Сценарият „Украйна” – една конспиративна теория

Повод да напиша настоящата статия ми даде интервю с Петро Гецко, министър-председател на непризнатата Република Подкарпатска Рус[1], което излезе днес (16-ти февруари) във в. „Правда” под названието „Капиталите и фашистите бягат в Галичина”. Интервюто е интересно поради няколко причини. На първо място, то изглежда като логично продължение на друго интервю на господин Гецко от 25 юни 2014 г., когато конфликтът в Украйна навлизаше в разгара си и все още нямаше споразумения от Минск. Още тогава обаче министър-председателят на Подкарпатска Рус даде много точен анализ, който в немалка степен се потвърди през следващите няколко месеца от хода на събитията. На второ място, гледната точка, която ни предоставя господин Гецко, дава нагледна и вътрешно непротиворечива, както и логически последователна хипотеза за причините на случващото се, за неговата динамика и евентуалните му бъдещи проекции, т.е. изгражда сценарий, обясняващ всичко, което се е случило и онова, което според него ще се случи. Споменах и предишното му интервю от средата на 2014 г., защото той тогава също представи сценарий, който половин година по-късно в по-голямата си част беше потвърден. Затова смятам, че неговите думи заслужават внимание, колкото и конспиративна теория да строят. В никакъв случай не твърдя, че това е нещо, което следва да се приеме на доверие. Напротив! Всяка теория е добре да се приема с известна доза скептицизъм, да се изследва наред с други, които обясняват събитията, да се подлага на критичен анализ и само ако последователно доказва своята правилност и издържи на всички проверки, следва да бъде счетена за утвърдена. Накратко ще представя в следващите редове вижданията на господин Гецко за сценария „Украйна”.

„Украинските капитали през последната половин година бягат в Галичина, там се закупува земя, недвижимо имущество, бизнес, което означава скорошно присъединяване на три западни области (на Украйна) към Полша” – коментира Петро Гецко развитието на ситуацията в Украйна. – „От друга страна, това означава, че Западът вече се е примирил със загубите на Киев и е готов да търгува с Русия за неговото преформатиране. Възможно е до пълната яснота по предмета на пазарлъка да е необходимо в близките три месеца провеждането и на Минск 3 и Минск 4, но тенденцията е налице” – добавя той.

Според Гецко резултатите от Минск 2 са: изграждане на образа на Путин като миротворец, на Европа – като на изплашена от предстояща война, а на Порошенко му остава само да демонстрира готовността си да се оттегли от поста си, което оттегляне е съгласувано с Белия дом.

Донецката народна република (ДНР) и Луганскта народна република (ЛНР) се сдобиват де факто със суверенитет и с това помагат, създавайки прецедент, и на други региони в Украйна, в частност на Задкарпатието. В договореностите от Минск (както Гецко ги нарича „Минск 2”) е предвидена именно конституционна реформа, в която да се уредят въпросите за статута на областите и регионите на Украйна. А веднъж започне ли обсъждане на конституционната реформа, неизбежно ще се надигнат гласове за „особен статут”, включително и от страна на русините в Украйна. А може би именно това е била и целта на Запада още от началото на така наречения „майдан”!

А нека разгледаме и следния сценарий. Западът инспирира така наречения „майдан” след като дава големи обещания за просперитет, с които да изкуши народа на Украйна. Решава за свое оръжие да използва украинския национализъм, за който знае, че е доста силен, извънредно жесток и краен, а най-важното – отявлено антируски. И за да се продължи противопоставянето на Руската федерация, Западът решава да мобилизира украинските националисти за своите цели – на първо място за свалянето на законно избрания президент Янукович. Майданът след една провокация става неконтролируема тълпа от разгневени „метежни елементи”, които са достатъчно фанатизирани, за да изпълняват заповеди без да се замислят. Първата цел на Запада е постигната – Янукович е свален и киевската хунта идва на власт. Вторият етап е да се смаже евентуалната съпротива след преврата. За тази цел е устроено масовото изгаряне на мирни граждани в Одеса. Избиват се хора и на други места. Само страхът може да скове едно население, за да не се съпротивлява, въпреки че се чувства застрашено в достатъчна степен, за да иска да действа. Вторият етап е в общи линии завършен, но не съвсем. За да бъде успешно приключването му, необходимо е онези, които не се чувстват етнически украинци, да бъдат направени такива, защото етнически руснаци в страна, която трябва да се изгради на изцяло антируска основа, са недопустими. Те биха били „пета колона” или „тихият враг в тила”. Киевската хунта по „съвет” на Запада започва програма на асимилация. Тук обаче нещата изглежда, че отиват на зле, защото населението на ДНР и ЛНР решава да се съпротивлява, за да спаси своята идентичност от асимилационните усилия на Киев и нацгвардията.

Това, което Гецко намеква, е, че всъщност Западът не се е излъгал в преценката си (т.е. не си е мислил, че всичко ще мине тихомълком), а точно обратното – целял е тази съпротива от страна на населението на ДНР и ЛНР. Защо? За да може да се стигне до преговори. Крим може и да е бил изненада. Там всичко се случи много бързо. Но може и да е бил планиран от Запада. Макар че е по-скоро първото, защото от гледна точка на този сценарий, предполагам, че и той е бил предвиден за разменна монета в преговорите, а отцепването му толкова рано го изважда изобщо от размяната. ДНР и ЛНР се опълчват срещу хунтата. Започва гражданска война. За Запада това е възможност да се задълбочи конфликтът и да се изострят онези сепаратистки тенденции, които и преди са съществували в Украйна, но не така остро. И какво по-добро оръжие за тяхното разпалване от нацизма, чийто фанатизъм е ужасяващ и чиито зверства не познават граници. Всичко това (проявленията на нацизма) е идеалният повод сепаратистки настроеното население да поиска независимост или присъединяване към някой съсед, приютил голяма част от етническите му братя и сестри.

И така започна кръвопролитният конфликт в Източна Украйна – нацисти срещу опълченци. Все повече се изостряха исканията за независимост и невъзможността за връщане на положението в състоянието му отпреди конфликта – твърде много мирни граждани бяха избити от киевската хунта, за да може някой да забрави или да прости. И най-накрая в Минск 2 се появи искането за конституционна реформа. За да може да се преразгледа статута на регионите и областите. Да, Върховната Рада, отхвърли минските договорености. Но щом Западът успя да свали едно законно правителство и да постави послушни марионетки на негово място, то едва ли би имал скрупулите или някакви пречки да го направи отново. Така че несъгласието на Върховната Рада е временно явление. Порошенко също. Той може би е само изкупителна жертва, върху която да се хвърли вината за всичко случило се – за кръвта, за насилието – за да може Западът да излезе чист. „Ама ние нищо не сме знаели, той го е крил от нас! Наистина ли е извършил всички тези зверства! Потресени сме!” – вероятно в един глас ще мърморят Оланд и Меркел, а Обама само ще цъка с език от възмущение от постъпките на господин Порошенко. Но и Порошенко не е за жалене, защото стимулът му да изпълнява заповедите на Запада е алчността му за власт и пари. Получи ги, а сега трябва да следва сценария, който други са написали, дори и този сценарий да свърши с гибелта му (това странно напомня сюжета на „Макбет”). Рано или късно конституционната реформа ще се разгледа от Върховната Рада и ще бъде приета. За целта вероятно ще се стигне и до Минск 3, а може би и до Минск 4. Но за какво му е на Запада да пролива толкова много кръв, да дава празни обещания на украинския народ, да впряга за своите нужди неконтролируемата енергия на украинските нацисти, чиито лидери е купил, но въпреки това лоялността им не винаги е гарантирана? Отговорът, според тази конспиративна теория, е: „За да разпарчетоса Украйна”. Западът ясно съзнава, че Украйна не може да се интегрира нито в ЕС, нито в НАТО, защото приблизително половината от населението ѝ е русофилско и православно. То не би желало да влезе във външнополитически съюз с отявлено антируска насоченост. Каквито и обещания да му се дават, то не би направило това. От друга страна, част от украинските региони са с преобладаващо антируско население. Затова Западът решава, че тях може да използва и да ги откъсне от Украйна, защото това ще е направила и Русия с проруските региони.

Т.е. идеята на Запада е с няколко хода да създаде такава ситуация, при която присъединяването на Източна Украйна към Руската федерация да стане неизбежно. Именно геноцидът срещу жителите на ДНР и ЛНР го прави неизбежно. След това да се хвърли цялата вина върху Русия, като се твърди, че именно тя стои зад конфликта, че тя е онази, която е „анексирала” територията на суверенна държава, че тя е нарушителят на международния мир и на международното право. След като достатъчно са очернили Русия, западните сили ще са създали с конституционната реформа самоуправляващи се области в Западна Украйна. След като видят как Русия разпокъсва тяхната Велика Украйна, то тези области с антируското си население, още повече ще я намразят. Ще станат още по-податливи на влиянието на Запада. И тогава ще поискат да се присъединят към него. Било като влязат в състава на Полша, както предвижда Гецко, било като присъединят остатъчната част от Украйна, но вече една нацистка Украйна, към ЕС и НАТО. В тази теория сепаратизмът не е случайна последица от антихуманната политика на Киев, а е цел на Запада, за да придобие контрол над още едно парче земя в посока към Русия. Социалната цена и огромните материални загуби от страна на мирните украински граждани не влизат в сметките на Запада. Не го и интересуват. Той успя чрез своите марионетки от киевската хунта и най-жестокото си оръжие – нацистите от нацгвардията – да разпокъса една държава, за да си присвои част от нея (като, разбира се, оправданието, колкото и по детски глуповато да звучи, ще бъде: „Ама Путин започна пръв!”).  И геноцидът в Донбас е само едно от отвратителните средства, които са предвидени в играта на Запада и слугите му от киевската хунта!

---

[1] Подкарпатска Рус – (още наречена Подкарпатска Украйна) след Първата световна война тази територия, която нерядко е сменяла господаря си преди това, влиза в състава на Чехословакия на 4 юни 1920 г. под названието Подкарпатска Рус, благодарение на Сен-жерменския мирен договор. След като независимостта на Чехословакия е ликвидирана с Мюнхенския договор от 1938 г., на 15 март 1939 г. е провъзгласена независимата държава Карпатска Украйна на територията, дотогава носила названието Подкарпатска Рус. Животът на независимата държава е изключително кратък, защото само три дни по-късно – на 18 март 1939 г. – тя бива окупирана от унгарски войски. С края на Втората световна война територията влиза в състава на СССР и по-точно в състава на Украинската ССР (УССР)(това става с договор между СССР и Чехословакия от 29 юни 1945 г.). Така се създава Задкарпатската област на УССР. Понастоящем областта се намира в състава на Украйна и е единствената област, която граничи със Словакия и Унгария. Територията ѝ е 12 777 кв. км., а населението – 1 259 068 души. Част от това население са русините. Русините са източнославянско население, обитаващо земите на Задкарпатието, Източна Словакия, Сръбска Войводина, Югоизточна Полша, Унгария и Северозападна Румъния. В Руската федерация, Украйна, Полша, Словакия, Чехия, Сърбия и Хърватия ги признават за етническо малцинство. Това население е най-активно в изявяване на правото си на самоопределение на територията на Подкарпатска Рус. На 1 декември 1991 г. едновременно с референдума за независимост на Украйна се провежда и Задкарпатски областен референдум, в който 78 % от взелите в него участие избиратели гласуват за даването на областта на статут на „специална самоуправляваща се територия”, т.е. автономия. През 1992 г. и 2002 г. Задкарпатският областен съвет се обръща към централните власти на Украйна с молба да признаят русините за отделна националност, а в началото на 2007 г. с абсолютно мнозинство от гласовете със свое собствено решение признава русините за коренна националност на Задкарпатието. Русините приемат Акт за провъзгласяване на възстановяването на Република Подкарпатска Рус и от 2008 г. започват да считат границите си със съседните украински области за национални, а не за областни. С идването на власт на киевската хунта през 2014 г., русините се обръщат към президента Путин с молба да признае възстановената им независима държава и да изпрати мироопазващи сили, които да ги защитят от галицкия нацизъм в Задкарпатието.

Българският народ - дърво, което търси своя корен

Масовото напускане на пределите на страната ни от наши сънародници, които не виждат перспектива за развитието си у нас, през последните години се превърна в нещо повече от проблем. Съчетано с ниската раждаемост, това доведе до демографска катастрофа. Реализацията в чужбина изглежда не просто по-лесна, а направо гарантирана, докато ситуацията у нас (и икономическа, и политическа), не само не се подобрява, но и се влошава с всеки изминал ден. На фона на това възниква едно явление, за което като че ли малко се говори. Това е забравянето на корените ни. Най-лесният начин да унищожиш един народ е като го накараш да забрави историята си, защото тя е онова обединяващо ядро, около което се градят националната памет и националната идентичност. Ако мога да обобщя, народ без история не е народ. С напускането на България от все повече нейни синове и дъщери, с обезлюдяването на малките населени места, се стига до няколко негативни последици.

            На първо място, забравят се традициите от различните краища на България – онези характерни обичаи, които отличават бита на населението им от този на останалите, но също така придават и някакъв уникален щрих в пъстрата палитра от български народни обичаи. А тази палитра става все по-бедна. Някои обичаи изчезват със смъртта на последните, които са ги помнили и практикували, и с последното „Сбогом!” на техните наследници.

            На второ място, историите на родове, които имат много разклонения из цялата ни страна, а и в чужбина, също изчезват. Никой не ги записва, а ако някой стори това, то той би бил един от малцината, които го правят. А тези истории са необходими, за да се открият родови връзки, за да се проследят междуродовите и междуличностните отношения в различните епохи и във всяко кътче на страната ни. Те са елементи не само от общата история на България, не са само парчета от нейната мозайка, но са част от историята на всекиго от нас. С тяхното изчезване изчезва и част от нас. Как ще намерим роднините си, ако не знаем кой е общият ни родоначалник?! Лошото е, че напоследък все по-малко хора се замислят, а още по-малко са онези, които искат да открият своите родственици. Струва ми се, че сега манталитетът е по-скоро „Всеки да се спасява сам!”, а не „Да решим проблемите си заедно!”, в което „заедно” би било съвсем логично да се включат кръвните връзки. Но когато човек е принуден да мисли ежедневно за оцеляването си, проявява се инстинктът му за самосъхранение, а това е индивидуалистичен инстинкт. А колективните решения са по-ефективни, но няма как да бъдат оценени. Българинът (в огромното си множество имам предвид, макар че съществуват и изключения) съществува в едно нетърпимо положение, което все повече се влошава. Това му пречи да мисли за друго освен за себе си и за непосредственото си семейство. Още по-малко може да се концентрира върху занимания, свързани с издирването и запазването на своята родова история. И ето как, чрез лошите социални и икономически условия, се създава ситуация, при която съществуването на българската национална идентичност бива заплашена, защото родовите връзки се разрушават безвъзвратно, с което чувството за общност се губи.

            На трето място, губят се уникалните предания, които са част от разноцветния и многолик български фолклор. Тук не говорим само за песенното творчество, но и за легендите, свързани иманентно с географските особености на малките населени места и прилежащите им територии. Примерно „Овчарският хълм”, „Момина скала”, „Белото изворче” и други наименования на местности крият зад себе си и своя история. Също така тези предания съдържат в себе си (или поне биха съдържали, ако биваха записани) характерните говорни особености на различните краища на родината ни.

            Да обобщим: забравят се традициите, родовите връзки, преданията и езиковите особености, т.е. българският народ губи историята, фолклора и езиковото си богатство. С други думи губим националната си идентичност. Обречени ли сме тогава да изчезнем като народ. Някой би отговорил положително. Дори може би много хора биха го направили. Но...!

            И тук идва голямото „НО!”, защото се намират и достойни българи, родолюбци и патриоти, които правят всичко възможно, за да съхранят българското, доколкото го има и каквото е останало от него. Един от тези българи е Николай Цинцарски, основател на сайта „Бащина земя”[1]. Този сайт ме привлече с това, че опитва да спаси именно онова, за което вече стана дума. В интервю с господин Цинцарски получих и повече информация за неговия проект. Всъщност „проект” звучи някак си механично, планомерно, с ясни резултати, които се предвиждат. Тук по-скоро става дума за „кауза”, за вяра, че нищо не е загубено и че с общи усилия българският народ може да бъде спасен от дезинтеграция.

            „Идеята за «Бащина земя» се разви по няколко причини. На първо място, докато работех по стария сайт на (село) Миланово, бях извървял вече път и знаех, че в това има хляб. Информацията трябва да се разпространява. На второ място, осъзнавах, че много неща могат да се улеснят, ако има информация за повече населени места. Не само в БАН. Така се зароди идеята да се предлагат сайтове.” – споделя той.

Целите, както са представени и в сайта се свеждат до: „Изграждане на пространство, обединяващо народна библиотека, история и хронология, представяне на паметници на културата от цяла България, народно творчество, предания и легенди, традиции, етнография, сведения за задграничните български общности, бележити българи. Предоставяне на възможност всяко населено място да има шанс за интернет представяне, като за целта се предоставят за безвъзмездно ползване интернет страници за нуждаещи се села и градове, както и български общности извън България.»

            Господин Цинцарски си е поставил за цел да създаде сайт-майка, към който да се изгради мрежа от по-малки сайтове, всеки от които да бъде посветен на отделно населено място. В дъщерните сайтове ще се отразяват родовите истории, както се помнят в съответния край, характерния бит, традициите, фолклора на българите там. И така докато с тези сайтове се покрие картата на България. Целта е амбициозна, но и каузата е достойна. Все пак обаче всичко това е свързано с немалко усилия и съпътствано с трудности.

На въпроса кои са основните пречки пред реализацията на благородното му начинание, той обобщава така:

«Най-големият проблем е, че трябва човек, който да се захване с финансите. Аз не съм добър в това.» И след кратко замисляне добавя: «Ако сега се появи наплив за сайтове, няма да можем да се справим. Трябва да се поставят няколко неща и тогава. Помощници... Трябват още хора. Ще се наложи да им се плаща. Трябват хора, които да се занимават с финансирането - дарения, реклами и т.н. Също така и редактор, мисля ще се наложи да са повече. Сега помага една жена, но пак е доброволно. Има едно момче, занимава се с техническата част по сайтовете. Той си работи доброволно, но при повече работа ще трябва да му се плаща. Ще е нужен и администратор, който да се занимава с помощта и обучението на хората, които се захващат с местни сайтове. Най-важното обаче е да привлечем хора - специалисти, които да преглеждат информацията в системата и да събират важните неща в майката (сайта-майка). Те ще коментират публикации и т.н. В момента повечето неща върша аз, но всичко е, колкото да не пропада постигнатото до тук.»

Въпреки трудностите обаче Николай Цинцарски не се отказва. Идеята му се реализира бавно, финансиране няма, а и хора, желаещи да посветят от времето си за тази кауза трудно се намират. Какво го мотивира да продължава напред?

«От опита, който натрупах, разбрах, че е много трудно да намериш хора, които да вярват в някаква идея. Сега има двама. Те са хората, заради които платих разходите за тази година и Бащина земя да я има.»

Наистина и заради един човек, който вярва в България, си струват усилията и разходите. Но все пак хората, които споделят каузата на господин Цинцарски вероятно са повече. Неговата инициатива е чудесен повод всеки родолюбив българин да даде своя принос за съхраняването на нашата национална идентичност. Било като изпрати родова история или някоя легенда, било като опише местен обичай, а защо не и някоя рецепта на вече позабравена вкусна гозба. Дори добрата дума понякога помага... И сякаш именно за да пресъздаде мирогледа на такива хора като господин Цинцарски някога поетът е казал (макар и пишейки в първо лице):

«Не съм те никога избирал на земята.

Родих се просто в теб на юнски ден във зноя.

Аз те обичам не защото си богата,

а само за това, че си родина моя»

(«Към родината» Атанас Далчев)

Нека обединим усилия в името на такава благородна кауза!

---

[1] http://www.bashtina.org/

Комунизъм + демокрация = неочаквано добра комбинация

Вчера за пореден път в градския транспорт ми се случи да чуя някакъв младеж, да речем на около моята възраст, да избълва характерната за така наречения "български преход" фраза: "За това са виновни мръсните комунисти!", последвано от гърленото: "Смърт на комунистите!" Що се отнася до психическата стабилност на въпросния младеж при положение, че след това започна да вади доматите от сандвича си и да замеря с тях останалите пътници в тролея, както и на това, че се зъбеше във всички посоки и се опита да полее двамата най-близко стоящи до него със студен чай "Нести"... Може би не беше от най-уравновесените... Все пак думите му ми дадоха повод за размисли, които смятам да отразя в настоящата статия.

Двадесет и пет години "преход", но равносметката не е в полза на така наречената "демокрация". Казвам "така наречена", защото според мен у нас не се разбира какво е демокрацията. Не се разбира и какво е комунизмът. Хората живеят със стереотипите, които са им били предадени от някого или от някъде. А защо са им стереотипите? Защото, когато имаш универсален отговор на всички въпроси, не ти се налага да си напрягаш сивото вещество, за което една гънка повече навярно би била фатална. Някои са разочаровани от управлението на Тодор Живков, с което за тях се изчерпва смисъла на понятието "комунизъм". Други не са били родени, а и да са, не си го спомнят - за тях негативното разбиране за този период идва от първата група. И се получава така, че комунизмът за тези две групи е нещо лошо, защото управлението на Живков е било лошо. Т.е. приравняват се една политическа идеология с опита за нейното прилагане. Това е погрешно! Не по-малко погрешно е да се смята, че комунизъм и демокрация си противоречат, че са диаметрално противоположни, че липсата на комунизъм е равна на наличието на демокрация и обратното. В следващите няколко (а може би и доста редове) ще защитя точно обратната теза: че комунизмът и демокрацията могат и трябва да се допълват по един съвсем естествен начин, защото този синтез би имал огромен общественополезен резултат.

На първо място, ще разгледам комунизма като политическа идеология - такава, каквато е била и такава, каквато трябва да бъде. Комунизмът възниква през 19-ти век, когато тепърва се създава промишления пролетариат и живота на работниците е изключително тежък. Работните дни във фабриките са сякаш безкрайни, работниците, включително жени и деца, дишат отровни изпарения, вдигат почти непосилни за тях тежести, работят с машини, които дерат кожата им, изгарят я с парата си или с хвърляните от пещите пламъци. Трудещите се не живеят дълго. А краткият им живот е изпълнен със страдания. Жадните за натрупване на богатства притежатели на фабриките ги експлоатират толкова, колкото могат, а след като работникът е на границата между живота и смъртта или, още по-лошото, почине, собственикът на капитала просто си наема друг работник. Бедността принуждава хората на отчаяни стъпки. Все пак чувството им за човешко достойнство не им позволява да станат престъпници. Затова са готови да приемат ужасяващите условия на труд в предприятията, отлично съзнавайки рисковете и неизбежните вреди за здравето си, които ще последват. Но все пак трябва да се яде и да се помисли за децата... Поради тази причина, тези хора влизат в редиците на промишления пролетариат. (Тази ситуация много ми напомня на положението у нас, главно с оглед на случилото се в завод "Миджур" в Горни Лом, където взрив отне живота на 15 души, принудени от немотията и безработицата да работят при такъв висок за живота риск, което в крайна сметка се оказа фатално.) В отговор на техните страдания се появява идеологията на марксизма, по-късно доразвита от Ленин и от много други днес сочени за "комунисти". Комунизмът е идеология, която отговаря на нуждите и стремежите, на желанията и страданията именно на промишления пролетариат от годините на Индустриалната революция. По-късно идеологията се обогатява, за да включи и селяните като друга онеправдана прослойка, чиито интереси се нуждаят от защита срещу едно свръхбогато малцинство, което я експлоатира. С други думи, комунизмът има за цел да се превърне в изразител на стремежите на народните маси, на мнозинството от населението, което бива потискано, и същевременно да канализира недоволството му срещу малцинството, което експлоатира това население. Комунизмът обаче се мени, защото се менят и условията, при които съществува. В страните, където промишленият пролетариат почти не съществува, той се пригажда според местните особености и става изразител на желанията на селското население (примерно в Китай, когато Мао идва на власт, 80% от населението е селско). Положителните черти на комунизма като идеология, както аз ги виждам, са следните: комунизмът се стреми да направи така, че онези, които са в неравностойно положение, да получат възможността да живеят добре; комунизмът цели да няма хора, които да живеят в глад, да мръзнат голи и боси по улиците, тротоарите и подлезите, да живеят в кашони, да умират от болести, защото нямат пари за лекарства (изобщо самата мисъл, че някой може да бъде оставен да умре, защото няма пари, ми е крайно противна!), да заспиват с ясното съзнание, че са обречени, защото обществото така функционира и те не могат да направят нищо по въпроса; комунизмът е солидарност между хората - той изхожда от предпоставката, че всички хора се раждат равни по достойнство и права (нещо, от което уж трябва да изхождат и така наречените "демокрации")(впрочем това е и голямата му разлика с други идеологии, които често биват приравнявани с него като "тоталитарни" - фашизма и нацизма, защото и двете изхождат от изначалното неравенство между хората - при първата по културен, а при втората по расов признак) и всеки е длъжен да помага на другия, а не да го експлоатира. Всичко това са все постулати, които всеки нормален и трезвомислещ човек би подкрепил според мен. Комунизмът е хуманен, най-простичко казано.
Но комунизмът е също така утопичен. Всичко това звучи и наистина би било прекрасно, но веднага възниква въпросът дали изобщо е осъществимо. Еднозначен отговор на този въпрос поне засега не съм намерил, но мога да дам своя. Към настоящия момент и в обозримо бъдеще комунистическото общество в неговия така изложен утопичен вид е невъзможно. За да се случи това, нужна е кардинална промяна в мисленето на всички членове на обществото, а може би и на всички хора изобщо, имайки предвид презграничните взаимоотношения и растящата им роля в съвременния свят. Така че засега комунизъм не може да има в чист вид. Защо тогава ви занимавам с цялата тази статия? Защото макар и неосъществим идеал, считам, че стремежът към него би имал огромна градивна роля. Да се стремиш към най-доброто, към най-полезното и справедливото за всички, означава да полагаш ежедневно усилия да направиш живота по-добър. Да, самият идеал няма да бъде постигнат, може би дори никога, но по пътя към него животът ще става по-добър. Затова комунизмът е ценен със своя утопизъм и с това, че стремежът към него носи градивен заряд за светлото бъдеще на всички нас.

На второ място, ще се спра на практиките, които печелят лошото име на комунизма. Както писах в предходния параграф, комунизмът е идеология на равноправието, на солидарността. Неприятното е, че в така наречените "комунистически" страни това не се прилага на дело. Показателно е отношението към религията и хората с хомосексуална ориентация. И двете биват забранявани, което разделя обществата вместо да сближава членовете им. Това за мен е грешка! Отношенията между хората и техните богове са си тяхна работа, а не нещо, в което държавата да може да се меси. Същото се отнася до хомосексуалната и хетеросексуалната ориентация. И двете са част от вътрешния свят на човека и не е работа на държавата да определя нито религията, нито ориентацията на хората. Държавата (имам предвид управляващите) трябва да прави закони, еднакво добри за всички, поставящи ги в равностойно положение и да ги санкционира (лицата) само когато ги нарушават. Оттам нататък държавата не бива да се намесва. Религията и сексуалната ориентация са съвсем малка част от примерите. Законите трябва да са за всички, но и трябва да отчитат обществения и личния интереси, а не само интересите на една малка част от обществото (ако човек се зачете може много лесно да открие в някой и друг нормативен акт определени корпоративни или групови интереси, а същото се отнася и за редица международни договори). Сред другите практики, спечелили лошо име на комунизма, са лагерите за политически престъпници (т.е. неудобните на властта поради една или други причина), тоталният контрол, доносите, следенето и липсата на свобода на словото. Тотален контрол поне у нас никога не е имало, а и свободата на словото не е била напълно отнемана, но е силно ограничена по времето на Живков. България като цяло не е най-добрият пример за лоши "комунистически" практики, но и тук ги е имало, а и в тази статия се концентрирам върху местните специфики. Защо се стига до всичко това? Как така една толкова красива идеология, която очертах в предишния параграф придобива такива черни черти? Отговорът е много лесен. Политическият елит от онова време не разглежда комунизма като стремеж, като прекрасен блян, към който трябва непрестанно да се стремим, за да постигаме постепенно, но постоянно подобряване на живота на всички българи. Комунизмът се разглежда като достижима цел, а това, че трябва да се промени мисленето на всички, не се отчита като пречка... Мисленето започва да се променя понякога и с насилие, когато убеждаването не помага. Вече дадох немалко примери за насилие над личността - понякога психическо, понякога чисто физическо, за да се постигне и първото.

Не бива да се забравят обаче и положителните черти от времето на управлението на Тодор Живков. Народна Република България има модерни производства, включително електроника, машиностроене, металургия, животновъдството е на изключително високо ниво, земеделието също, защото има развити напоителни системи, а българските научноизследователски институти, щедро субсидирани от държавата, бележат съществени достижения, получили признание в световен мащаб. Тези и много други достижения днес биват отричани, заради негативните характеристики, изброени в предишния параграф. Получава се нещо като с мъртвите, но с обратен знак. Казваме: "За мъртвия или хубаво, или нищо!", а за "комунизма" изглежда днес е точно обратното. А не бива да е така. Трябва да си спомняме и хубавото, за да можем отново да го изградим, и лошото, за да не го повтаряме никога вече. Ако се вгледаме в ситуацията у нас, 25 години след началото на "прехода", то ние производство почти нямаме (основното е в хранително-вкусовата и леката промишленост), а за иновативни отрасли и дума не може да става; животновъдството ни е слабо в сравнение с онова, което сме имали, напоителните съоръжения отдавна са откраднати и продадени за скрап по 30-50 стотинки за килограм в зависимост от сезона. България е разграбена и разпродадена, защото приватизацията беше фетишизирана и престъпно осъществена. Не запазихме хубавото и не се поучихме от лошото. Що се отнася до свободата на словото, то нейната гарантираност е силно съмнителна... Разбира се, можеш да пишеш каквото си искаш, можеш и да го говориш, пред когото и където си искаш. А след това може да не можеш да си намериш работа, може някой да ти издраска колата или да разкраси външната ти стена с нецензурни изрази, написани със спрей, може дори да получаваш заплахи, а не дай си Боже и нещо още по-лошо... С други думи често тази прословута свобода на словото е напълно илюзорна и гарантирана единствено на хартия. Именно тук идва демокрацията.

На последно място, ще се спра на демокрацията. Ако комунизмът е стремежът към най-прекрасното бъдеще, очертано в третия параграф, то демокрацията е формата, в която трябва да се осъществи този стремеж. Демокрацията се определя от отношението на мнозинството към мнението на малцинството, както казва професор Пламен Пантев. Демокрацията е признатата и гарантирана (обаче реално гарантирана) възможност да бъдеш изслушан без да се притесняваш, че заради изразеното от теб мнение ще бъдеш санкциониран (освен ако призоваваш към престъпление, разбира се, или към липса на толерантност примерно). Демокрацията е лек за онези негативи, които практическото осъществяване на "комунизма" донесе у нас. Демокрацията е възможност и за участие, за включване на всеки български гражданин в управлението на страната. Само така може да се преодолее вътрешното разделение в обществото - когато всички участват, заявяват своите стремежи, желания и най-важното  - потребности. Правилната българска политика изхожда от националните интереси - това, което е най-добро за всички, а не само за някои - но за да бъдат установени тези интереси, то всеки трябва да се чувства сигурен, че може да ги изрази. Демокрацията дава възможност за избор, а това е изключително важно, ако искаме да имаме мислещо, развиващо се и, най-главното, съществуващо общество. Впрочем онези, които най-много се венчаят с титлата "демократи" организираха протести през последната една година и две окупации на Софийския университет "Свети Климент Охридски", с което показаха, че самите те са готови да потъпчат демократичните принципи само и само да дойдат на власт, защото уличният натиск не е нищо друго освен насилствен способ за идване на власт. Но това е още една порочна практика като заклеймените по-горе, която по никакъв начин не може да обоснове извода, че демокрацията е нещо лошо. Такива са някои от онези, които се разхождат с нейната мантия...

В заключение, бих желал да обобщя вече казаното. Комунизмът е стремеж към по-добър живот за всички, към решаването на проблемите особено на най-онеправданите слоеве на населението, което в настоящите условия означава: създаване на пълна заетост, изграждане на държавни предприятия, за да имаме реално производство, особено в перспективни отрасли, които изискват големи капиталовложения по силите единствено на държавата (електроника примерно), задоволяване на нуждите на населението от храна (субсидии за земеделските производители и безплатни консултации за подобряване на дейността им, за да бъде производството им рентабилно за тях), енергия (изграждане на АЕЦ "Белене" и "Южен поток", с което цената на електроенергията ще падне, ще можем дори да изнасяме електроенергия, а предприятията ни ще бъдат също така добре обезпечени, особено тези, което изискват особено големи количества енергия) и подслон (решаване на жилищния проблем у нас; да не съществува възможността някой да умре, защото няма пари; да се спаси българската природа, с което да се гарантира живота и здравето на населението и възможността му за пълноценен отдих и още много други въпроси. Комунизмът като стремеж е духът на правилната политика, а демокрацията е формата, в която този дух трябва да намери своето проявление: със зачитане на мнението на всички, без репресии и дискриминация, с прекратяването на порочните практики, които съществуват особено по отношение на това олигарсите да имат повече права от останалите граждани (дотолкова повече, че да се говори за приемането на специален закон, за да се спаси една частна банка от фалит!). Демокрацията е много по-широка от свобода на словото, тя е зачитане мнението на другия и по-важното - зачитане на правото му да не е съгласен с теб! Затова още веднъж подчертавам, че за мен комунизмът е духът, демокрацията е формата, е двата заедно са основата на една спасителна за България политика.

Съдебната практика като източник на правото

Четейки учебника на професор Васил Мръчков по дисциплината "Трудово право", се натъкнах на интересен спор по отношение на това дали съдебната практика изобщо представлява източник на правото или не. Самият професор Мръчков, както и професор Венелин Ганев, академик Л. Василев, професор Борис Спасов и други поддържат тезата, че съдебната практика не е източник на правото без значение от коя съдебна инстанция изхожда, както и в каква форма. Най-точна представа за становището на гореизброените автори дава следният цитат от учебника на професор Мръчков:

"...тълкувателните актове на колегиите на ВКС, на общото събрание на ВАС, въпреки че са формулирани общо и абстрактно и са задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт, не установяват нови правни правила и не се приемат по реда, предвиден за приемане на нормативните актове, нито подлежат на обнародване като предпоставка за влизането им в сила, както нормативните актове. Те не създават право, а са насочени към прилагането на създаденото право. А понятието за източници на правото е свързано не с правоприлагането, а с правосъздаването. Ето защо и тълкувателните решения на колегиите на ВКС и на ВАС не могат да се признаят за източници на правото, включително и на трудовото право."

По така изложените разсъждения на професор Мръчков, струва ми се, могат да се направят няколко принципни възражения.

На първо място, логиката им почива на разбирането, че "източник на правото" е само онзи акт, в който са въплътени първично правните норми. Въпросът е, че съществува огромна разлика между правна разпоредба и правна норма. Макар че нормативните актове съдържат множество правни разпоредби, то именно от последните трябва да бъдат изведени правните норми (конкретните правила за поведение). Това не винаги е възможно. При правоприлагането се налага тълкуване на правните разпоредби, за да се стигне до смисъла на нормите, които се съдържат в тях. Често поради неяснотата на разпоредбите се стига до различно тълкуване, а следователно и до нееднозначно определяне на правните норми. Това, от гледна точка на правото, е недопустим резултат, тъй като правото е един от основните регулатори на обществените отношения (наред с морала и религията), а като такъв той не може да си позволи неясноти и вариантност при тълкуването и прилагането на правилата за поведение, които установява и чието неспазване свързва с някаква форма на санкция. Тълкувателните решения се издават при противоречива съдебна практика, т.е. в случаите, когато някоя правна разпоредба поражда нееднозначно извеждане на правило за поведение. С тези решения се преодолява несигурността, разсейва се неяснотата, извежда се правилото за поведение. Щом до този момент (издаването на решението) разпоредбата не е давала възможност за еднозначно тълкуване и извеждане на ясно и несъмнено правило за поведение, то тя не е изпълнявала функцията на регулатор на обществените отношения, т.е. не е била източник на правото. Източник на правото може да бъде само акт, съдържащ разпоредби, които ясно да определят съдържанието на правоотношението (правата и задълженията на страните), с други думи нормите, които се извеждат чрез тълкуването на разпоредбите да не оставят съмнения у правоприлагащия орган и своите адресати относно точното си съдържание. Ако такова съмнение има, а още повече при противоречива съдебна практика, то за източник на правото не можем да говорим. В източник на правото нормативният акт, съдържащ неясните разпоредби, ще се превърне само след като бъде изяснен най-точно и вярно истинският смисъл и разум на разпоредбите, т.е. когато вече правните норми могат да бъдат еднозначно изведени. Тълкувателните решения са именно онези актове, които закрепват категорично и несъмнено изясненото, точно определено съдържание на правните норми. Затова тези актове са източник на правото, защото без тях тази определеност, която е една от най-важните характеристики на правото, не би съществувала и онези нормативни актове, условно наричани "източници на правото" не биха могли да изпълняват ролята си на такива.

На второ място, гореразгледаното становище на професор Мръчков издига в определящи елементи за категоризирането на даден акт като "източник на правото" реда за приемането и обнародването на акта. Това съждение измества фокуса от природата на един акт като източник на правото, замествайки същностните черти с формални критерии. Източник на правото може да бъде всеки акт, който съдържа общозадължително абстрактно правило за поведение, което се прилага по отношение на неограничен и персонално неопределен кръг адресати, с възможност за многократно приложение. След като тълкувателните решения установяват именно такива правила за поведение, то те отговарят на същността на понятието "източник на правото", а формалните критерии не могат да намерят място тук. Освен това тълкувателните решения, които утвърждават правилото за поведение (защото до тяхното издаване то на практика не е съществувало във форма, позволяваща неговото адекватно, т.е. еднозначно, прилагане), не го създават извън нормативния акт, който го съдържа. Тези решения, казано по-просто, правят така, че нормативните актове с техните неясни разпоредби да могат да функционират като източници на правото, какъвто е бил изначално замисълът на законодателя. Възниква въпросът дали тогава тълкувателните решения не са спомагателни източници на правото вместо самостоятелни такива? Може и така да се разгледат, но важното е, че безспорно са източник на правото. До тяхното издаване разпоредбата съществува, но само след него, тя има смисъл, защото по еднозначен начин се извежда правилото за поведение.

На трето място, от вече написаното следва, че понятието за източници на правото не се свързва единствено с правосъздаването, но и с правоприлагането, защото нещо, което не може да се приложи с достатъчна степен на сигурност, не може да бъде източник на правото. Това би внесло неяснота, би направило правата и задълженията по-скоро пожелания и въпрос на гледна точка - нещо, което е абсурдно за провата като регулатор на обществените отношения. Такава несигурност не може да бъде позволена. Затова източник на правото може да бъде само акт, който може да бъде приложен с достатъчна степен на сигурност. Няма как да се разделят правосъздаване от правоприлагане, когато става дума за източници на правото, защото и двете дейности са неразривно свързани и трябва да се разглеждат в тяхната логическа последователност и в тяхното единство, ако искаме правилно да разберем кое е и кое не може да бъде по същността си източник на правото.

На последно място, правилата за поведение, които се извеждат с тълкувателните решения били насочени само към органите на съдебната и на изпълнителната власт, но не и към гражданите, юридическите лица и други правни субекти. Това съждение също буди възражения. Та нали чак след като се установи правилото за поведение, всички правни субекти биха могли да съобразят поведението си с него. Ако не знаят как съдът или органите на изпълнителната власт биха оценили поведението им или как биха приложили дадена разпоредба, то как тези субекти биха могли да имат правосъобразно поведение. Очевидно е, че макар да са изрично задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власти, то тези тълкувателни решения са насочени към всички правни субекти, точно както всяко абстрактно правило за поведение, съдържащо се в нормативен акт.

В заключение смятам, че гореизложените съображения са достатъчни да защитят тезата, че тълкувателните актове на колегиите на ВКС и на общото събрание на ВАС безспорно са източници на правото.

Македонският библейски мит за сътворението

/Надявам се с настоящото произведение да не засегна ничии религиозни чувства. То е изцяло художествено, като изключим малко политически размишления в началото, и цели да покаже духа на македонската пропаганда, но по един сатиричен начин. Приятно четене!/

Наложи ми се в петък да отида на едно интервю за работа. Това само по себе си не е нещо необичайно. Наложи ми се и да почакам известно (макар че заради повреда на електронното табло на мен ми беше „неизвестно”) време. Това също не ме смути. А на спирката имаше реклама. Е, не една, разбира се, но аз няма да пиша за „Кърти, чисти, извозва”, „Подменям керемиди”, „Безплатно измерване на мазнини”, „Изгубена немска овчарка, отговаря на името Чара” и др. Вниманието ми привлече едър, цветен плакат, на който бяха представени човечета в носии, някакви хълмове, разнообразявани с една-две кацнали върху тях черквички и глинени къщички, разхвърляни тук-там за колорит. И отдолу, под цялата тази палитра от всякакви „народни” елементи, струпани на едно място, беше изписано: „Македония – 6000 години история”.

Това ме наведе на разни мисли. Примерно как една нация, която съществува като такава от 1944 г. и е творение на КПСС и на други комунистически партии, в това число и на родната БКП, изведнъж се оказва, че има 6000 години история?! Македонските историци отдавна са си приписали произхода от Александър Македонски, отдавна не е новост твърдението, че българите произлизат от македонците и че четири пети от българите имат македонски корени. Всичко това би било забавно и смешно, ако подрастващите македонци не бяха убедени, че е истина. За тях те са потомци на Александър, те са автохтонно население, а всички други са пришълци, възприели техния културен и цивилизационен модел. Обучението в училищата, медийните кампании, литературата – всичко това се гради на антибългарска, от една страна, и на великомакедонска, от друга страна, основи. Две извънредно опасни течения. Силното македонско лоби в САЩ и на други места успява да наложи някои от гореспоменатите „научни” открития на македонските „историци”. Гърция поне спори за името, а ние си мълчим, колкото и да ни обиждат...

Както е тръгнало македонците, които си „щипват” по нещо от историята на един или друг съседен народ (впрочем, ако някой още не е разбрал, Кирил и Методий, според официалната македонска пропаганда, са македонци, както и техните достойни наследници Паисий, Талев, Яворов, но то щом повечето българи са с македонски корени, пак е учудващо, че изобщо има някой просветител, който да бива признат за българин!) могат да стигнат и до динозаврите (македонски безспорно).

Но нека да разгледаме как вероятно на малките македончета им бива разказван библейският мит за сътворението.

«В начало Бог сътвори небето и земята. А земята беше безводна и пуста; тъмнина

се разстилаше над бездната и Дух Божий се носеше над водата» започва Библията, както ние я знаем, но македонският вариант вероятно съдържа нещичко и преди това...

МАКЕДОНСКИЯТ БИБЛЕЙСКИ МИТ ЗА СЪТВОРЕНИЕТО

В началото съществуваше само Македония. Тя бе обгърната от мрак, макар над нея да бе светло. От нея се роди Бог. Той бе македонец. След това Той сътвори небето и земята. А земята, с изключение на Македония, беше безводна и пуста. Тъмнината се разстилаше над бездната, но не и над Македония, и Дух Божий се носеше над водата, когато не беше в резиденцията си на Охридското езеро.

Рече Бог да бъде светлина, защото бе видял в Македония, че това е хубаво, и реши да го разпространи и над останалата земя. И започна Бог с упоритата си работа по превръщането по примера на Македония на всичко в райска градина. Първият ден беше само по прокарване на осветлението, та на Бог му остана много свободно време за почивка на Охридското езеро. Вторият ден също беше набързо оползотворен и Бог, след като отдели небето от земята, седна на една полянка, за да си хапне от любимата Македонска наденица. Следобеда прекара в още една операция на просто деление – този път на земята от водата. Привечер обаче Бог реши да се занимае с нещо по-значимо, за да си пише деня смислено изкаран и си постави задача, която се оказа истинско предизвикателство. Бог създаде флората на цялата земя по примера на Македония, откъдето всички растителни видове произлизат. След като се позанимава с тежката градинарска работа (и след като заведе всеки растителен вид в учебниците по ботаника на Македония), Бог седна, отвори си дамаджаната с люта охридска ракия, и си дооползотвори деня. Трети ден: създаване на небесни светила (заведени в учебника по астрономия на Македония), Охридско езеро, къпане, наденица, не много изтощителен ден. Биде ден, биде нощ. Ден четвърти: първи етап от създаването на фауната. След опита с флората Бог реши да не върши такива сложни операции наведнъж. За никъде не бързаше, а и щеше да има повече време за Охридското езеро, наденицата и ракията. Създаде влечугите, които се срещаха дотогава само в Македония и ги разсели по света (за всеки случай отразявайки ги в учебника по зоология на Македония). Шестия ден Бог прекара в създаване на всички други животни и на македонеца (допълване на учебника по зоология на Македония и създаване на първия по анатомия, но без картинки). Рече Бог: да сътворим македонец по Наш образ, (и) по Наше подобие; и да господарува над морските риби, и над небесните птици, (и над зверовете) и над добитъка, и над цялата земя, и над всички гадини, които пълзят по земята. Бог не се сещаше над какво още може да господарува македонецът и приключи с изброяването. И сътвори Бог македонеца по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори. И свърши Бог до седмия ден Своите дела, що прави, и в седмия ден си почина от всичките Си дела, що извърши. Почивката включваше плажуване на брега на Охридското езеро, разходка из прекрасните македонски планини, два пъти ядене на наденица, няколко дамаджани ракия, няколко бутилки червено леко киселко вино (не отлежало поради липсата на време за тази цел), буца-две овче сирене и други деликатеси, които само македонската земя дава. Направи и преглед на вече създадените учебници, защото искаше да може да направи пълна инвентаризация един ден след като приключи предвидения от него „експеримент Ной” и да държи Ной лично отговорен, ако нещо не му излязат видовете, които са му били поверени за пазене...

Бог нарече мъжа Адам, но му викаше Даме, а жената - Ева, но незнайно защо я наричаше Ваня. Даме и Ваня живееха баш в Македония, а не в новосъздадените територии. Бог им каза, че могат там да правят всичко, но не могат да ядат от дървото на познанието, което раждаше не плод, а сочни македонски наденици. Бог нямаше нищо против да се къпят в Охридското езеро, в делнични дни от 8.00 ч. до 17.30 ч., освен в дните, когато обявяваше профилактика.

Ваня обаче беше запленена от аромата на сочната печена наденица... Тя и езерото много го харесваше, но можеше да изтрае почивните дни и профилактиката без да се къпе в него. Наденицата обаче я преследваше. Сънуваше я, привиждаше ѝ се в клоните на другите дървета, които даваха луканки и суджуци, салами, и други македонски деликатеси. Няколко пъти опита да накара змията да се увие около дървото и да откъсне този плод на познанието, за да понесе наказателна отговорност след това влечугото (което, макар и тя да не знаеше, не беше наказателноотговорно), а не тя. Но змията се оказа твърде глупава и невъзприемчива (защото беше българска змия) и на Ваня ѝ се наложи да търси друг съучастник. Даме беше подходящ. Двамата се сговориха и късно през нощта тя се качи на раменете на силния македонски войвода с буйни македонски мустаци, откъсна една наденица, поразмисли, откъсна още няколко, та да станат едно кило точно, и слезе. Запалиха огън и започнаха да си ги пекат. Бог вече беше отдавна заспал. Той си лягаше рано (може би заради ракията, защото македонската ракия е най-силна, най-пивка и най-, най-, най- каквото ще да е). До обонянието му стигна уханието на печена наденица. В просъница съобрази, че щом той не пече наденицата, а и тя сама няма как да се пече, то някой друг ще да върши това. На всички им беше забранено да вършат това, а следователно извършителите осъществяваха състава на престъпление. И се разлюти Бог, както когато беше изпил цяла дамаджана първак съвсем сам. Извиси се над Даме и Ваня и гласът му прогърмя страшен:

„Е, ЗА НАДЕНИЦАТА ВИ УТЕПАХ!”

Погледнаха го смразени от ужас Даме и Ваня (Даме си помисли: „Ке умрем за нея!”, а Ваня: „Е, са я втасахме!”). Бог си отвори Наказателния кодекс на Македония, който в свободното си време беше написал, и погледна предвиденото от Себе си наказание за този вид престъпление. Оказа се, че не беше смъртно наказание, а само изгнание без право на обжалване. Дълбоко разочарован, той ги пропъди от райската Македония да се скитат по външната земя (България). След това, понеже вече беше късно, си легна да си доспи. Преди това обаче постави охрана, защото тези двама углавници можеха като нищо да се промъкнат отново в райска Македония, а само с врата нямаше да се мине. Бяха осъществили състава на кражба (основния), бяха създали и опасност от пожар с този огън, дето запалиха. Кой да знае дали нямаше да се захванат и с взломаджийство или нещо по-лошо. Бог се спря на жива охрана – херувим с огнен меч (вярно без препоръки и опит на тази длъжност, но изглеждаше стабиляга, а и Бог отчиташе факта, че други работодатели освен Него нямаше все още).

Така бе създаден светът по подобие на Македония, бяха създадени първите хора, естествено македонци, и така те бяха изгонени от Рая (да се разбира Македония), за да заселят целия свят...

За държавните предприятия и ролята на държавата като инвеститор

Повод да напиша настоящата статия ми даде една статия на Баки Хюсеинов, разглеждаща причините за безработицата сред населението от ромския етнос, като лайтмотивът беше, че ромите не искат помощи, а работа. Разбира се, това беше само повод, който предизвика много по-задълбочени размисли, които се насочиха към българския народ като цяло и към една от ролите, които държавата може и трябва, по мое мнение, да изиграе с цел неговото запазване и благоденствие. Разбирането си за държавата най-общо съм изложил в статията "Що е то "държава"?", поради което тук няма да се повтарям.

Една от основните цели на всяка държава е да осигури добрия живот на своето население. Това ще рече: да се погрижи народа ѝ да има какво да яде, да има покрив над главата си, да може да посреща ежедневните си разходи като сметки, разноски по облекло, транспорт и други. Когато значителна част от това население няма работа, то осигуряването на тези основни нужди става чрез преразпределението на парите, получени от лицата, които за заети в трудова дейност и чрез последващо преразпределение на тези средства под формата на социални помощи. По този начин трудещите се са недоволни, че част от парите, които те изработват отиват за неработещите, а последните са недоволни, че тези пари са недостатъчни за задоволяване на основните им нужди. Решението на този проблем според мен е осигуряване на пълна заетост, а инструментът за това са държавните предприятия. Държавата може да си позволи да инвестира в създаването на предприятия. Това е именно инвестиция, която не само че ще се изплати във времето, но ще има и много сериозен положителен социален ефект. Там, където частният инвеститор не би рискувал, защото би било необходимо огромно  начално капиталовложение, държавата може да се намеси. Често съм чувал да се твърди, че държавата е лош собственик или поне лош стопанин. Това е нелепо твърдение. Държавата е просто механизъм, обслужващ нуждите на обществото. От това какви лица бъдат назначени в конкретното предприятие, както и от това какви механизми за контрол върху дейността им бъдат предвидени, се определя дали стопанинът ще бъде добър или лош. Затова откриването на държавни предприятия трябва да се съпроводи с установяването на механизми за вътрешен и външен контрол върху тяхната дейност. Дали има квалифицирани хора, които да ги управляват? Разбира се. Безработните висшисти, които имат и образованието, и опита за тази цел са много. Друго предимство, което се очертава още на този предварителен етап при учредяването на държавните предприятия е, че държавата ще знае точно какво и колко се произвежда, ще може да следи за качеството му и на пазара ще стигат само стоки, които да отговарят на съответните стандарти.

След като уточних кой ще осигури капитала за учредяването на предприятията, нуждата от приемане на ефективни правила за осъществяване на контрол, както и че има достатъчно квалифицирани хора, които да бъдат назначени за директори, ще разгледам и самите резултати, които ще се постигнат с откриването на държавни предприятия.

На първо място, тази мярка е насочена към районите с трайна безработица, където основно населението живее на социални помощи. Често това е население от ромски произход, което нерядко не бива назначавано на работа повече заради предразсъдъци, отколкото заради липсата на образование, най-вече когато става дума за ниско квалифициран труд, който не изисква по естеството си повече от начално образование. В държавните предприятия тези хора ще бъдат ангажирани с трудова дейност и ще получават заплати. Това, от една страна, означава, че вместо сегашните 120 лева приходите им ще нараснат на 400 лева, ако приемем една такава заплата за стартова. Други стимули, които, по мое мнение, биха ги привлекли в държавните предприятия, са предоставяне на работно облекло (един комплект годишно примерно), организиране на столова в предприятието, където неговите работници да се хранят безплатно с храна, одобрена от Министерството на здравеопазването като здравословна, както и осигурен превоз за онези, които живеят далече от мястото на осъществяване на трудова дейност. Тези мерки биха привлекли безработните, независимо от техния етнос, тяхното религиозно изповедание и техните политически възгледи, в държавните предприятия, където да се ангажират в реално производство. Освен това, както е добре известно, трудът облагородява. Трудовите навици се възпитават, а веднъж възпитани, те водят и до по-добра организация на трудовия процес. С други думи производителността на труда расте. Ангажирането на времето на досега безработните с труд ще доведе до повишаване на общественото им съзнание и до намаляване на противообществените им прояви.

На второ място, държавата ще увеличи реалното си производство. Това е изключително важно, защото през последните 25 години се наблюдава точно обратната тенденция - на свиване на производството. Реалното производство означава не само заетост, но и задоволяване на материалните нужди на населението на собствената страна, а също така и стока, която да може да се изнася на външните пазари, т.е. източник на постъпления. Да не говорим, че за държавата е по-лесно да знае какво стои като реално обезпечение зад парите в обръщение. Парите след отмяната на златно-доларовия стандарт, се обезпечават със стоки. Когато има в обръщение прекалено голяма парична маса, необезпечена с достатъчно стоки на пазара, се стига до инфлация. Разбира се, това е едно много опростенческо разбиране, има и множество други фактори, които играят роля. Но все пак производството на държавните предприятия би допринесло за борбата на държавата с инфлацията, макар че са необходими и други мерки, които няма да бъдат обсъждани в настоящата статия, защото не са неин предмет.

На трето място, производството на държавните предприятия може да рационализира производството като цяло. Какво имам предвид? Тези предприятия би било целесъобразно да се организират по доклади на областните управители или на общинските кметове, в които да се съдържа описание на съществуващото производство в тяхната административно-териториална единица, както и какво производство благоприятстват обективните природо-географски условия, къде има компактни групи безработни, как би бил организиран ефективно транспорта до предлаганото място за изграждане на предприятието, какви производства са съществували до началото на т.нар. "преход", какво са произвеждали, ефективни ли са били и защо са били закрити. Освен тези, докладите могат да съдържат и други релевантни въпроси. След преценката на тези въпроси (примерно от Министерството на регионалното развитие и благоустройството), ще се преценява какви предприятия и къде да бъдат създадени.

На четвърто място, изграждането на трудови навици, за което стана дума по-горе, трябва да се съпровожда с ограмотяване и повишаване на културното равнище на населението, ангажирано в предприятията. Тази цел може успешно да бъде изпълнявана от читалищата, защото тяхната мрежа в страната е добре разгърната, в тях има библиотеки, а също така и помещения, където да се провеждат тези часове по допълнително обучение. Вечер след работа примерно е нелош вариант. Не смятам, че е необходимо да бъдат задължителни часовете. Работещият човек мисли по различен начин от неработещия. Първият е готов да се самоусъвършенства. Часовете не бива да бъдат прекалено продължителни, ако са в следработно време - около час, защото иначе умората ще създава пречки в процеса на обучение. Съботно-неделните часове също си струва да бъдат разгледани като възможност.

На пето място, създаването на държавни предприятия може да спомогне за решаването на демографския проблем и обезлюдяването на селата, за които основна причина е липсата на работа и перспектива пред младото население там. Създаването на нови работни места, предоставянето на всички онези мерки, за които стана дума, както и възможността заплатите да се повишат, ще дадат на младите надежда за бъдещето им. А заплатите ще се повишат, защото самите предприятия ще бъдат на "стопанска сметка", т.е. част от печалбата си ще могат да реализират като инвестиции в собственото си производство, разширяване на производствения си капацитет и модернизация на производствените технологии. С придобиване на трудови навици, производителността на труда на работниците също ще се повиши. Така с течение на времето ще растат заплатите, а с тях и удовлетвореността на трудещите се. Разбира се, всичко трябва да бъде контролирано от органите за вътрешен и външен контрол, за да не се допуснат злоупотреби, каквито са дискредитирали държавните предприятия в миналото по времето на Тодор Живков.

На шесто място, могат да бъдат предвидени и други мерки, които да повишат заинтересоваността на работниците, като например да им бъдат продадени акции на предприятието до 49%, като 51% да останат държавни, защото вече се убедихме, че обратното - разпродаването на всички без държавата да си запази контролния пакет акции - води до престъпна приватизация, разпродаване на безценица и унищожаване на българското производство. Ако не сме се научили от грешките си за тези 25 години, то ние трябва да сме много инертни или направо слепи. Колективната отговорност, която работи така добре в някои източноазиатски предприятия повишава сплотеността в колектива и издига чувството за отговорност на всеки от неговите членове, поради което смятам, че би била приложима и за държавните предприятия.

На последно място, ще се спра на една необходима предпоставка за ефективното функциониране на държавните предприятия - осигуряването на пазар за тяхната продукция. При липса на пазар и при поръчки, осъществявани единствено от държавата, приходите на предприятията ще зависят изцяло от конюнктурата в бълтарския политически живот. Не това е целта. Предприятията, както вече отбелязах, трябва да работят за печалба и да са ориентирани към пазара. Затова, от една страна, ще бъде организирано производството на такива стоки, от които има нужда на вътрешния пазар (т.е. има незадоволени потребности) след като бъдат извършени необходимите за това пазарни проучвания, а, от друга страна, дори вътрешно търсене да няма, може да се организират производства на базата на външнотърговски дългосрочни договори (примерно за износ на определена стока ежегодно в рамките на пет или десет години за някоя друга държава). Пазар може да се гарантира, защото има страни, в които се проявява хроничен недостиг на едни или други стоки, който производството на държавните предприятия може да задоволи. Вярно е, че Европейският съюз поставя сериозни ограничения пред сключването на такива договори със страни извън него и Европейското икономическо пространство, но те могат да бъдат заобиколени, а и все пак тук трябва да изхождаме от националните си интереси, а не от тези на някои страни-членки на ЕС. ЕС все пак е просто един съюз, в който Република България членува, за да защитава националните си интереси по-ефективно и ако се окаже, че той е пречка в тяхното осъществяване, то нашата външна политика следва да се насочи към други начини за тяхната защита в международните отношения.

В заключение, смятам, че създаването на държавните предприятия ще реши в голяма степен проблема с безработицата на населението без значение от неговите етнос, политически и религиозни убеждения. Ще дисциплинира това население, ще му даде трудови навици, може да се съчетае и с ограмотяване. Най-важното обаче, което този проект ще даде на населението в районите с хронична безработица, водеща и до обезлюдяване, най-същественото - това е надеждата, че има достойно бъдеще!

/И преди да бъда обявен за комунист, социалист или някакъв друг "-ист", замислете се дали това, което предлагам, не е рационално и полезно.../

Що е то „държава”?

Българският преход и така наречените „демократи” в България, които станаха такива след като видяха колко перспективи (главно икономически) им дава това самоназвание, насадиха и продължават да насаждат в българското общество едно неправилно разбиране за това какво е държавата и какви са нейните функции. В настоящата статия предлагам анализ на това какво се насажда, какво разбира под „държава” политическият елит и какво (по мое мнение) трябва да бъде разбирането за същността и отговорностите на държавата. И преди да бъда обвинен в комунизъм, социализъм, национализъм или някакъв друг „-изъм”, помислете си дали моите кратки размисли не са нищо друго освен здрав реализъм.

До 1989 г. държавната роля в икономиката, политиката и във всяка сфера на обществения живот е определяща. Частната инициатива е силно ограничена и сведена до минимум. Това съвсем естествено поражда недоволство сред онези слоеве от българското общество, които са предприемчиво настроени и желаят да се издигнат със своите усилия, но извън тесните рамки на онова, което е не просто разрешено, но и предопределено. Стремежът към индивидуална реализация е съвсем естествен за неазиатските общества, сред които е и нашето. Затова държавните ограничения се считат за твърде обременителни. Проблемът е, че след като държавният монопол и ограниченията отпадат, негативното отношение не се насочва към факторите, които са ги допуснали и укрепили, а срещу държавата като институция с цялата условност, която може да се вложи в това определение. От това неправилно разбиране произтича и следващото заблуждение – че държавата е лош стопанин, че нейната роля трябва да бъде сведена до минимум и че частната инициатива трябва да стане не просто доминираща, но, ако е възможно, и единствена движеща обществото сила. Съвсем закономерно започват съзнателните усилия в тази насока (разрушаване на държавния апарат, ерозия на съществуващите структури, намаляване на техните правомощия). Стига се до престъпната приватизация, за която пишат много автори и, ако и аз започна, по-скоро в моите писания ще бъде открито плагиатстване на техни идеи или коментари, отколкото оригинален принос по въпроса. Накратко, смятам, че основният проблем пред българския преход е в неправилната оценка на ролята на държавата, нейното принизяване, умишленото й лишаване от лостове за намеса, т.е. съзнателното й отслабване. Правилният подход е друг. Не слаба държава, а преодоляване на онези практики и други недостатъци, които са довели до проблемите по времето, когато държавата е била силна. Този мой възглед произтича от разбирането ми за държавата.

Държавата, според мен, трябва да бъде инструмент за защита интересите на народа. От една страна, за осигуряване на външните му национални интереси – отбрана, сигурност, външноикономически интереси (пазари и суровини) и т.н., а, от друга страна, на вътрешните му национални интереси – правосъдие, вътрешна икономическа стабилност, вътрешен ред, гаранции за частната инициатива и неприкосновеността на гражданите й. Ако разгледаме държавата като механизъм, който е изцяло насочен към постигане и защита на интересите на гражданите й, то няма как да стигнем до извода, че колкото по-малко се меси, толкова по-добре би било. Напротив! Държавата е гарант за благосъстоянието на своите граждани. Затова отговорът на предизвикателствата, пред които Република България се изправя след краха на предишната система, не е по-малко държава, а е реформирана държава. Видели сме недостатъците на предишния политически строй и следователно знаем какви грешки не бива да допускаме, т.е. в състояние сме да вземем мерки, за да не се повторят. Това обаче няма как да означава просто да отхвърлим всичко съществувало до 1990 г. без значение дали е работещо или не. Вместо по пътя на реформите българският преход обаче поема по пътя на пълното разграничаване от и унищожаване на всичко, постигнато през предишния период. Изхожда се от неправилното разбиране, че подходът трябва да бъде революционен (наложено главно от чужди сили, които предлагат и план, по който да протече), а не еволюционен. Бих казал, че по-скоро съзнателно е пренебрегнат един очевиден принцип. Силната държава означава солидни гаранции за интересите на гражданите й, а слаба държава – липса на такива гаранции. Да, съгласен съм, че при предишната система държавата (да се разбира държавен апарат) е страдала от много пороци. Но именно срещу тях трябва да се насочат усилията, а не срещу правомощията на този апарат. Примерно корупцията – това е проблем, който препятства безпроблемното функциониране на държавния апарат. Ефективен механизъм за борба с корупцията, следователно, би бил предпоставка за подобряване на функционирането на този апарат. От нивото на обществено съзнание и качеството на механизмите за борба с пороците, които се отразяват върху добрата работа на държавата, зависи нейната ефективност. Отново подчертавам, че държавата е само инструмент, който да служи за защита на националните интереси. Тя не е нито добро, нито зло! Моралните категории за един механизъм са неприложими. Може да се превърне и в двете. Зависи от това как се „оперира” с него, т.е. от обществото зависи как ще функционира.

Разбира се, това са малко по-общи и философски разсъждения. Те отразяват това, което трябва да бъде, а не това, което е. В този смисъл някой би казал, че това е „утопия”. Аз бих го нарекъл „реализъм”, защото пред Република България няма реална алтернатива. Или ще си върнем силната държава, но с по-добри механизми за граждански контрол върху нейната дейност (все пак ако не успеем да изградим достатъчно добри механизми, какво сме научили за 25 години преход?!), така че да обслужва националните интереси, или ще продължим да имаме слаба държава, в която големи чуждестранни компании ще експлоатират населението (ниски заплати, неплащане на такива с месеци) и ще изнасят печалбата зад граница (примерно от добива на цветни метали, за който държавата получава само половин процент от печалбата, а за някои метали – абсолютно нищо). Силната държава е единственият ни шанс да се защитим. Слабата държава обслужва чуждите интереси (в това отношение си струва да се отбележи статията на Петър Волгин „Кой сваля българските правителства?” в сайта Поглед.инфо). Обслужва и тези на местните олигарси, които не желаят контрол, който да спъва дейностите им (къде законни, къде не) по провеждане на мероприятия за задоволяване на собствени грабителски (по отношение на мнозинството от населението) проекти. Но целокупният български народ бива пожертван. Неговите интереси не са важни за олигарсите и за чуждите мощни икономически структури. А за елементите (вече посочени), които му „смучат кръвта”, силната държава е заплаха за интересите им и затова са готови на всичко само и само да не я допуснат. Наскоро си припомних едно стихотворение на Христо Радевски, което много точно отразява отношението на олигарсите (чужди и местни), сред които и на нашия политически елит (пряко участващ или купен в по-голямата си част от същите тези олигарси) към държавата (която за техните цели задължително трябва да е слаба, както стана дума по-горе):

Царете най са умни и тактични.
Те чисти са, защото са практични.
И тях не можеш в кражба улови,
защото те държавни са глави.
А – между впрочем – що е то държава?
Държавата – това е дойна крава.
И за да имаш мляко и престиж –
ти трябва да умееш да доиш.
Царете се оказаха добри доячи.
Защото – казано по-другояче,
умеят те така да подарят,
че от дарението да се облажат.

(„Как царете забогатяват” от Христо Радевски)

И така, бих желал да обобщя, че разбирането, че държавата не бива да се намесва в регулацията на обществените отношения освен по най-общ начин и че ролята й трябва да бъде сведена до минимум, е неправилно и идеологически насаждано твърде дълго. Силната държава защитава националните интереси, а слабата ги жертва. Нашата задача е да изградим силна държава (във всички области на обществения живот) с ефективни механизми за граждански контрол (сегашните явно не работят), за да не бъдем жертва на партикуларните местни и чужди олигархични интереси.