкусната гозба”, с която фашизмът успя да отрови над петдесет милиона души и да осакати безброй други? Дали отново ще трябва да търсим радикални мерки, защото не сме го хванали навреме, когато малка доза лекарство е била достатъчна? Тепърва ще разберем. А дотогава нека опиша как се приготвя в Украйна рецептата за диктатура от фашистки тип (в домашни условия, т.е. с оглед украинските специфики):

На първо място, трябва ни една малка, но добре организирана и въоръжена групировка – „Десен сектор” („Правий сектор” на украински). Тя обединява украински крайно десни националистически формирования, координирайки дейността им. Преди протестните събития от началото на тази година, „Десният сектор” стои в сянка, а не се намесва активно в политическия живот. В края на януари 2014 г. обаче Дмитрий Ярош, лидерът на групировката, вижда своя шанс и тя започва да издига политически искания. Ярош разглежда Евромайдана (протестите срещу правителството на президента Виктор Янукович от началото на годината) като удобен повод за осъществяване на „национална революция”, която по собствените му думи трябва да завърши с „пълно отхвърляне на режима на вътрешна окупация и с получаване на украинска национална държава със система на всеобхватно национално народовластие”.[i] Макар че в началото лидерите на други опозиционни партии се дистанцират от „Десния сектор”, те в крайна сметка решават, че могат да се възползват от „услугите” на екстремистите, явно подценявайки силата или апетита им за власт. Екстремистите се превръщат във въоръжена охрана на Майдана, а после и в сила за погроми.

Италианската фашистка партия на Бенито Мусолини също няма масова подкрепа. Представянето й на изборите, в които участва, е меко казано скромно. Успява да спечели едва 38 места на националните избори през май 1921 г. като повечето фашистки депутати влизат в Парламента от квотата на Национал-либералната партия на Джовани Джолити.[ii] Правителството на Луиджи Факта (Либералната партия) подценява фашистите и решава, че може да ги използва за своите цели в борбата срещу левицата. И тук, както и в случая с Украйна (там беше Майданът) имаме народно негодувание – работнически стачки – и в тях правителството вижда опасност от „болшевизиране”. Факта решава, че Мусолини е по-малкото зло, че има малка политическа власт, и няма нищо притеснително около него. Италианските фашисти не са многобройни, но са добре организирани и въоръжени. Мусолини разглежда работническото недоволство като удобен повод за завземане на властта, т.е. за извършване на „революция” (както и украинците от „Десен сектор”). И той си представя резултата й като силна национална държава на италианския народ, а национализмът (основаващ се на културното наследство на Древен Рим, чийто приемник според италианския диктатор е Италия) е основното в политическата му програма.

И в двата случая имаме малки, организирани, въоръжени групировки; и в двата случая те биват подценявани от по-големи политически формирования, които смятат, че могат да се възползват от тях; и в двата случая групировките поставят в основата на идеологията си национализма, примесен с етатизъм, милитаризъм, екстремизъм, антикомунизъм (в случая с Украйна – русофобия, която може да се разгледа като приемник на антикомунизма) и популизъм.

На второ място, струва си да се обърне внимание на начина, по който „Десен сектор” идва на власт. Този начин е насилствен. В началото са охрана на Евромайдана. След като законното правителство е свалено, екстремистите се насочват към градовете с рускоговорящо население, „за да подпомагат органите на реда” (каквото е и официалното основание да бъдат допуснати в Одеса, където по-късно извършват печално известните ни зверства от 2-ри май 2014 г.[iii]) в борбата им с безредиците. Самите активисти на „Десния сектор” провокират безредиците, а след това избиват десетки, а вече и стотици украински граждани, които не подкрепят техните възгледи. Паравоенните формирования на екстремистите от „Десен сектор” всяват ужас сред населението като разстрелват мирни граждани, изгарят ги, пребиват ги и т.н. Одеса, Славянск, Краматорск и Андреевка са най-ярките примери за това. Междувременно, ползвайки се от страха, който са създали, екстремистите започват да предявяват политически искания. Лидерът на „Десен сектор”, Дмитрий Ярош, в началото преговаря да бъде назначен на поста заместник-председател на Украинската служба за сигурност, но вече (с оглед нарасналата значимост или поне страха от „Десен сектор”) не го устройва нищо по-малко от президентското кресло. В интервю за украинския вестник „Фокус” от 8-ми май 2014 г. Ярош заявява: „Заемането от „Десния сектор” на висши държавни длъжности в страната би означавало определена стабилизация. Ние сме способни да построим могъща, процъфтяваща, демократична Украйна”.[iv]

В Италия Мусолини идва на власт също по насилствен начин – с Похода към Рим (27-30 октомври 1922 г.). През август 1920 г. фашистите на Мусолини участват в разгонването на стачка във фабриката на „Алфа Ромео” в Милано, а след това получават негласната подкрепа на правителството за борбата си срещу социалистическото движение. Постепенно изявите на фашистите се разпростират и на други места в страната, като стават все по-мащабни и жестоки. Инструментът, който основно използват фашистите, за да увеличат влиянието си в обществото е страхът. Страхът сред населението се повишава от най-значимата им акция – Похода към Рим. На шестдесетхиляден митинг в Неапол на 24 октомври 1922 г. Мусолини открито заявява: „Дойде времето фашистите да се заемат с управлението на Италия. То или ще ни бъде предадено доброволно, или ще тръгнем на марш към Рим и сами ще го вземем в ръцете си”. Отрядите на фашистите тероризират градовете и заемат ключови позиции по долината на река По.[v] Пътят към властта на Мусолини е открит: правителството бездейства, инакомислещите са уплашени. Влизайки в Рим, Мусолини получава от краля най-високия държавен пост – министър-председателския, а също така и постовете на министър на вътрешните работи и на министър на външните работи.

И в двата случая основният инструмент, с който си служат „Десният сектор” и фашистите на Мусолини е терорът (като пример може да бъде посочена и „Кристалната нощ” в Германия по времето на Хитлер); и в двата случая страхът бива всяван с убийства, мъчения и други форми на насилие, прилагани от паравоенни формирования на тези групировки (Хитлер също разполага с паравоенни формирования – СС и СА); и в двата случая лидерът им се цели в най-високия държавен пост. Мусолини се сдобива с желаното, а дали и Ярош ще успее...?

На трето място, следва да се отбележи ограничаването на политическата активност на опозиционните партии. Няма как да бъде изградена стабилна диктатура при налична опозиция. Когато на 6-ти май 2014 г. се провежда заседание на Върховната рада на Украйна, фракцията на комунистите бива изгонена от заседанието, защото подкрепяла „сепаратистите” (така западните и украинските медии наричат украинските граждани, които искат федерализация, за да могат да запазят своите език и традиции от насилственото им премахване, което целят екстремистите от „Десен сектор”). На това заседание следва да бъде разгледан докладът за ситуацията в Донбас и за използването на сила там.[vi] Ясно е, че комунистите ще обвинят правителствените сили и екстремистите за геноцида в тези райони, а някои истини, както се знае, са неудобни. Затова Върховната рада решава, че присъствието на комунистите е излишно. Това е една от показателните крачки в посока към ограничаване на демокрацията – отнемане на правото на народни представители, избрани по силата на закона, да изпълняват задълженията си. Така започва ограничаването на политическата дейност на най-неудобната за „Десния сектор” партия (нещо, което и самият Ярош споделя като част от политическата си програма[vii]). А докъде ли ще стигне?

Още с идването си на власт Мусолини забранява Италианската комунистическа партия. След това постепенно се премахват и останалите политически партии, за да остане единствено фашистката. В почти всички страни по света, където се установява диктатура, правилото е да се забрани опозиционната партия или всички опозиционни партии (а такива често са всички партии с изключение на осъществяващата диктатурата). Вярно е, че в Украйна засега само гонят депутатите комунисти от заседания, но това само по себе си е отричане на демокрацията, а вероятно в по-далечен план е и предпоставка за разиграване на сценария от фашистка Италия.

На четвърто място, за да може да се реализира една диктатура, то на нея й трябва и подходяща външна среда. Тази диктатура не може да „диша”, ако съществуват достатъчно силни външни фактори, които да я задушат още в зародиш. Това е и историческият шанс на всички фашистки диктатури по света. Може да се каже, че международната обстановка е хранителната среда за една диктатура от фашистки тип.

Идването на Мусолини на власт не е възпрепятствано от никакъв международен натиск. Великите сили не си дават сметка до какво може да доведе фашистката идеология. Същото се отнася и за идването на Адолф Хитлер на власт в Германия, както и на Франко в Испания. Западът гледа на тях като на потенциални съюзници срещу СССР и комунизма. Съветският съюз се възприема като най-голяма заплаха и по всякакъв начин фашистките режими биват насочвани да отприщят разрушителната си мощ срещу него. На тях им биват правени отстъпки – т.нар. „политика на умиротворяване”. задоволяват се техните искания само и само да тръгнат срещу „комунистическата заплаха”. Така са пожертвани Абисиния и Австрия, така загива и Чехословакия преди Втората световна война. Накрая, както казва Чърчил по повод подялбата на Чехословакия със съгласието на Чембърлейн и Даладие на Мюнхенската среща с Хитлер и Мусолини: „В Мюнхен нашите министри избираха между войната и позора. Те избраха позора, за да получат и войната.”[viii]

Днес „Десният сектор” отявлено призовава към антидемократично управление и „чиста украинска нация”, избива по улиците на украинските градове гражданите на собствената си държава и се е устремил към най-висшите позиции в държавното ръководство. Западните „демокрации” отново демонстрират същото разбиране, каквото и преди Втората световна война: че всичко друго е за предпочитане пред Русия и че агресията трябва да се насочи срещу нея. Отново бива подценявано значението на фашизма като явление – не му се обръща внимание. А това, че стотици биват избивани в Украйна и че се задава хуманитарна катастрофа, изглежда, че не е проблем на Запада. Важното е Русия да бъде в неизгодно положение, а останалото са... подробности...

Политическото късогледство на западните „демокрации” доведе до най-голямата катастрофа в историята на човечеството преди повече от седемдесет години – Втората световна война. Днес същото това късогледство дава хранителна среда на чудовището, победата над което ще честваме утре (9-ти май). Но да честваме 69 години от победата над фашизма при положение, че той се завърна и че всеки ден на кървавия му олтар се правят приношения с животите на украински граждани...

Украинската рецепта за диктатура от фашистки тип в домашни условия се изпълнява извънредно точно от главния готвач „Десен сектор”. Той си е осигурил всички необходими продукти – крайна националистическа и антидемократична идеология, етатична и екстремистка, паравоенни формирования, подкрепата на Запада; разполага и с необходимите прибори, за да изпълни рецептата – терора във вътрешен план и разиграването на „руската карта” във външен (някога е била „комунистическата заплаха”). Остава само да видим дали и резултатът ще бъде този, който винаги досега е настъпвал, когато „готвенето” стигне докрай и „гозбата” е готова за сервиране...

---

[i] http://euromaidan.rbc.ua/rus/-pravyy-sektor-nazval-soglashenie-s-yanukovichem-ocherednym-21022014160600

[ii] http://www.hrono.ru/sobyt/1900sob/1922ital.php

[iii] http://www.politonline.ru/comments/16288.html

[iv] http://un.ua/rus/article/508590.html

[v] http://www.hrono.ru/sobyt/1900sob/1922ital.php

[vi] http://agregator.pro/fraktsiyu_kompartii_vyignali_s_zakryitogo_zasedani.2454489.html

[vii] http://ord-ua.com/2014/01/28/zayava-dmitra-yarosha--lidera-pravogo-sektoru/?page=1

[viii] http://chitanka.info/text/2835/17

За украинския фашизъм и слепотата на Запада

Повод за написването на настоящата статия ми дават скорошните събития от Украйна, които са ни повече, ни по-малко чист геноцид. И това не е просто дума, която да използвам с леко сърце. Напротив! Сърцето ми се свива като чета и виждам с очите си снимки и видеозаписи в социалните мрежи и новинарските сайтове на избити, изгорени, ранени украински граждани... И защо? Защото някой е решил, че те не принадлежат към "чистата украинска раса"... А Европейският съюз и САЩ са достатъчно късогледи, за да се занимават само с идиотските си геополитически стремежи да се наложат на Русия, да направят нещо, което да ощети интересите й, но въобще не се вълнуват от живота и смъртта на десетки, а може би и стотици, които сигурно ще стигнат и до хиляди, мирни украински граждани. По-надолу ще задълбоча разсъжденията си, за да не бъда голословен.
Какво се случва в Украйна?
В Одеса паравоенни формирования на групировката "Десен сектор" в петък вечерта запалват Дома на профсъюзите, където се намират привърженици на федерализацията. Активистите на "Десен сектор", добре въоръжени с огнестрелни оръжия, обкръжават лагера на федералистите, изтласкват ги оттам, а когато последните се укриват в зданието на областния съвет на профсъюзите в Одеса, фашистите го запалват, с ясното съзнание, че в помещенията има живи хора. Федералистите изгарят живи сред ужасни мъки - някои се задушават, а други скачат от горните етажи, виждайки че няма от кого да чакат помощ. Онези, които не изгарят в пламъците на горящото здание и не се разбиват, падайки върху паважа, след като се измъкват от пламъците и излизат на улицата биват догонвани и пребивани от бой от същите тези активисти... Или фашисти... в случая разлика няма. Пристигналият на място лекар от Спешна помощ, Игор Розовский, се опитва да окаже помощ на пострадалите, но е спрян от въоръжените активисти на "Десния сектор" и е принуден да гледа смъртта на техните жертви. По негови думи:

"Вчера, както знаете, в нашия град се случи страшна трагедия, едни хора убиха други. Убиха ги жестоко - изгориха ги живи. Не в състояние на опиянение, не за наследството на баба им, а затова че не споделят политическите възгледи на националистите. Отначалото избиваха жестоко, а после ги изгаряха. Като лекар, побързах да окажа помощ на онези, които можеха да бъдат спасени, но бойците ме спряха, като не ми дадоха да стигна до ранения. Един от тях грубо ме блъсна, обещавайки ми, че скоро мен и другите евреи в Одеса ни чака същата участ. Видях младеж, който можеше да бъде спасен, ако бях успял да го откарам в болницата, но всички преговори завършиха с удар по лицето ми и загубата на очилата ми. За 15 години съм видял много, но вчера исках да заплача не от болка, не от срам, а от безсилие, че няма какво да направя. В моя град се случи това, което не се е случвало дори по времето на фашистката окупация. И се питам защо целият свят мълчи?"

Единственият, който бива уволнен след тези събития е ръководителят на областната милиция, който на сесия на областния съвет е поискал да бъдат изведени от града изпратените от Киев радикали от "Десния сектор" и представителите на "майдана", както и да бъдат съборени незаконно издигнатите от тях блокпостове. На това негово предложение, което щеше да предотврати ужасяващата трагедия се противопоставя назначеният от Киев областен губернатор, Владимир Немировский, под предлог, че присъствието на гореспоменатите съмнителни елементи (активисти на фашисткото формирование и майдановци) е необходимо за допълнителна подкрепа на милицията. И наистина самата милиция не проявява почти никаква активност, когато е необходимо да се намесят за спасяването на гражданите от горящото здание, а още по-малко, за да изпълнят задълженията си по служба и да възстановят обществения ред. И все пак единственият уволнен от ръководните органи, отговарящи за реда в Одеса, е този, който се е опитал да предотврати трагедията...
Но Одеса не е единственото поле за изява на "Десния сектор". Село Андреевка се намира на пътя за град Славянск, където опълченците (хора, които се обявяват срещу политиката на нелегитимното киевско правителство (дошло със сила, а следователно по неконституционен път, на власт) на отявлена дискриминация срещу рускоговорящото население в Украйна) издигат искания за федерализация с цел да запазят своите традиции и самосъзнание. По думите на Вячеслав Пономарьов, народен кмет на Славянск:

"Хората преградиха пътя на колоната на "Десен сектор", опитаха се да поговорят. В отговор се раздадоха автоматни откоси".

В Андреевка мирните жители се опитват да попречат на бойците от "Десен сектор" да стигнат до Славянск, образувайки жива верига на пътя на камионите и бронираните коли. Започват да преговарят с екстремистите. Постигат споразумение последните да изстрелят куршумите си във въздуха и да си отидат. След няколко откоса във въздуха, бойците на фашистката групировка, откриват огън по тълпата невъоръжени хора. Резултатът е десетима убити и над 40 ранени.Отново по думите на Пономарьов:

"Десен сектор" не позволяваше извеждането на ранените и стреляше по всички приближили се до пострадалите"

В Славянск и в Краматорск положението в никакъв случай не е по-добро. Водят се улични сражения между опълченците и екстремистите, подкрепени от армията, която следва заповедите на нелегитимното правителство в Киев да избива своите братя и сестри. Затова не само "десният сектор" и неговите фанатизирани привърженици са фашистка заплаха. Заплахата от по-нататъшна фашизация е самото правителство, което откак е дошло насилствено на власт се опитва всячески да ограничи правата на рускоговорящото население. Води се политика на насилствена асимилация и който не е съгласен бави обявяван за "сепаратист", което в днешна Украйна е равносилно на "враг на народа" по времето на Сталин. И как после няма да искат да се отцепят областите с преобладаващо рускоговорящо население, след като оставането в рамките на Украйна може да означава избор между насилствена асимилация и гибел. политика, с която целенасочено се изтребва население по етнически, расов или национален признак, е по известна като "геноцид". Това е и най-точното название на онова, което Киевското правителство върши в момента в "свещен съюз" с фашистите от "Десен сектор".

А каква е реакцията на международната общност?
САЩ, Европейският съюз и НАТО са на страната на фашистите - подкрепят ги дипломатически и финансово, само и само да накърнят интересите на Русия в тази част на света. А това, че техния подопечен режим избива собствения си народ, това, че фашизмът - най-отвратителния бич за човечеството, донесъл му най-кръвопролитната и жестока война досега - се възражда с пълна сила благодарение и на тяхната подкрепа, това, че стотици загиват, за да запазят самосъзнанието и бита си... Нищо от това не ги вълнува. Русия, разбира се, подкрепя опълченците. Но не може да се намеси пряко, опасявайки се от война със Запада. Същият този запад е "гарант за териториалната цялост на Украйна", а всъщност за необезпокояваното провеждане на политика на геноцид и по-нататъшна фашизация на тази братска славянска страна. Това е поредният пример за това как липсата на елементарна човещина поради нечии геополитически интереси или псевдоинтереси, ще доведе до хуманитарна катастрофа.
Ето и позицията на Ангела Меркел и Барак Обама, изразена накратко в съвместна пресконференция, дадена във Вашингтон:

"Русия не бива да се меси в президентските избори в Украйна, а ако те все пак не се проведат, то Москва следва да се готви за нови санкции."

Нищо за убитите, нищо за ранените, нищо за геноцида. Само за Русия: намеси ли се - санкции. Във връзка с това в събота се провежда телефонен разговор между главата на американското външнополитическо ведомство, Джон Кери, и министъра на външните работи на Русия, Сергей Лавров. Обсъждат се възможностите за засилване на ролята на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа с цел деескалация на кризата в Югоизточна Украйна.
Лавров подчертава, че наказателната операция на киевското правителство в Югоизточна Украйна хвърля страната в братоубийствен конфликт. Министърът призовава САЩ да употребят цялото си влияние, за да принудят подопечния им киевски режим, обявил война на собствения си народ, незабавно да прекрати бойните действия в югоизточните региони, да изтегли войските и да освободи участниците в протестните акции.
И така, докато САЩ и ЕС мислят само как "да направят мръсно" на Русия, а в Славянск, Краматорск, Одеса, Андреевка и на много други места, мирни граждани биват избивани, малтретирани и унижавани, каква е позицията на Република България. Угодническа, разбира се, както почти винаги в последните двадесет и пет години. Каквото кажат САЩ и ЕС - за нас е закон. Ще се подчиним. И най-лошото е, че макар геноцидът да е очевиден, ние няма да го осъдим, да обявим сегашните управляващи в Киев за нелегитимни и да поискаме от ООН мироопазваща мисия. За да можеш да действаш от позицията на справедливото и доброто в международните отношения, то на първо място се нуждаеш от независима външна политика. Де да имахме такава...
Украински опълченци, вярвайте и се борете! В България имате хора, които са солидарни с Вашата трагедия, а се надяваме, че скоро и международната общност ще си даде сметка, че посетите семена на фашизма, обилно поливани от Запада, вече дават плодове и скоро урожаят им ще стане толкова голям, че друго освен хуманитарна катастрофа не може да последва...

За държавната политика в областта на училищното образование

Повод за написването на настоящата статия ми дава нарастващото у мен безпокойство, че културата и просветата в България западат. Чуват се все по-често предложения, включително от ръководни фактори в българската политика, учебните програми да бъдат опростени, да бъде намален обемът на изучаваната по различните предмети в училищата информация, да отпаднат утвърдили се през годините задължителни за изучаване произведения и теории. Децата нямали време да учат по толкова много предмети и да запомнят толкова много неща, а и не им било необходимо за тяхното бъдеще! Колко безумно звучи това! Нима една държава може да си позволи да ограничава собствения си интелектуален потенциал?! Срещу подобни аргументи могат да се направят няколко възражения.

На първо място, задължение на децата е не да киснат по цял ден (с изключение на времето, в което са в училище, макар че и там на място, дори в учебните часове, някои използват таблетите и смартфоните си, за да сърфират в Интернет) пред компютъра за развлечение, а вечерите да прекарват по дискотеките. Те са длъжни да учат. А родителите им трябва да следят това да се случва в действителност. Ранната детска възраст и юношеството са най-подходящи за запаметяването на големи количества информация, което е и научно доказано, но също така тези години са особено подходящи за изграждане на култура на учене, за създаване на работни навици, които по-късно биха били от голяма полза на детето, когато порасне и бъде прието в университет, а на следващ етап – и когато постъпи на работа. Така че аргументът с липса на време е, меко казано, абсурден! Именно това е времето за учене, а по-късно вече ще бъде твърде късно. Другите ангажименти са по-маловажни и това трябва да се разбере най-вече от родителите, както и собствената им отговорност за благоденствието на децата им. Решимостта у родителя да следи детето му да учи, да си създава гореописаните навици, означава отговорно отношение към бъдещето на потомството, а оттам и на цялото общество. Обратното би било неизвинимо пренебрежение и към двете.

На второ място, как може някой да знае какво би било необходимо и какво не би било необходимо на едно дете за неговото бъдеще?! Нима в седми, та дори в десети или дванадесети клас можем да твърдим, че повечето деца знаят с какво искат да се занимават през следващите четиридесет години от своя живот, че вече са се ориентирали каква специалност искат да завършат в университета? Как можем изобщо да говорим за тясно профилиране и отпадане на големи обеми информация, след като живеем в едно изключително динамично общество, където търсенето на работна ръка е непостоянно в различните сфери на обществения живот? Да, някакво профилиране е допустимо – примерно децата с по-добри математически заложби да изучават математика на по-високо ниво. Това и в момента се прави. Но останалите също трябва да учат математика и то не на някакво символично ниво, защото това е предмет, който намира универсално приложение. Изобщо в момента проблем е разбирането за това кои знания са базови и кои надграждащи. По мое мнение базовите постоянно биват ограничавани като обем. Това е погрешно. Трябва да се разшири обемът на това, което се счита за основни знания по всяка дисциплина, т.е. вместо да отпадат обеми информация, те да се увеличат. А що се отнася до надграждащите знания, те също трябва да нараснат. Наскоро разглеждах учебник по математика от 1986 г. за десети клас. В училище бях в паралелка с природоматематически профил, т.е. математиката ми беше профилиращ предмет и се изучаваше на сравнително високо ниво (или поне аз мислех така като се сравнявах с връстниците си от други столични училища). Каква беше изненадата ми, когато констатирах, колко по-трудни са задачите в този пожълтял стар учебник в сравнение дори с най-трудните от сборниците, по които бях решавал. Тук не говоря за най-сложните в това поостаряло учебно пособие, а за тези от средна трудност. Направих сравнение и с един миналогодишен учебник по математика (понеже завърших средно образование преди пет години) и забелязах, че задачите след уроците са и по-малко, и по-лесни. Когато поставяш ниски изисквания към някого, не можеш да очакваш по-високи резултати, от максимално допустимите с оглед поставения от самата задача праг! Знанията, предвидени да бъдат получени в средното училище, трябва да станат повече. За задължителния минимум от знания това е безусловно, а в зависимост от конкретните интереси, всяко дете може да се профилира в една или друга насока, но и профилираните знания трябва да нараснат съответно.

На трето място, повечето знания означават като цяло по-подготвена нация. Подготвена от гледна точка на научноизследователска дейност, на производство, накратко - квалификация. Ако средните ни училища подготвят по-учени деца, то това ще бъде предпоставка и във висшите училища да се преподава на по-високо ниво, защото част от материала ще бъде вече покрит, а надграждането ще бъде по-лесно. В резултат на политиката по повишаване на предлаганото и задължително за покриване съдържание в средното училище, ще нарасне възможността за усвояване на повече материал във висшето училище, а в крайна сметка това означава по-добре подготвени специалисти, които да предлагат по-високо квалифициран труд на пазара на работна ръка.

На четвърто място, системата за оценяване на знанията в средното училище е неадекватна. Тройка се пише и за почти никакви знания, а петицата не е рядко срещано явление и при деца, чието представяне едва минава прага от 60%. Казано по-просто, оценките се изкарват лесно в много от училищата в страната и в резултат на това завършват зле подготвени и полуграмотни деца. Критериите трябва да бъдат: за 60% - тройка, за 70% - четворка, за 80% - петица, от 90% нагоре – отлична оценка. Вярно е, че има форми на проверка на знанията, които не подлежат на процентна оценка. За тях трябва да се приложи списък от други критерии като например: познаване на езиковата норма, структурираност на изложението, аргументираност на изложението, пълнота на изложението, достоверно излагане на информацията и др. Високи резултати не се постигат със снижаване на критериите, а с безпрекословното съблюдаване на строги, но справедливи критерии!

Вярно е, че българската нация намалява застрашително. Изправени сме пред демографска катастрофа. Но добре подготвената, образованата, мислещата (защото обучението предполага и развиване на мисленето) нация има много по-големи шансове да оцелее (защото може да измисли начини да се справи с една или друга криза, да реализира нови политики, да намери решения, за които до този момент не е мислено), отколкото нация с ограничени знания, а оттам и с ограничени възможности.

Ако

Напред! Науката е слънце,

което във душите грей!

Напред! Народността не пада

там, дето знаньето живей!

 то държавната политика е длъжна да не поставя облаци, които да скриват това слънце, а напротив – да премахва всички такива, които се появяват на хоризонта.

За борбата с пиреите

"Младите бягат от лопатата и мотиката, Влади, а ти търсиш работата... Не се притеснявай! Ще те науча!"
С тези думи осемдесет и пет годишният дядо Борис се захваща да ми показва как да обръщам земята с права лопата, за да мога да почистя почвата, да я изравня, а след това и да прокарам и засадя лехите. Има много, над което можеш да се замислиш, когато работиш земята. Повечето ми размисли бяха, разбира се, вдъхновени от кратките фрази, които от време на време изричаше моят събеседник. Наистина младите не останаха по селата. Отидоха да си търсят щастието по големите градове, където се превърнаха в част от едно безлично множество. "На село всички се познават", както се казва. Това е така. За всекиго, особено в по-малките селца, се знае много, там той е не просто част от огромното множество, в което се претапя и се превръща в статистика. Там той е личност, един от стълбовете, на които се крепи съществуването на малката селска общност, и една от чертите, които й придават присъщия й колорит. Но хората трябва да мислят за физическото си оцеляване, а на село възможностите за работа, различна от грубия селски труд, са силно ограничени. Но все пак именно в този труд се крие огромна съзидателна енергия. Много са възможностите за размисъл, а заключенията могат да се пренесат върху цялото общество. Колкото и парадоксално да звучи, лопатата и мотиката са инструменти не само за обработка на земята, но и за изследване на отношенията между хората и между тях и държавата.
И така, обръщайки земята с права лопата, дядо Борис (един от най-добрите приятели на вече покойния ми дядо) се навежда, хваща някакъв корен и го вдига към лицето ми. Дълъг бял корен с много разклонения. "Това е пирей! Мръсна трева! Задушава растенията и им пие водата!" И няма как да го видиш над повърхността - седи си под земята, развива се, расте и убива посятото от теб. А после да се чуди човек защо въпреки плевенето и поливането, боб, грах и тиквички изобщо не растат или растат много рехаво. Така е и с обществото. Здравото общество се бори с тези елементи, които вижда, че са нездрави - престъпниците примерно. Изолира ги, наказва ги с физически наказания или дори ги елиминира. Въпреки това обществото продължава да е "болно", защото такива "плевели" (имам предвид престъпниците и други лица с антисоциално поведение) продължават да никнат. Проблемите са под повърхността. Те не се виждат. Те задушават градивните пориви на народа, изпиват жизнените му сили и от година на година, колкото повече време не се "обръща земята с права лопата", толкова по-силни стават те. И не бъдат ли изкоренени до няколко години, то в нашата "райска градина" няма да расте вече нищо. Тези "пиреи" не са един или два. Те са по най-високите управленски нива, където могат да скрият онова, което вършат, защото властта, която имат, им го позволява. Те обикновено действат в сянка - изкарват едно или друго политическо лице от една или друга партия, но, който и да управлява формално, конците дърпат те. Може да сменяме културите, които садим: тази година ще сложим фасул, другата грах, по-другата слънчоглед, но пиреите си остават под повърхността, стават все по-силни и убиват каквото и да посадим. И много от нас не знаят, че тези смъртоносни корени са там. Борим се с плевелите, а от това нищо не произтича. Проблемите са по-дълбинни и те трябва да бъдат спешно решени. Двадесет и пет години нашата градина ражда все по-малко. Борим се с плевелите, сменяме културите, но напразно. До няколко години тази наша градина съвсем ще спре да ражда, а ние продължаваме с борбата с плевелите и смяната на културите...
Когато падат първите капки дъжд, решавам, че е добре да влезем в къщата, докато отмине валежът. Дядо Борис упорства да продължим с работата си, защото дъждът не е прекалено силен. Прав е. Работата не бива да се отлага. Захване ли се веднъж, трябва да се доведе докрай! А и няколко капки, паднали тук-таме, нима са основание да спрем битката с пиреите?! Продължихме още известно време, докато дъждът все пак не се превърна в порой. Влязохме вътре. Там, на по чаша кафе (в моя случай чай), дядо Борис ни разказа (на мен и майка ми) как едно време той и дядо, са прекопавали, както ние с него днес. Как са се събирали с другите дядовци на по чаша бира и са обсъждали някакви техни планове за това как да си направят дворовете по-добре устроени, а къщите - по-приятни за обитаване. Изливали са бетон, за да правят трайни пътеки от входната врата до къщата и до някои стопански сгради, купували са материали, сами са си строили, каквото са можели, а за останалото все се е намирал по някой познат или познат на техен познат... Този дух на съзидателност, на предприемчивост, на инициативност да свършиш нещо със собствените си сили, което да ползвате ти и семейството ти, а и другите ти съселяни... за жалост днес по-скоро липсва. Познавам много хора, които просто не искат да поемат отговорност за своето бъдеще, а камо ли за бъдещето на България и нейния народ. Масова апатия. Не абсолютизирам - има и градивни сили в това общество - такива, които все още са съхранили този дух, за който говоря, но пак... проклетите пиреи все повече ги задушават...
Спомня си дядо Борис старите времена, но не подминава и днешния ден. "Ще ти помагам, ще ти помагам! Каквото мога... Ще те науча. Аз и на дядо ти помагах, па и той много ми помагаше, Бог да го прости!" А ние запазваме ли признателността си към онези, които са ни помогнали, или забравяме да им се отплатим? Връзките между родовете, които са установени от поколения, залиняват, загубват се. Не бива да позволяваме това. Някои връзки са толкова силни, че често са по-силни и от роднинските. Да позволим на трескавото ежедневие да ги разруши след като десетките години не са успели да сторят това, си е направо кощунство. А какво ни пречи да отворим прашните тефтери и да се обадим на някого, с когото отдавна не сме се чували, макар че сме били близки? Или си мислим, че няма какво да си кажем. Хората винаги имат какво да си кажат, а и често не се слушат много-много, когато приказват. Приятно им е да си говорят, а самата тема, особено между близки хора, не е от голяма значение. Но за сметка на това, един разговор може да има изключително благоприятни последици. Не само "няма да се забравим", но и ще си открием нови възможности, свързани с лица, на които можем да имаме доверие. А доверието днес е дефицитно. Съмняваме се във всички и всичко. Традиционните връзки, за добро или за зло, са по-малко податливи на такива съмнения. Това се отнася и за двете страни по отношението, а следователно те по-лесно биха могли да работят заедно. Така, рамо до рамо с хората, на които вярваме, поради доверието изграждано от поколения преди нас, ние можем да си прекопаваме градината и да се борим с пиреите.
Дъждът спира. Дядо Борис става да си ходи. Изпращам го до входната врата. Извинява се, че не сме свършили днес цялата работа. Поемам ангажимента до следващия ден да съм дообърнал земята, да съм разбил с вила буците, в които се крие пиреят, и да съм го изхвърлил на купчината съчки за огън, за да изсъхне, а после и да го изгорим. Така трябва да се действа с пиреите - да се изтръгват, да се излагат под жарещите слънчеви лъчи (когато и да се покаже слънцето, защото времето от няколко дни е доста дъждовно), а накрая да бъдат унищожени, изгаряйки в огъня. Справяйки се веднъж с пиреите, ще изравня с гребло земята, чиято повърхност и горен слой съм смутил с лопатата, а след това ще си прокарам лехи с мотиката, вече спокоен, че каквото и да посадя, то ще расте. 

За един щъркел и едно общество

Повод да напиша настоящата статия ми даде една публикация, която моя приятелка си беше качила на стената в социалната мрежа "facebook". Всъщност не толкова самата публикация ме впечатли, а най-вече коментарите под нея. И то не че ме впечатлиха... Те направо ме отвратиха! Публикацията е от 27 март 2014 г. /http://utroruse.com/article/108415//и си позволявам тук да я препубликувам в онази част, която е от значение за коментарите, които пробудиха у мен толкова негативни чувства:

"Деца пребиха с камъни щъркела Живка

Невероятната и затрогваща история на щъркела Живка разказват от групата за диви животни във Фейсбук. Деца в Дупница счупили крилото на птицата, но добри хора успели да я спасят:“Преди седмица прекрасната щъркелка се връща у нас от Африка и се отправя към Дупница, където най-вероятно е гнездото й. В Дупница, обаче, не всички я очакват с радост и нетърпение. Деца замерят Живка с камъни и резултатът е ужасяващо счупено крило. Добър човек я намира и прибира, занася я в местния приют за безстопанствени кучета, с надеждата, че там ще помогнат на птицата. Живка е прибрана в клетка и просто забравят за нея. Няма лекарства, няма храна, няма вода. Живка е сама, лежи, докато кръвта и тече в клетката. 5 дни не издава нито звук, забравена”, пишат природозащитниците."
По-нататък статията продължава с това как добри хора намерили щъркела случайно, докато си търсели куче, занесли птицата на ветеринар и тя оцеляла. Реакцията обаче към тази история е ужасяваща. Аз също смятам, че насилието над животните е нещо крайно недостойно и не може да бъде оправдано по никакъв начин. Но то свидетелства за по-дълбоки трансформации в обществото, които са придобили характера на една тенденция. Затова и статията не ме учуди. Коментарите към нея обаче бяха по-лошото от самото деяние на децата и много по-красноречиво от него говорят за кризата, в която е изпаднало българското общество:

"Изроди" пише един от коментаторите. 

Друг е доста по-словоохотлив, та не само дава оценка, ами и предлага решение на проблема:

" Винаги съм твърдял, че голяма част от хората трябва да бъдат кастрирани. Няма да се отрази добре на демографската криза, но качеството е по-важно от количеството. Малките помияри не са толкова виновни, колкото родителите, но за да направиш нещо подобно трябва да ти е заложено да си боклук, не е само въпрос на възпитание. 

П.П. Още 200 години ще си останем страна от Третия свят"

С такива коментари демографската криза вече не ми се вижда толкова голям проблем. Кастрирането на хората, лишаването им от възможността да имат поколение, защото то би било "нездраво", изхождайки от родителите и техните недостатъци, се нарича "евгеника".Всъщност така го наричат нацистите в Германия по времето на Адолф Хитлер, опитвайки се да обосноват от научна гледна точка извращенията, които предприемат. Както правилно бе отбелязано от анонимен коментатор на настоящата, написана от мен статия, това е варварщина, а не наука. Приемането, че изначално едни хора са лоши и поколението им също ще бъде лошо, а други поначало са добри и тяхното поколение "заслужава" да бъде част от "чистата раса", е чист нацизъм. Явно коментаторът не се е замислил,, че възпитанието е ключовият фактор, който изгражда обществото, а не гените. Расовата теория не просто е отживелица, тя е чудовищна. Такова мислене е в основата на газовите камери и лагерите на смъртта. Възпитанието е ключът към прогреса. нима ако възпитаваш едно дете от малко да цени чуждия живот и чувствата на другите, ако го приучиш на градивен и общественополезен труд, ако го възпиташ като достоен член на обществото, нима тогава това дете ще стане насилник? Нима ще се превърне в престъпник, в бич за обществото? Слабо вероятно е. А ще стане и добър родител, който ще възпита същите качества у своите деца. Обществото ни ражда такива примери на насилие, на злоба, защото родителите мислят повече за физическото оцеляване на децата, отколкото за възпитанието им. Обществото в голямата си част е настроено да мисли за оцеляване, а не за възпитание. Това не е ненормално след като голяма част от българските семейства трудно преживяват, поради икономическата обстановка в страната. Но това не може да бъде оправдание. Трябват повече усилия в рамките на семейството. Всеки трябва да осъзнае, че "Не само с хляб се живее", както казваше Исак Паси. А отговорността на държавата е да създаде такива условия на живот, които да улеснят семействата, за да не бъде ежеминутната им грижа за изхранването, но да могат да помислят и за възпитанието. Така отговорността е на държавата и на родителите. Когато родителите са починали, неизвестни, лишени от родителски права, недееспособни и във всички случаи, когато се налага заместваща грижа, отговорността за отглеждането и възпитанието на децата пада върху други лица. Но все пак си остава отговорност!

Друг коментатор, явно неподдържащ расовата теория, а насочващ се към тази за първичните разрушителни инстинкти, неподдаващи се на никакъв контрол на обществото в ранна детска възраст пише:

" не можеш да очакваш от едно дете да действа разумно и да цени живота - нито своя, нито на животните, над които има "власт", още по-малко като са група мерещи *** /блогът не допуска нецензурни изрази, дори при цитат/ келемета. Само казвам, че не е въпрос на възпитание, а на елементарни, първични инстинкти и вродени комплекси (ако има такова нещо)."

Подобно разбиране не може да бъде подкрепено. Както съвременната психология, така и философската антропология показват, че възпитанието е ключовият фактор, който прави от индивида личност и член на обществото. На колкото по-ранна възраст започне, толкова по-бързо започва да действа като част от човека, така се изгражда съвестта му, а тя е най-добрият регулатор на собственото поведение. Ако в едно дете залегне разбирането за това, което вече посочих в предишното се разсъждение по предходния коментар, ако в него се затвърдят разбиранията кое е добро и кое лошо, то то не би направило онова, което знае, че се осъжда от обществото, а ако разбере и защо се осъжда от обществото, то не би го извършило, защото няма да иска да причини вреда другиму. Това е силата на доброто възпитание - залага в хората начин на мислене, насочен към постигането на общото благо, а не само към стремежа поведението да не бъде укоримо /което е по-нисък етап в развитието на съзнанието на личността/. Личността, която е достоен член на обществото, трябва да бъде отговорна пред себе си и пред него. Ключът за това /макар че го повтарям за повече от n-ти път/ може да бъде само възпитанието!

Има и коментатори, но в самия сайт, където е публикувана статията, които не се придържат нито към расовата теория, нито към тази за изначалния разрушителен инстинкт, неподлежащ на обществен контрол. Донякъде коментарите им ме обнадеждават, че има и мислещи хора. Те посочват лошия родителски пример за съществен фактор при формирането на детските възгледи, разглеждат въпроса за възпитанието, особено на останалите коментатори, които използват нецензурни изрази и проповядват насилие, омраза и други отвратителни неща, които в едно зряло общество биха били недопустими.

Та като кратко заключение бих казал следното: вярно е, че обществото ни е в тежко икономическо положение, което се отразява и на търпимостта му към другия; вярно е, че много родители не полагат достатъчно грижи за възпитанието на децата си, а само за физическото им оцеляване; вярно е, че държавата не поема отговорностите, които е длъжна да поеме - за осигуряване на благополучието на гражданите си; но нито родителите, нито държавата могат да бъдат оправдани за това, че подрастващите стават все по-жестоки; ако всеки си беше на мястото, нямаше да се стигне дотук; не предлагам универсално решение за справяне с всички проблеми, такова е невъзможно, но това, което всички можем да направим и сме длъжни да го правим ежеминутно, е да даваме пример със собственото си поведение - не само на децата, но и на всички останали, да не си мълчим, когато виждаме злодеянието, а да се намесим - да го спрем и порицаем; родителите и държавата имат дори още по-големи отговорности, но докато не ги осъзнаят и не започнат да ги изпълняват, очертаната негативна тенденция ще продължи и ще се задълбочи.

Обществото не се мери с броя на членовете си, а с това как те се отнасят един към друг /излизайки от контекста на животните, който даде повод за тези размисли/. Възпитанието е грижа на всекиго от нас, ако искаме изобщо да има общество!