Правото на ЕС vs. Конституцията на Република България

Повод да напиша настоящата статия ми даде решението на Съда на Европейския съюз (СЕС), според което актовете на институциите на Европейския съюз (ЕС) имат примат над всички актове от вътрешното законодателство на страните членки, които им противоречат. Включително и националните конституции. Именно тази последна част породи моето негодувание. Но не просто като гражданин на Република България, но и като студент в специалност „Право”. Известно време се чудех кое точно се разминава с моите разбирания за правосъобразно решение, какво точно противоречи на правните ми познания и възгледи. От известно време имам отговор на този въпрос и реших да го споделя. Решението на СЕС, за което става дума е „Judgment of the Court of 17 December 1970. Internationale Handelsgesellschaft mbH v Einfuhr- und Vorratsstelle für Getreide und Futtermittel”[i], в което четем:

„Валидността на мерките, предприети от институциите на Общността, може да бъде преценявана единствено в светлината на Общностното право. Правото, произтичащо от Договорите, които са независим източник на право, не може поради самата си природа да бъде дерогирано от нормите на националното право, в какъвто и акт да са, без да бъде лишено от характера си на общностно право и без правната основа на самата Общност да бъде поставена под въпрос. Следователно, валидността на мярка на Общността или нейното действие в държава членка не могат да се влияят от твърдения, че противоречат на основни права, прогласени от националната конституция на тази държава или на принципите на конституционния ѝ строй.”

Предлагам своите аргументи по този въпрос, който СЕС е решил, но решението му, поне според мен, поражда повече въпроси, отколкото отговори, които дава.

На първо място, от формалноправна гледна точка, ще разгледам отношението между Конституцията на Република България (КРБ) и Правото на Европейския съюз (ПЕС). Присъединяването на Република България към Европейския съюз се основава на международен договор, ратифициран от Обикновеното народно събрание (ОНС). Като международен договор, отговарящ на изискванията на чл. 5, ал. 4 КРБ, той има по-голяма юридическа сила от вътрешното текущо законодателство, но не и от КРБ. Още тук отбелязвам нещо изключително важно: компетентността на органа се определя от правната сила на акта, който я урежда, както и обратното – правната сила на един акт се определя от мястото на органа, който го приема. Компетентността на ВНС се урежда от КРБ, която прогласява и неговата изключителна компетентност по определени въпроси. Институциите на ЕС черпят правата си по отношение на българската правна система въз основа на международен договор, чиято правна сила е по-малка от тази на КРБ.

Чл. 5, ал. 4 КРБ: Международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат.

С други думи, присъединяването ни към ЕС е осъществено по предвиден в международен акт и във вътрешното ни законодателство ред от компетентния за това орган – Народното събрание. Компетентността на Народното събрание за ратификацията на такива договори произтича от чл. 85, ал. 1, т. 2:

Чл. 85, ал. 1 КРБ: Народното събрание ратифицира и денонсира със закон международните договори, които:

т. 2 се отнасят до участието на Република България в международни организации

С изменението от 2005 г. в същия чл. 85, ал. 1 КРБ четем в новата точка 9:

т. 9 предоставят на Европейския съюз правомощия, произтичащи от тази Конституция.

Само че тук възниква един проблем, произтичащ от принцип, който е дълбоко залегнал в правото, а именно: „nemo dat quod non habet“, което означава буквално: „никой не дава, каквото не притежава”, а иначе в случая може да се перифразира като: „никой не може да даде повече права, отколкото самият той притежава”. А Обикновеното Народно събрание (ОНС) не е всекомпетентно. То не може да се произнася по всички въпроси на Конституцията. Напротив! Има въпроси, които изрично са изключени от неговата компетентност. Тук са релевантни разпоредбите на чл. 153 и чл. 158 КРБ от Глава девета „Изменение и допълнение на Конституцията. Приемане на нова Конституция.”

Чл. 153. Народното събрание може да изменя и допълва всички разпоредби на Конституцията с изключение на тези, предоставени в правомощията на Великото Народно събрание.

Чл. 158. Великото Народно събрание:
1. приема нова Конституция;
2. решава въпроса за изменение територията на Република България и ратифицира международни договори, предвиждащи такива изменения;
3. решава въпросите за промени във формата на държавно устройство и на държавно управление;
4. решава въпросите за изменение на чл. 5, ал. 2 и 4 и на чл. 57, ал. 1 и 3 от Конституцията ;
5. решава въпросите за изменение и допълнение на гл. девета от Конституцията.

По въпросите, посочени в чл. 158 КРБ, Обикновеното Народно събрание (ОНС) не е компетентно да се произнася, а следователно това са права, с които то не разполага, от което пък логично следва, че не може да ги прехвърля - на никого и на никакви основания. Нито на ЕС, нито на друга международна организация, нито на глобална такава, нито на междупланетарна, междугалактическа или каквато и да било. От правна гледна точка е абсурдно да допуснем, че орган може да прехвърли на друг упражняването на права, с които не разполага, които не притежава. Компетентността на институциите на ЕС да издават правнообвързващи актове (регламенти, директиви, решения), произтича от международен договор, чиято правна сила се определя от чл. 5, ал. 4 КРБ. От това следва, че компетентността им произтича от акт, който е с по-малка юридическа сила от самата Конституция. Ама това противоречало на характера на Общността, на целите ѝ, на Общностното право! От гледна точка на конституционализма и правото като цяло, това е без значение. Каквито и да са целите на Общността и мерките за постигането им, то това няма значение за правната им сила. Тя произтича от акта, с която е установена компетентността на органа, който ги приема, а това е международен договор, който, както вече стана дума, е с по-ниска юридическа сила от КРБ. Да се твърди обратното би означавало да се прогласи политическата целесъобразност за надмощна спрямо законосъобразността. Да се твърди, че държавите членки са правови държави и същевременно да се потъпква установената в тях правна система, е меко казано нелепо. Ако продължим да развиваме обаче тази идея стигаме и до явление, което в правото се нарича „заобикаляне на закона“. Текущият законодател не може да приема решения по въпросите, изрично предоставени в компетентността на Великото Народно събрание (ВНС), и затова оправомощава субект извън системата от органи на държавната власт, уредена в КРБ, който да приема актове по тези въпроси. С това се заобикаля ВНС и се изземва компетентността му, което Обикновеното Народно събрание не може да направи. Така се постига противоправен резултат, тъй като се стига до нарушение на чл. 158  КРБ. Затова няма как да се приеме решението на СЕС, че актовете на институциите на ЕС имат примат пред Конституцията на Република България. СЕС просто не е компетентен да даде такова тълкувание. Поне не и по отношение на всички разпоредби на КРБ. Не са компетентни и институциите на ЕС да приемат актове по въпроси, предоставени в изключителна компетентност на ВНС. Биха били компетентни само ако бяха оправомощени по тези въпроси (на чл. 158 КРБ) от самото ВНС. Тъй като такова оправомощаване не е налице, то и актовете на ЕС не могат да противоречат на разпоредбите на чл. 158 КРБ. Ако се стигне до такова противоречие, то ще се приложи КРБ, а не актовете на ЕС. В тези случаи ЕС няма компетентност, а актовете, приети от некомпетентен орган, са на общо основание нищожни.

На второ място, от гледна точка на легитимност, ВНС е най-легитимният орган на законодателната власт и единствен носител на конститутивната власт, тъй като само то може да приема КРБ, както и другите най-ключови решения, свързани със самото съществуване на държавността, и на основните права на гражданите. Най-легитимен е, защото е най-представителен – 400 депутати, за разлика от само 240 в ОНС. Тъй като суверенитетът произтича от народа (чл. 1, ал. 2 КРБ) и може да се упражнява само с неговата воля, то ако тази воля не бъде отчетена, въпросите, отнасящи се до упражняването на суверенни права, не могат да се решават без съгласието на този народ, което се дава по предвидения в КРБ начин. Самата КРБ е израз на националния консенсус. Това е Основният закон на държавата и е израз на минималното съгласие в обществото – по най-важните въпроси от значение за целия народ, които отразяват националните интереси. Затова за радикалните изменения на този Основен закон се предвижда по-голям брой народни представители, които съставляват единния орган на конститутивната власт – ВНС. Не може актът, в който се съдържа основата на националното съгласие и на правната ни система, да се изменя по волята на външен субект, независимо и против волята на суверена – народа. Това е немислимо. По същество приемането на обратното би означавало да се пренебрегне разпоредбата на чл. 1, ал. 2 КРБ:

Чл. 1, ал 2 КРБ: Цялата държавна власт произтича от народа. Тя се осъществява от него непосредствено и чрез органите, предвидени в тази Конституция.

А институциите на ЕС със сигурност не са органи, предвидени в КРБ, така че изпадат от обсега на тази разпоредба! Също така ОНС би се оказало в нарушение на чл. 1, ал. 3 КРБ:

Чл. 1, ал. 3 КРБ: Никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет.

Така че, ако приемем, че актовете на институциите на ЕС могат да отменят всяка разпоредба на КРБ, то трябва да приемем, че народът не е суверен, че ВНС е лишено от смисъл и че Република България не е суверенна държава. Ако пък наистина не сме суверенна държава, то имаме ли място в ООН, в която могат да членуват само суверенни държави? Разбира се, сега действащата КРБ не ни дава основания за подобно тълкуване. Народът е суверен, а каквато и да било международна организация не може да си присвоява суверенитета ни. И тъй като ОНС не разполага със суверенитета (арг. от чл. 1, ал. 2 и 3 КРБ), то то не може и да го преотстъпва другиму. А суверенитетът принадлежи на народа и в пълен обем се упражнява от него само и единствено чрез ВНС. С това въпросът за легитимността се изчерпва. И отново, както при формалноправния поглед, не в полза на решението на СЕС.

В заключение, считам за безспорно, че актовете на институциите на ЕС по никакъв начин не могат да противоречат на КРБ по онези въпроси, които са изрично предоставени в компетентност на ВНС. Не и докато самото ВНС не им предостави правомощията за приемане на такива актове. Текущият законодател не може да извърши такова оправомощаване, тъй като самият той не разполага с правата на ВНС, а няма как да предоставиш права, с които самият ти не разполагаш. И всякакви аргументи за постигане на общностни цели и т.н. са правно ирелевантни. Това са въпроси на политическа целесъобразност (която често обосновава решенията на СЕС), а не на правосъобразност, поради което са правно ирелевантни. От правна гледна точка, КРБ си остава върховен закон и единствено и само ВНС може да реши противното. Но орган извън системата на държавно управление, черпещ правата си от акт с по-малка юридическа сила от КРБ (международен договор по чл. 5, ал. 4 КРБ), е абсурдно да приема решения, с които да дерогира всяка разпоредба на КРБ. Това е правно необосновано и няма как да бъде подкрепено. И каквото и да решава СЕС, то неговото решение не следва да се прилага по отношение на въпросите, предоставени в изключителна компетентност на ВНС по чл. 158 КРБ. В тази си част решението на СЕС е нищожно и никой не е длъжен да го съблюдава.

---

[i] http://curia.europa.eu/juris/celex.jsf?celex=61970CJ0011&lang1=en&lang2=BG&type=TXT&ancre=

Народът като крепост

И така, новият ни външен дълг вече е факт. 16 милиарда лева икономическо бреме, което ще легне не плещите на всички нас. Е, вероятно не и върху тези, които го одобриха, защото на тях единствено джобовете ще натежат. За да си обясним ставащото у нас и поведението на управляващия ни политически „елит”, предлагам да си представим българския народ като крепост. По този начин ще изградим модел на ситуацията към настоящия момент и ще построим прогнози за бъдещото ѝ развитие.

Защо избрах да разгледам народа ни като крепост? Защото той трябва да бъде единен, монолитен, вътрешно стабилен, за да устои на нападенията, които идват отвън. Трябва да има ров, който да го отделя от неприятеля, бойници и кули, откъдето да го обсипва със стрели, когато приближи, и достатъчно смели бойци, които да влязат в бой за крепостта, ако врагът влезе в нея. Само че, както и нашата история многократно е показвала, все ще се намери в крепостта предател, който през нощта да отвори тихомълком вратите пред нападателите (срещу съответното заплащане, разбира се), за да превземат крепостта, която иначе не би паднала в техни ръце. Този път предателят не действа тихомълком. Напротив – всички станахме свидетели на отявленото незачитане на мнението на народа, видяхме как интригите и далаверите успяха да гарантират чуждестранния интерес и да пожертват българския национален такъв. Да, новият ни външен дълг е предателство, защото е ненужен, неоправдан и ще се плаща от всички нас, но също като предателствата от едно време, никой нищо не можа да направи, за да го спре. Тогава предателите са разчитали на потайност и незабележимост, а сега се уповават на политическата си сила. С решението за заема от 16 милиарда лева една от портите на нашата крепост падна.

Впрочем атаките срещу българския народ, отявлено поощрявани от „врага отвътре”, макар и идващи отвън, не са от вчера. С шистовия газ, обслужващ интересите на САЩ, управляващите от ГЕРБ не успяха. Не можаха да отровят българския народ и да превърнат плодородните земи на Добруджа в пустош. Тогава имаше масови протести. Хората знаеха, че дори само проучването ще превърне подпочвените води в смъртоносна течност, че питейната вода ще може да се запали със запалка, докато тече от чешмата, че житните класове повече няма никога да се полюшват под поривите на вятъра, а почвата ще стане черна и суха като пясък. Но тогава общественият отзвук беше огромен и управляващите не посмяха да продължат с плановете си. Крепостта успя да се спаси.

Последва опитът с въглищния газ, но и той не се увенча с по-голям успех. Може би управляващият политически „елит” все още не беше сигурен дали обещаното му от външния враг си струва риска у дома. При заема от 16 милиарда явно рискът си струва, т.е. тези, които го гласуваха, са сметнали, че облагите за тях превишават опасностите от противонародното им поведение.

Но както ГЕРБ и компания, така и външният ни враг осъзнават, че за да ограбят народа ни, за да го превърнат в послушен роб, то този народ трябва да бъде лишен от всякаква възможност да получи помощ отвън. Да, ние сме крепост под обсада – американските и западните интереси са навсякъде около нас и само чакат сгоден момент, за да пробият отбраната ни, и ще източат ресурсите ни, ще заробят целия ни народ и ще изгорят крепостта до основи. Но същите тези обсадили ни неприятели си дават ясна сметка за едно – все още има сила, която може да ги спре и която няколко пъти ни е измъквала от обсадно положение. Затова външният враг цели да прекъсне връзките ни с тази сила. Крепост под обсада не може да издържи вечно. Единственият ѝ шанс е помощ отвън. Нужна е армия, която да разкъса обръча от вражески войски и да я спаси. Русия ни освобождава от османско робство през 1878 г. Тя поставя основите на българската държавност след почти петстотин години гнет над нашия народ. След края на Втората световна война СССР има основната заслуга да не бъдем окупирани или разпарчетосани от победителите от Запада, които искат да укрепят влиянието си на Балканите като раздадат придобивки за наша сметка на нашите съседи – техни съюзници. През следващите четиридесет години България влиза в орбитата на СССР и става част от т.нар. Източен блок. Положителните резултати от този период са безспорни – развитие на родната промишленост, на земеделието, повишаване на благосъстоянието на населението. Има и негативни страни, основно изразяващи се в ограничаването на някои права на гражданите – основно на придвижване и свободата им на избор. В началото на деветдесетте години СССР прекратява своето съществуване. У нас настъпват т.нар. „Демократични промени”, които всъщност се състоят в псевдодемокрация и безпринципно разграбване на всички достижения на социалистическа България. Сходни процеси се наблюдават и в СССР. И макар че много хора критикуват „комунистите” за случващото се, обективната истина е точно обратната. Така наречения „комунистически режим” у нас строи, произвежда, дава работа на народа си, а псевдодемократите, които се нароиха след 1991 г. разграбиха производството, окрадоха поливната техника, задигнаха селскостопанските машини, разпродадоха съоръженията в предприятията за вторични суровини, напълниха си джобовете и с това се осъществи тяхната метаморфоза от вчерашни „комунисти” в днешни „демократи”. Но да се разпродадат достиженията на четиридесет години градивно управление не е лесна работа, та се наложи и западни „партньори” да помогнат на този процес.

Така стана и в СССР. Но с една съществена разлика. Разграбването в Русия продължи десет години. До 2000 г. Западът изсмука, каквото можа от тази държава, а след това беше озаптен. У нас вече двадесет и пет години ни смучат и наши, и чужди, а част от българите все още обвиняват управлението на Тодор Живков. Русия си стъпи на краката, а тръгна от сходно на нашето положение. Разбира се, Руската Федерация има огромни ресурси, по-голям човешки потенциал и т.н., но прояви и политическа воля да защити националните си интереси след като Елцин се оттегли от президенския пост. В България тази воля така и не се прояви. Псевдодемократите, които вече четвърт век превръщат народа ни в роб на Запада, както и техните западни господари, се страхуват, че силна и приятелски настроена към нас Русия може да осуети техните планове. Крепостта ни може да получи помощ и да се спаси от хищническите им планове. Затова трябва да разбият вековната дружба между нашите народи. Първо бяха провалени проектите „Южен поток” и АЕЦ Белене, за да се даде ясен знак на Русия, че не сме нито надежден партньор, нито искаме да си сътрудничим с братската държава. На второ място, България се обяви за санкции срещу Русия, нарече я агресор и подкрепи геноцида на киевската хунта в кризата в Украйна. На трето място, проамериканската позиция на страната ни беше още по-ясно заявена с готовността ни да приютим американски команден щаб и войски на наша територия (уж на НАТО). Всичко това бяха знаци, които трябваше до покажат на Русия, че ние сме против нея, че България е най-предан американски сателит. И ако сегашният заем бъде използван за превъоръжаване като знак към Руската Федерация, че може да очаква военна агресия от наша територия, то изобщо няма да се учудя.

Имаше протести срещу заема, но той бе приет. Има протести срещу агресивната ни антируска външна политика, но тя продължава. Има протести срещу подкрепата ни за киевската хунта, но тя продължава. Управляващите се чувстват достатъчно сигурни, за да правят каквото си искат без да ги интересуват протестите. Следователно печалбата им многократно надхвърля евентуалните загуби, които могат да последват от народния гняв. Икономическото заробване на българския народ е факт. Това беше пробив в отбраната на крепостта. Все повече се отдалечават спасителните сили, които могат да разкъсат обръча около нас. Вътрешният предател е известен, но не може да бъде отстранен, и ще продължи да отваря вратите за врага, който безпрепятствено да стигне до цитаделата ни (най-основните условия за елементарно съществуване). И тогава напълно ще ни унищожи!

След като изградихме този простичък модел, нека се запитаме откъде ще дойде следващият удар. Той най-общо може да дойде по две направления: срещу външната сила, която може да ни спаси (съюзника, който да разкъса обсадата) или срещу собствения ни народ (крепостта). Вероятно ударите ще продължат и по двете направления. Икономическото заробване и закупуването на въоръжения от САЩ са пример точно за това. Но какви ли още планове си правят зад океана и в Европейския съюз (ЕС)? Това не мога да кажа. Ясно е едно – целта е крепостта да падне, а защитниците ѝ да бъдат сломени. И ако не направим нещо решително по този въпрос, предателят ще отвори всички порти, врагът ще ни превземе и ще сложи край на съществуването ни. С това историята ще покаже, че обича да се повтаря, и че никога не ѝ омръзва да преподава един и същи урок, докато не бъде научен. А ние явно не се учим от нея…

Сценарият „Украйна” – една конспиративна теория

Повод да напиша настоящата статия ми даде интервю с Петро Гецко, министър-председател на непризнатата Република Подкарпатска Рус[1], което излезе днес (16-ти февруари) във в. „Правда” под названието „Капиталите и фашистите бягат в Галичина”. Интервюто е интересно поради няколко причини. На първо място, то изглежда като логично продължение на друго интервю на господин Гецко от 25 юни 2014 г., когато конфликтът в Украйна навлизаше в разгара си и все още нямаше споразумения от Минск. Още тогава обаче министър-председателят на Подкарпатска Рус даде много точен анализ, който в немалка степен се потвърди през следващите няколко месеца от хода на събитията. На второ място, гледната точка, която ни предоставя господин Гецко, дава нагледна и вътрешно непротиворечива, както и логически последователна хипотеза за причините на случващото се, за неговата динамика и евентуалните му бъдещи проекции, т.е. изгражда сценарий, обясняващ всичко, което се е случило и онова, което според него ще се случи. Споменах и предишното му интервю от средата на 2014 г., защото той тогава също представи сценарий, който половин година по-късно в по-голямата си част беше потвърден. Затова смятам, че неговите думи заслужават внимание, колкото и конспиративна теория да строят. В никакъв случай не твърдя, че това е нещо, което следва да се приеме на доверие. Напротив! Всяка теория е добре да се приема с известна доза скептицизъм, да се изследва наред с други, които обясняват събитията, да се подлага на критичен анализ и само ако последователно доказва своята правилност и издържи на всички проверки, следва да бъде счетена за утвърдена. Накратко ще представя в следващите редове вижданията на господин Гецко за сценария „Украйна”.

„Украинските капитали през последната половин година бягат в Галичина, там се закупува земя, недвижимо имущество, бизнес, което означава скорошно присъединяване на три западни области (на Украйна) към Полша” – коментира Петро Гецко развитието на ситуацията в Украйна. – „От друга страна, това означава, че Западът вече се е примирил със загубите на Киев и е готов да търгува с Русия за неговото преформатиране. Възможно е до пълната яснота по предмета на пазарлъка да е необходимо в близките три месеца провеждането и на Минск 3 и Минск 4, но тенденцията е налице” – добавя той.

Според Гецко резултатите от Минск 2 са: изграждане на образа на Путин като миротворец, на Европа – като на изплашена от предстояща война, а на Порошенко му остава само да демонстрира готовността си да се оттегли от поста си, което оттегляне е съгласувано с Белия дом.

Донецката народна република (ДНР) и Луганскта народна република (ЛНР) се сдобиват де факто със суверенитет и с това помагат, създавайки прецедент, и на други региони в Украйна, в частност на Задкарпатието. В договореностите от Минск (както Гецко ги нарича „Минск 2”) е предвидена именно конституционна реформа, в която да се уредят въпросите за статута на областите и регионите на Украйна. А веднъж започне ли обсъждане на конституционната реформа, неизбежно ще се надигнат гласове за „особен статут”, включително и от страна на русините в Украйна. А може би именно това е била и целта на Запада още от началото на така наречения „майдан”!

А нека разгледаме и следния сценарий. Западът инспирира така наречения „майдан” след като дава големи обещания за просперитет, с които да изкуши народа на Украйна. Решава за свое оръжие да използва украинския национализъм, за който знае, че е доста силен, извънредно жесток и краен, а най-важното – отявлено антируски. И за да се продължи противопоставянето на Руската федерация, Западът решава да мобилизира украинските националисти за своите цели – на първо място за свалянето на законно избрания президент Янукович. Майданът след една провокация става неконтролируема тълпа от разгневени „метежни елементи”, които са достатъчно фанатизирани, за да изпълняват заповеди без да се замислят. Първата цел на Запада е постигната – Янукович е свален и киевската хунта идва на власт. Вторият етап е да се смаже евентуалната съпротива след преврата. За тази цел е устроено масовото изгаряне на мирни граждани в Одеса. Избиват се хора и на други места. Само страхът може да скове едно население, за да не се съпротивлява, въпреки че се чувства застрашено в достатъчна степен, за да иска да действа. Вторият етап е в общи линии завършен, но не съвсем. За да бъде успешно приключването му, необходимо е онези, които не се чувстват етнически украинци, да бъдат направени такива, защото етнически руснаци в страна, която трябва да се изгради на изцяло антируска основа, са недопустими. Те биха били „пета колона” или „тихият враг в тила”. Киевската хунта по „съвет” на Запада започва програма на асимилация. Тук обаче нещата изглежда, че отиват на зле, защото населението на ДНР и ЛНР решава да се съпротивлява, за да спаси своята идентичност от асимилационните усилия на Киев и нацгвардията.

Това, което Гецко намеква, е, че всъщност Западът не се е излъгал в преценката си (т.е. не си е мислил, че всичко ще мине тихомълком), а точно обратното – целял е тази съпротива от страна на населението на ДНР и ЛНР. Защо? За да може да се стигне до преговори. Крим може и да е бил изненада. Там всичко се случи много бързо. Но може и да е бил планиран от Запада. Макар че е по-скоро първото, защото от гледна точка на този сценарий, предполагам, че и той е бил предвиден за разменна монета в преговорите, а отцепването му толкова рано го изважда изобщо от размяната. ДНР и ЛНР се опълчват срещу хунтата. Започва гражданска война. За Запада това е възможност да се задълбочи конфликтът и да се изострят онези сепаратистки тенденции, които и преди са съществували в Украйна, но не така остро. И какво по-добро оръжие за тяхното разпалване от нацизма, чийто фанатизъм е ужасяващ и чиито зверства не познават граници. Всичко това (проявленията на нацизма) е идеалният повод сепаратистки настроеното население да поиска независимост или присъединяване към някой съсед, приютил голяма част от етническите му братя и сестри.

И така започна кръвопролитният конфликт в Източна Украйна – нацисти срещу опълченци. Все повече се изостряха исканията за независимост и невъзможността за връщане на положението в състоянието му отпреди конфликта – твърде много мирни граждани бяха избити от киевската хунта, за да може някой да забрави или да прости. И най-накрая в Минск 2 се появи искането за конституционна реформа. За да може да се преразгледа статута на регионите и областите. Да, Върховната Рада, отхвърли минските договорености. Но щом Западът успя да свали едно законно правителство и да постави послушни марионетки на негово място, то едва ли би имал скрупулите или някакви пречки да го направи отново. Така че несъгласието на Върховната Рада е временно явление. Порошенко също. Той може би е само изкупителна жертва, върху която да се хвърли вината за всичко случило се – за кръвта, за насилието – за да може Западът да излезе чист. „Ама ние нищо не сме знаели, той го е крил от нас! Наистина ли е извършил всички тези зверства! Потресени сме!” – вероятно в един глас ще мърморят Оланд и Меркел, а Обама само ще цъка с език от възмущение от постъпките на господин Порошенко. Но и Порошенко не е за жалене, защото стимулът му да изпълнява заповедите на Запада е алчността му за власт и пари. Получи ги, а сега трябва да следва сценария, който други са написали, дори и този сценарий да свърши с гибелта му (това странно напомня сюжета на „Макбет”). Рано или късно конституционната реформа ще се разгледа от Върховната Рада и ще бъде приета. За целта вероятно ще се стигне и до Минск 3, а може би и до Минск 4. Но за какво му е на Запада да пролива толкова много кръв, да дава празни обещания на украинския народ, да впряга за своите нужди неконтролируемата енергия на украинските нацисти, чиито лидери е купил, но въпреки това лоялността им не винаги е гарантирана? Отговорът, според тази конспиративна теория, е: „За да разпарчетоса Украйна”. Западът ясно съзнава, че Украйна не може да се интегрира нито в ЕС, нито в НАТО, защото приблизително половината от населението ѝ е русофилско и православно. То не би желало да влезе във външнополитически съюз с отявлено антируска насоченост. Каквито и обещания да му се дават, то не би направило това. От друга страна, част от украинските региони са с преобладаващо антируско население. Затова Западът решава, че тях може да използва и да ги откъсне от Украйна, защото това ще е направила и Русия с проруските региони.

Т.е. идеята на Запада е с няколко хода да създаде такава ситуация, при която присъединяването на Източна Украйна към Руската федерация да стане неизбежно. Именно геноцидът срещу жителите на ДНР и ЛНР го прави неизбежно. След това да се хвърли цялата вина върху Русия, като се твърди, че именно тя стои зад конфликта, че тя е онази, която е „анексирала” територията на суверенна държава, че тя е нарушителят на международния мир и на международното право. След като достатъчно са очернили Русия, западните сили ще са създали с конституционната реформа самоуправляващи се области в Западна Украйна. След като видят как Русия разпокъсва тяхната Велика Украйна, то тези области с антируското си население, още повече ще я намразят. Ще станат още по-податливи на влиянието на Запада. И тогава ще поискат да се присъединят към него. Било като влязат в състава на Полша, както предвижда Гецко, било като присъединят остатъчната част от Украйна, но вече една нацистка Украйна, към ЕС и НАТО. В тази теория сепаратизмът не е случайна последица от антихуманната политика на Киев, а е цел на Запада, за да придобие контрол над още едно парче земя в посока към Русия. Социалната цена и огромните материални загуби от страна на мирните украински граждани не влизат в сметките на Запада. Не го и интересуват. Той успя чрез своите марионетки от киевската хунта и най-жестокото си оръжие – нацистите от нацгвардията – да разпокъса една държава, за да си присвои част от нея (като, разбира се, оправданието, колкото и по детски глуповато да звучи, ще бъде: „Ама Путин започна пръв!”).  И геноцидът в Донбас е само едно от отвратителните средства, които са предвидени в играта на Запада и слугите му от киевската хунта!

---

[1] Подкарпатска Рус – (още наречена Подкарпатска Украйна) след Първата световна война тази територия, която нерядко е сменяла господаря си преди това, влиза в състава на Чехословакия на 4 юни 1920 г. под названието Подкарпатска Рус, благодарение на Сен-жерменския мирен договор. След като независимостта на Чехословакия е ликвидирана с Мюнхенския договор от 1938 г., на 15 март 1939 г. е провъзгласена независимата държава Карпатска Украйна на територията, дотогава носила названието Подкарпатска Рус. Животът на независимата държава е изключително кратък, защото само три дни по-късно – на 18 март 1939 г. – тя бива окупирана от унгарски войски. С края на Втората световна война територията влиза в състава на СССР и по-точно в състава на Украинската ССР (УССР)(това става с договор между СССР и Чехословакия от 29 юни 1945 г.). Така се създава Задкарпатската област на УССР. Понастоящем областта се намира в състава на Украйна и е единствената област, която граничи със Словакия и Унгария. Територията ѝ е 12 777 кв. км., а населението – 1 259 068 души. Част от това население са русините. Русините са източнославянско население, обитаващо земите на Задкарпатието, Източна Словакия, Сръбска Войводина, Югоизточна Полша, Унгария и Северозападна Румъния. В Руската федерация, Украйна, Полша, Словакия, Чехия, Сърбия и Хърватия ги признават за етническо малцинство. Това население е най-активно в изявяване на правото си на самоопределение на територията на Подкарпатска Рус. На 1 декември 1991 г. едновременно с референдума за независимост на Украйна се провежда и Задкарпатски областен референдум, в който 78 % от взелите в него участие избиратели гласуват за даването на областта на статут на „специална самоуправляваща се територия”, т.е. автономия. През 1992 г. и 2002 г. Задкарпатският областен съвет се обръща към централните власти на Украйна с молба да признаят русините за отделна националност, а в началото на 2007 г. с абсолютно мнозинство от гласовете със свое собствено решение признава русините за коренна националност на Задкарпатието. Русините приемат Акт за провъзгласяване на възстановяването на Република Подкарпатска Рус и от 2008 г. започват да считат границите си със съседните украински области за национални, а не за областни. С идването на власт на киевската хунта през 2014 г., русините се обръщат към президента Путин с молба да признае възстановената им независима държава и да изпрати мироопазващи сили, които да ги защитят от галицкия нацизъм в Задкарпатието.

Българският народ - дърво, което търси своя корен

Масовото напускане на пределите на страната ни от наши сънародници, които не виждат перспектива за развитието си у нас, през последните години се превърна в нещо повече от проблем. Съчетано с ниската раждаемост, това доведе до демографска катастрофа. Реализацията в чужбина изглежда не просто по-лесна, а направо гарантирана, докато ситуацията у нас (и икономическа, и политическа), не само не се подобрява, но и се влошава с всеки изминал ден. На фона на това възниква едно явление, за което като че ли малко се говори. Това е забравянето на корените ни. Най-лесният начин да унищожиш един народ е като го накараш да забрави историята си, защото тя е онова обединяващо ядро, около което се градят националната памет и националната идентичност. Ако мога да обобщя, народ без история не е народ. С напускането на България от все повече нейни синове и дъщери, с обезлюдяването на малките населени места, се стига до няколко негативни последици.

            На първо място, забравят се традициите от различните краища на България – онези характерни обичаи, които отличават бита на населението им от този на останалите, но също така придават и някакъв уникален щрих в пъстрата палитра от български народни обичаи. А тази палитра става все по-бедна. Някои обичаи изчезват със смъртта на последните, които са ги помнили и практикували, и с последното „Сбогом!” на техните наследници.

            На второ място, историите на родове, които имат много разклонения из цялата ни страна, а и в чужбина, също изчезват. Никой не ги записва, а ако някой стори това, то той би бил един от малцината, които го правят. А тези истории са необходими, за да се открият родови връзки, за да се проследят междуродовите и междуличностните отношения в различните епохи и във всяко кътче на страната ни. Те са елементи не само от общата история на България, не са само парчета от нейната мозайка, но са част от историята на всекиго от нас. С тяхното изчезване изчезва и част от нас. Как ще намерим роднините си, ако не знаем кой е общият ни родоначалник?! Лошото е, че напоследък все по-малко хора се замислят, а още по-малко са онези, които искат да открият своите родственици. Струва ми се, че сега манталитетът е по-скоро „Всеки да се спасява сам!”, а не „Да решим проблемите си заедно!”, в което „заедно” би било съвсем логично да се включат кръвните връзки. Но когато човек е принуден да мисли ежедневно за оцеляването си, проявява се инстинктът му за самосъхранение, а това е индивидуалистичен инстинкт. А колективните решения са по-ефективни, но няма как да бъдат оценени. Българинът (в огромното си множество имам предвид, макар че съществуват и изключения) съществува в едно нетърпимо положение, което все повече се влошава. Това му пречи да мисли за друго освен за себе си и за непосредственото си семейство. Още по-малко може да се концентрира върху занимания, свързани с издирването и запазването на своята родова история. И ето как, чрез лошите социални и икономически условия, се създава ситуация, при която съществуването на българската национална идентичност бива заплашена, защото родовите връзки се разрушават безвъзвратно, с което чувството за общност се губи.

            На трето място, губят се уникалните предания, които са част от разноцветния и многолик български фолклор. Тук не говорим само за песенното творчество, но и за легендите, свързани иманентно с географските особености на малките населени места и прилежащите им територии. Примерно „Овчарският хълм”, „Момина скала”, „Белото изворче” и други наименования на местности крият зад себе си и своя история. Също така тези предания съдържат в себе си (или поне биха съдържали, ако биваха записани) характерните говорни особености на различните краища на родината ни.

            Да обобщим: забравят се традициите, родовите връзки, преданията и езиковите особености, т.е. българският народ губи историята, фолклора и езиковото си богатство. С други думи губим националната си идентичност. Обречени ли сме тогава да изчезнем като народ. Някой би отговорил положително. Дори може би много хора биха го направили. Но...!

            И тук идва голямото „НО!”, защото се намират и достойни българи, родолюбци и патриоти, които правят всичко възможно, за да съхранят българското, доколкото го има и каквото е останало от него. Един от тези българи е Николай Цинцарски, основател на сайта „Бащина земя”[1]. Този сайт ме привлече с това, че опитва да спаси именно онова, за което вече стана дума. В интервю с господин Цинцарски получих и повече информация за неговия проект. Всъщност „проект” звучи някак си механично, планомерно, с ясни резултати, които се предвиждат. Тук по-скоро става дума за „кауза”, за вяра, че нищо не е загубено и че с общи усилия българският народ може да бъде спасен от дезинтеграция.

            „Идеята за «Бащина земя» се разви по няколко причини. На първо място, докато работех по стария сайт на (село) Миланово, бях извървял вече път и знаех, че в това има хляб. Информацията трябва да се разпространява. На второ място, осъзнавах, че много неща могат да се улеснят, ако има информация за повече населени места. Не само в БАН. Така се зароди идеята да се предлагат сайтове.” – споделя той.

Целите, както са представени и в сайта се свеждат до: „Изграждане на пространство, обединяващо народна библиотека, история и хронология, представяне на паметници на културата от цяла България, народно творчество, предания и легенди, традиции, етнография, сведения за задграничните български общности, бележити българи. Предоставяне на възможност всяко населено място да има шанс за интернет представяне, като за целта се предоставят за безвъзмездно ползване интернет страници за нуждаещи се села и градове, както и български общности извън България.»

            Господин Цинцарски си е поставил за цел да създаде сайт-майка, към който да се изгради мрежа от по-малки сайтове, всеки от които да бъде посветен на отделно населено място. В дъщерните сайтове ще се отразяват родовите истории, както се помнят в съответния край, характерния бит, традициите, фолклора на българите там. И така докато с тези сайтове се покрие картата на България. Целта е амбициозна, но и каузата е достойна. Все пак обаче всичко това е свързано с немалко усилия и съпътствано с трудности.

На въпроса кои са основните пречки пред реализацията на благородното му начинание, той обобщава така:

«Най-големият проблем е, че трябва човек, който да се захване с финансите. Аз не съм добър в това.» И след кратко замисляне добавя: «Ако сега се появи наплив за сайтове, няма да можем да се справим. Трябва да се поставят няколко неща и тогава. Помощници... Трябват още хора. Ще се наложи да им се плаща. Трябват хора, които да се занимават с финансирането - дарения, реклами и т.н. Също така и редактор, мисля ще се наложи да са повече. Сега помага една жена, но пак е доброволно. Има едно момче, занимава се с техническата част по сайтовете. Той си работи доброволно, но при повече работа ще трябва да му се плаща. Ще е нужен и администратор, който да се занимава с помощта и обучението на хората, които се захващат с местни сайтове. Най-важното обаче е да привлечем хора - специалисти, които да преглеждат информацията в системата и да събират важните неща в майката (сайта-майка). Те ще коментират публикации и т.н. В момента повечето неща върша аз, но всичко е, колкото да не пропада постигнатото до тук.»

Въпреки трудностите обаче Николай Цинцарски не се отказва. Идеята му се реализира бавно, финансиране няма, а и хора, желаещи да посветят от времето си за тази кауза трудно се намират. Какво го мотивира да продължава напред?

«От опита, който натрупах, разбрах, че е много трудно да намериш хора, които да вярват в някаква идея. Сега има двама. Те са хората, заради които платих разходите за тази година и Бащина земя да я има.»

Наистина и заради един човек, който вярва в България, си струват усилията и разходите. Но все пак хората, които споделят каузата на господин Цинцарски вероятно са повече. Неговата инициатива е чудесен повод всеки родолюбив българин да даде своя принос за съхраняването на нашата национална идентичност. Било като изпрати родова история или някоя легенда, било като опише местен обичай, а защо не и някоя рецепта на вече позабравена вкусна гозба. Дори добрата дума понякога помага... И сякаш именно за да пресъздаде мирогледа на такива хора като господин Цинцарски някога поетът е казал (макар и пишейки в първо лице):

«Не съм те никога избирал на земята.

Родих се просто в теб на юнски ден във зноя.

Аз те обичам не защото си богата,

а само за това, че си родина моя»

(«Към родината» Атанас Далчев)

Нека обединим усилия в името на такава благородна кауза!

---

[1] http://www.bashtina.org/

Комунизъм + демокрация = неочаквано добра комбинация

Вчера за пореден път в градския транспорт ми се случи да чуя някакъв младеж, да речем на около моята възраст, да избълва характерната за така наречения "български преход" фраза: "За това са виновни мръсните комунисти!", последвано от гърленото: "Смърт на комунистите!" Що се отнася до психическата стабилност на въпросния младеж при положение, че след това започна да вади доматите от сандвича си и да замеря с тях останалите пътници в тролея, както и на това, че се зъбеше във всички посоки и се опита да полее двамата най-близко стоящи до него със студен чай "Нести"... Може би не беше от най-уравновесените... Все пак думите му ми дадоха повод за размисли, които смятам да отразя в настоящата статия.

Двадесет и пет години "преход", но равносметката не е в полза на така наречената "демокрация". Казвам "така наречена", защото според мен у нас не се разбира какво е демокрацията. Не се разбира и какво е комунизмът. Хората живеят със стереотипите, които са им били предадени от някого или от някъде. А защо са им стереотипите? Защото, когато имаш универсален отговор на всички въпроси, не ти се налага да си напрягаш сивото вещество, за което една гънка повече навярно би била фатална. Някои са разочаровани от управлението на Тодор Живков, с което за тях се изчерпва смисъла на понятието "комунизъм". Други не са били родени, а и да са, не си го спомнят - за тях негативното разбиране за този период идва от първата група. И се получава така, че комунизмът за тези две групи е нещо лошо, защото управлението на Живков е било лошо. Т.е. приравняват се една политическа идеология с опита за нейното прилагане. Това е погрешно! Не по-малко погрешно е да се смята, че комунизъм и демокрация си противоречат, че са диаметрално противоположни, че липсата на комунизъм е равна на наличието на демокрация и обратното. В следващите няколко (а може би и доста редове) ще защитя точно обратната теза: че комунизмът и демокрацията могат и трябва да се допълват по един съвсем естествен начин, защото този синтез би имал огромен общественополезен резултат.

На първо място, ще разгледам комунизма като политическа идеология - такава, каквато е била и такава, каквато трябва да бъде. Комунизмът възниква през 19-ти век, когато тепърва се създава промишления пролетариат и живота на работниците е изключително тежък. Работните дни във фабриките са сякаш безкрайни, работниците, включително жени и деца, дишат отровни изпарения, вдигат почти непосилни за тях тежести, работят с машини, които дерат кожата им, изгарят я с парата си или с хвърляните от пещите пламъци. Трудещите се не живеят дълго. А краткият им живот е изпълнен със страдания. Жадните за натрупване на богатства притежатели на фабриките ги експлоатират толкова, колкото могат, а след като работникът е на границата между живота и смъртта или, още по-лошото, почине, собственикът на капитала просто си наема друг работник. Бедността принуждава хората на отчаяни стъпки. Все пак чувството им за човешко достойнство не им позволява да станат престъпници. Затова са готови да приемат ужасяващите условия на труд в предприятията, отлично съзнавайки рисковете и неизбежните вреди за здравето си, които ще последват. Но все пак трябва да се яде и да се помисли за децата... Поради тази причина, тези хора влизат в редиците на промишления пролетариат. (Тази ситуация много ми напомня на положението у нас, главно с оглед на случилото се в завод "Миджур" в Горни Лом, където взрив отне живота на 15 души, принудени от немотията и безработицата да работят при такъв висок за живота риск, което в крайна сметка се оказа фатално.) В отговор на техните страдания се появява идеологията на марксизма, по-късно доразвита от Ленин и от много други днес сочени за "комунисти". Комунизмът е идеология, която отговаря на нуждите и стремежите, на желанията и страданията именно на промишления пролетариат от годините на Индустриалната революция. По-късно идеологията се обогатява, за да включи и селяните като друга онеправдана прослойка, чиито интереси се нуждаят от защита срещу едно свръхбогато малцинство, което я експлоатира. С други думи, комунизмът има за цел да се превърне в изразител на стремежите на народните маси, на мнозинството от населението, което бива потискано, и същевременно да канализира недоволството му срещу малцинството, което експлоатира това население. Комунизмът обаче се мени, защото се менят и условията, при които съществува. В страните, където промишленият пролетариат почти не съществува, той се пригажда според местните особености и става изразител на желанията на селското население (примерно в Китай, когато Мао идва на власт, 80% от населението е селско). Положителните черти на комунизма като идеология, както аз ги виждам, са следните: комунизмът се стреми да направи така, че онези, които са в неравностойно положение, да получат възможността да живеят добре; комунизмът цели да няма хора, които да живеят в глад, да мръзнат голи и боси по улиците, тротоарите и подлезите, да живеят в кашони, да умират от болести, защото нямат пари за лекарства (изобщо самата мисъл, че някой може да бъде оставен да умре, защото няма пари, ми е крайно противна!), да заспиват с ясното съзнание, че са обречени, защото обществото така функционира и те не могат да направят нищо по въпроса; комунизмът е солидарност между хората - той изхожда от предпоставката, че всички хора се раждат равни по достойнство и права (нещо, от което уж трябва да изхождат и така наречените "демокрации")(впрочем това е и голямата му разлика с други идеологии, които често биват приравнявани с него като "тоталитарни" - фашизма и нацизма, защото и двете изхождат от изначалното неравенство между хората - при първата по културен, а при втората по расов признак) и всеки е длъжен да помага на другия, а не да го експлоатира. Всичко това са все постулати, които всеки нормален и трезвомислещ човек би подкрепил според мен. Комунизмът е хуманен, най-простичко казано.
Но комунизмът е също така утопичен. Всичко това звучи и наистина би било прекрасно, но веднага възниква въпросът дали изобщо е осъществимо. Еднозначен отговор на този въпрос поне засега не съм намерил, но мога да дам своя. Към настоящия момент и в обозримо бъдеще комунистическото общество в неговия така изложен утопичен вид е невъзможно. За да се случи това, нужна е кардинална промяна в мисленето на всички членове на обществото, а може би и на всички хора изобщо, имайки предвид презграничните взаимоотношения и растящата им роля в съвременния свят. Така че засега комунизъм не може да има в чист вид. Защо тогава ви занимавам с цялата тази статия? Защото макар и неосъществим идеал, считам, че стремежът към него би имал огромна градивна роля. Да се стремиш към най-доброто, към най-полезното и справедливото за всички, означава да полагаш ежедневно усилия да направиш живота по-добър. Да, самият идеал няма да бъде постигнат, може би дори никога, но по пътя към него животът ще става по-добър. Затова комунизмът е ценен със своя утопизъм и с това, че стремежът към него носи градивен заряд за светлото бъдеще на всички нас.

На второ място, ще се спра на практиките, които печелят лошото име на комунизма. Както писах в предходния параграф, комунизмът е идеология на равноправието, на солидарността. Неприятното е, че в така наречените "комунистически" страни това не се прилага на дело. Показателно е отношението към религията и хората с хомосексуална ориентация. И двете биват забранявани, което разделя обществата вместо да сближава членовете им. Това за мен е грешка! Отношенията между хората и техните богове са си тяхна работа, а не нещо, в което държавата да може да се меси. Същото се отнася до хомосексуалната и хетеросексуалната ориентация. И двете са част от вътрешния свят на човека и не е работа на държавата да определя нито религията, нито ориентацията на хората. Държавата (имам предвид управляващите) трябва да прави закони, еднакво добри за всички, поставящи ги в равностойно положение и да ги санкционира (лицата) само когато ги нарушават. Оттам нататък държавата не бива да се намесва. Религията и сексуалната ориентация са съвсем малка част от примерите. Законите трябва да са за всички, но и трябва да отчитат обществения и личния интереси, а не само интересите на една малка част от обществото (ако човек се зачете може много лесно да открие в някой и друг нормативен акт определени корпоративни или групови интереси, а същото се отнася и за редица международни договори). Сред другите практики, спечелили лошо име на комунизма, са лагерите за политически престъпници (т.е. неудобните на властта поради една или други причина), тоталният контрол, доносите, следенето и липсата на свобода на словото. Тотален контрол поне у нас никога не е имало, а и свободата на словото не е била напълно отнемана, но е силно ограничена по времето на Живков. България като цяло не е най-добрият пример за лоши "комунистически" практики, но и тук ги е имало, а и в тази статия се концентрирам върху местните специфики. Защо се стига до всичко това? Как така една толкова красива идеология, която очертах в предишния параграф придобива такива черни черти? Отговорът е много лесен. Политическият елит от онова време не разглежда комунизма като стремеж, като прекрасен блян, към който трябва непрестанно да се стремим, за да постигаме постепенно, но постоянно подобряване на живота на всички българи. Комунизмът се разглежда като достижима цел, а това, че трябва да се промени мисленето на всички, не се отчита като пречка... Мисленето започва да се променя понякога и с насилие, когато убеждаването не помага. Вече дадох немалко примери за насилие над личността - понякога психическо, понякога чисто физическо, за да се постигне и първото.

Не бива да се забравят обаче и положителните черти от времето на управлението на Тодор Живков. Народна Република България има модерни производства, включително електроника, машиностроене, металургия, животновъдството е на изключително високо ниво, земеделието също, защото има развити напоителни системи, а българските научноизследователски институти, щедро субсидирани от държавата, бележат съществени достижения, получили признание в световен мащаб. Тези и много други достижения днес биват отричани, заради негативните характеристики, изброени в предишния параграф. Получава се нещо като с мъртвите, но с обратен знак. Казваме: "За мъртвия или хубаво, или нищо!", а за "комунизма" изглежда днес е точно обратното. А не бива да е така. Трябва да си спомняме и хубавото, за да можем отново да го изградим, и лошото, за да не го повтаряме никога вече. Ако се вгледаме в ситуацията у нас, 25 години след началото на "прехода", то ние производство почти нямаме (основното е в хранително-вкусовата и леката промишленост), а за иновативни отрасли и дума не може да става; животновъдството ни е слабо в сравнение с онова, което сме имали, напоителните съоръжения отдавна са откраднати и продадени за скрап по 30-50 стотинки за килограм в зависимост от сезона. България е разграбена и разпродадена, защото приватизацията беше фетишизирана и престъпно осъществена. Не запазихме хубавото и не се поучихме от лошото. Що се отнася до свободата на словото, то нейната гарантираност е силно съмнителна... Разбира се, можеш да пишеш каквото си искаш, можеш и да го говориш, пред когото и където си искаш. А след това може да не можеш да си намериш работа, може някой да ти издраска колата или да разкраси външната ти стена с нецензурни изрази, написани със спрей, може дори да получаваш заплахи, а не дай си Боже и нещо още по-лошо... С други думи често тази прословута свобода на словото е напълно илюзорна и гарантирана единствено на хартия. Именно тук идва демокрацията.

На последно място, ще се спра на демокрацията. Ако комунизмът е стремежът към най-прекрасното бъдеще, очертано в третия параграф, то демокрацията е формата, в която трябва да се осъществи този стремеж. Демокрацията се определя от отношението на мнозинството към мнението на малцинството, както казва професор Пламен Пантев. Демокрацията е признатата и гарантирана (обаче реално гарантирана) възможност да бъдеш изслушан без да се притесняваш, че заради изразеното от теб мнение ще бъдеш санкциониран (освен ако призоваваш към престъпление, разбира се, или към липса на толерантност примерно). Демокрацията е лек за онези негативи, които практическото осъществяване на "комунизма" донесе у нас. Демокрацията е възможност и за участие, за включване на всеки български гражданин в управлението на страната. Само така може да се преодолее вътрешното разделение в обществото - когато всички участват, заявяват своите стремежи, желания и най-важното  - потребности. Правилната българска политика изхожда от националните интереси - това, което е най-добро за всички, а не само за някои - но за да бъдат установени тези интереси, то всеки трябва да се чувства сигурен, че може да ги изрази. Демокрацията дава възможност за избор, а това е изключително важно, ако искаме да имаме мислещо, развиващо се и, най-главното, съществуващо общество. Впрочем онези, които най-много се венчаят с титлата "демократи" организираха протести през последната една година и две окупации на Софийския университет "Свети Климент Охридски", с което показаха, че самите те са готови да потъпчат демократичните принципи само и само да дойдат на власт, защото уличният натиск не е нищо друго освен насилствен способ за идване на власт. Но това е още една порочна практика като заклеймените по-горе, която по никакъв начин не може да обоснове извода, че демокрацията е нещо лошо. Такива са някои от онези, които се разхождат с нейната мантия...

В заключение, бих желал да обобщя вече казаното. Комунизмът е стремеж към по-добър живот за всички, към решаването на проблемите особено на най-онеправданите слоеве на населението, което в настоящите условия означава: създаване на пълна заетост, изграждане на държавни предприятия, за да имаме реално производство, особено в перспективни отрасли, които изискват големи капиталовложения по силите единствено на държавата (електроника примерно), задоволяване на нуждите на населението от храна (субсидии за земеделските производители и безплатни консултации за подобряване на дейността им, за да бъде производството им рентабилно за тях), енергия (изграждане на АЕЦ "Белене" и "Южен поток", с което цената на електроенергията ще падне, ще можем дори да изнасяме електроенергия, а предприятията ни ще бъдат също така добре обезпечени, особено тези, което изискват особено големи количества енергия) и подслон (решаване на жилищния проблем у нас; да не съществува възможността някой да умре, защото няма пари; да се спаси българската природа, с което да се гарантира живота и здравето на населението и възможността му за пълноценен отдих и още много други въпроси. Комунизмът като стремеж е духът на правилната политика, а демокрацията е формата, в която този дух трябва да намери своето проявление: със зачитане на мнението на всички, без репресии и дискриминация, с прекратяването на порочните практики, които съществуват особено по отношение на това олигарсите да имат повече права от останалите граждани (дотолкова повече, че да се говори за приемането на специален закон, за да се спаси една частна банка от фалит!). Демокрацията е много по-широка от свобода на словото, тя е зачитане мнението на другия и по-важното - зачитане на правото му да не е съгласен с теб! Затова още веднъж подчертавам, че за мен комунизмът е духът, демокрацията е формата, е двата заедно са основата на една спасителна за България политика.

Съдебната практика като източник на правото

Четейки учебника на професор Васил Мръчков по дисциплината "Трудово право", се натъкнах на интересен спор по отношение на това дали съдебната практика изобщо представлява източник на правото или не. Самият професор Мръчков, както и професор Венелин Ганев, академик Л. Василев, професор Борис Спасов и други поддържат тезата, че съдебната практика не е източник на правото без значение от коя съдебна инстанция изхожда, както и в каква форма. Най-точна представа за становището на гореизброените автори дава следният цитат от учебника на професор Мръчков:

"...тълкувателните актове на колегиите на ВКС, на общото събрание на ВАС, въпреки че са формулирани общо и абстрактно и са задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт, не установяват нови правни правила и не се приемат по реда, предвиден за приемане на нормативните актове, нито подлежат на обнародване като предпоставка за влизането им в сила, както нормативните актове. Те не създават право, а са насочени към прилагането на създаденото право. А понятието за източници на правото е свързано не с правоприлагането, а с правосъздаването. Ето защо и тълкувателните решения на колегиите на ВКС и на ВАС не могат да се признаят за източници на правото, включително и на трудовото право."

По така изложените разсъждения на професор Мръчков, струва ми се, могат да се направят няколко принципни възражения.

На първо място, логиката им почива на разбирането, че "източник на правото" е само онзи акт, в който са въплътени първично правните норми. Въпросът е, че съществува огромна разлика между правна разпоредба и правна норма. Макар че нормативните актове съдържат множество правни разпоредби, то именно от последните трябва да бъдат изведени правните норми (конкретните правила за поведение). Това не винаги е възможно. При правоприлагането се налага тълкуване на правните разпоредби, за да се стигне до смисъла на нормите, които се съдържат в тях. Често поради неяснотата на разпоредбите се стига до различно тълкуване, а следователно и до нееднозначно определяне на правните норми. Това, от гледна точка на правото, е недопустим резултат, тъй като правото е един от основните регулатори на обществените отношения (наред с морала и религията), а като такъв той не може да си позволи неясноти и вариантност при тълкуването и прилагането на правилата за поведение, които установява и чието неспазване свързва с някаква форма на санкция. Тълкувателните решения се издават при противоречива съдебна практика, т.е. в случаите, когато някоя правна разпоредба поражда нееднозначно извеждане на правило за поведение. С тези решения се преодолява несигурността, разсейва се неяснотата, извежда се правилото за поведение. Щом до този момент (издаването на решението) разпоредбата не е давала възможност за еднозначно тълкуване и извеждане на ясно и несъмнено правило за поведение, то тя не е изпълнявала функцията на регулатор на обществените отношения, т.е. не е била източник на правото. Източник на правото може да бъде само акт, съдържащ разпоредби, които ясно да определят съдържанието на правоотношението (правата и задълженията на страните), с други думи нормите, които се извеждат чрез тълкуването на разпоредбите да не оставят съмнения у правоприлагащия орган и своите адресати относно точното си съдържание. Ако такова съмнение има, а още повече при противоречива съдебна практика, то за източник на правото не можем да говорим. В източник на правото нормативният акт, съдържащ неясните разпоредби, ще се превърне само след като бъде изяснен най-точно и вярно истинският смисъл и разум на разпоредбите, т.е. когато вече правните норми могат да бъдат еднозначно изведени. Тълкувателните решения са именно онези актове, които закрепват категорично и несъмнено изясненото, точно определено съдържание на правните норми. Затова тези актове са източник на правото, защото без тях тази определеност, която е една от най-важните характеристики на правото, не би съществувала и онези нормативни актове, условно наричани "източници на правото" не биха могли да изпълняват ролята си на такива.

На второ място, гореразгледаното становище на професор Мръчков издига в определящи елементи за категоризирането на даден акт като "източник на правото" реда за приемането и обнародването на акта. Това съждение измества фокуса от природата на един акт като източник на правото, замествайки същностните черти с формални критерии. Източник на правото може да бъде всеки акт, който съдържа общозадължително абстрактно правило за поведение, което се прилага по отношение на неограничен и персонално неопределен кръг адресати, с възможност за многократно приложение. След като тълкувателните решения установяват именно такива правила за поведение, то те отговарят на същността на понятието "източник на правото", а формалните критерии не могат да намерят място тук. Освен това тълкувателните решения, които утвърждават правилото за поведение (защото до тяхното издаване то на практика не е съществувало във форма, позволяваща неговото адекватно, т.е. еднозначно, прилагане), не го създават извън нормативния акт, който го съдържа. Тези решения, казано по-просто, правят така, че нормативните актове с техните неясни разпоредби да могат да функционират като източници на правото, какъвто е бил изначално замисълът на законодателя. Възниква въпросът дали тогава тълкувателните решения не са спомагателни източници на правото вместо самостоятелни такива? Може и така да се разгледат, но важното е, че безспорно са източник на правото. До тяхното издаване разпоредбата съществува, но само след него, тя има смисъл, защото по еднозначен начин се извежда правилото за поведение.

На трето място, от вече написаното следва, че понятието за източници на правото не се свързва единствено с правосъздаването, но и с правоприлагането, защото нещо, което не може да се приложи с достатъчна степен на сигурност, не може да бъде източник на правото. Това би внесло неяснота, би направило правата и задълженията по-скоро пожелания и въпрос на гледна точка - нещо, което е абсурдно за провата като регулатор на обществените отношения. Такава несигурност не може да бъде позволена. Затова източник на правото може да бъде само акт, който може да бъде приложен с достатъчна степен на сигурност. Няма как да се разделят правосъздаване от правоприлагане, когато става дума за източници на правото, защото и двете дейности са неразривно свързани и трябва да се разглеждат в тяхната логическа последователност и в тяхното единство, ако искаме правилно да разберем кое е и кое не може да бъде по същността си източник на правото.

На последно място, правилата за поведение, които се извеждат с тълкувателните решения били насочени само към органите на съдебната и на изпълнителната власт, но не и към гражданите, юридическите лица и други правни субекти. Това съждение също буди възражения. Та нали чак след като се установи правилото за поведение, всички правни субекти биха могли да съобразят поведението си с него. Ако не знаят как съдът или органите на изпълнителната власт биха оценили поведението им или как биха приложили дадена разпоредба, то как тези субекти биха могли да имат правосъобразно поведение. Очевидно е, че макар да са изрично задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власти, то тези тълкувателни решения са насочени към всички правни субекти, точно както всяко абстрактно правило за поведение, съдържащо се в нормативен акт.

В заключение смятам, че гореизложените съображения са достатъчни да защитят тезата, че тълкувателните актове на колегиите на ВКС и на общото събрание на ВАС безспорно са източници на правото.

Македонският библейски мит за сътворението

/Надявам се с настоящото произведение да не засегна ничии религиозни чувства. То е изцяло художествено, като изключим малко политически размишления в началото, и цели да покаже духа на македонската пропаганда, но по един сатиричен начин. Приятно четене!/

Наложи ми се в петък да отида на едно интервю за работа. Това само по себе си не е нещо необичайно. Наложи ми се и да почакам известно (макар че заради повреда на електронното табло на мен ми беше „неизвестно”) време. Това също не ме смути. А на спирката имаше реклама. Е, не една, разбира се, но аз няма да пиша за „Кърти, чисти, извозва”, „Подменям керемиди”, „Безплатно измерване на мазнини”, „Изгубена немска овчарка, отговаря на името Чара” и др. Вниманието ми привлече едър, цветен плакат, на който бяха представени човечета в носии, някакви хълмове, разнообразявани с една-две кацнали върху тях черквички и глинени къщички, разхвърляни тук-там за колорит. И отдолу, под цялата тази палитра от всякакви „народни” елементи, струпани на едно място, беше изписано: „Македония – 6000 години история”.

Това ме наведе на разни мисли. Примерно как една нация, която съществува като такава от 1944 г. и е творение на КПСС и на други комунистически партии, в това число и на родната БКП, изведнъж се оказва, че има 6000 години история?! Македонските историци отдавна са си приписали произхода от Александър Македонски, отдавна не е новост твърдението, че българите произлизат от македонците и че четири пети от българите имат македонски корени. Всичко това би било забавно и смешно, ако подрастващите македонци не бяха убедени, че е истина. За тях те са потомци на Александър, те са автохтонно население, а всички други са пришълци, възприели техния културен и цивилизационен модел. Обучението в училищата, медийните кампании, литературата – всичко това се гради на антибългарска, от една страна, и на великомакедонска, от друга страна, основи. Две извънредно опасни течения. Силното македонско лоби в САЩ и на други места успява да наложи някои от гореспоменатите „научни” открития на македонските „историци”. Гърция поне спори за името, а ние си мълчим, колкото и да ни обиждат...

Както е тръгнало македонците, които си „щипват” по нещо от историята на един или друг съседен народ (впрочем, ако някой още не е разбрал, Кирил и Методий, според официалната македонска пропаганда, са македонци, както и техните достойни наследници Паисий, Талев, Яворов, но то щом повечето българи са с македонски корени, пак е учудващо, че изобщо има някой просветител, който да бива признат за българин!) могат да стигнат и до динозаврите (македонски безспорно).

Но нека да разгледаме как вероятно на малките македончета им бива разказван библейският мит за сътворението.

«В начало Бог сътвори небето и земята. А земята беше безводна и пуста; тъмнина

се разстилаше над бездната и Дух Божий се носеше над водата» започва Библията, както ние я знаем, но македонският вариант вероятно съдържа нещичко и преди това...

МАКЕДОНСКИЯТ БИБЛЕЙСКИ МИТ ЗА СЪТВОРЕНИЕТО

В началото съществуваше само Македония. Тя бе обгърната от мрак, макар над нея да бе светло. От нея се роди Бог. Той бе македонец. След това Той сътвори небето и земята. А земята, с изключение на Македония, беше безводна и пуста. Тъмнината се разстилаше над бездната, но не и над Македония, и Дух Божий се носеше над водата, когато не беше в резиденцията си на Охридското езеро.

Рече Бог да бъде светлина, защото бе видял в Македония, че това е хубаво, и реши да го разпространи и над останалата земя. И започна Бог с упоритата си работа по превръщането по примера на Македония на всичко в райска градина. Първият ден беше само по прокарване на осветлението, та на Бог му остана много свободно време за почивка на Охридското езеро. Вторият ден също беше набързо оползотворен и Бог, след като отдели небето от земята, седна на една полянка, за да си хапне от любимата Македонска наденица. Следобеда прекара в още една операция на просто деление – този път на земята от водата. Привечер обаче Бог реши да се занимае с нещо по-значимо, за да си пише деня смислено изкаран и си постави задача, която се оказа истинско предизвикателство. Бог създаде флората на цялата земя по примера на Македония, откъдето всички растителни видове произлизат. След като се позанимава с тежката градинарска работа (и след като заведе всеки растителен вид в учебниците по ботаника на Македония), Бог седна, отвори си дамаджаната с люта охридска ракия, и си дооползотвори деня. Трети ден: създаване на небесни светила (заведени в учебника по астрономия на Македония), Охридско езеро, къпане, наденица, не много изтощителен ден. Биде ден, биде нощ. Ден четвърти: първи етап от създаването на фауната. След опита с флората Бог реши да не върши такива сложни операции наведнъж. За никъде не бързаше, а и щеше да има повече време за Охридското езеро, наденицата и ракията. Създаде влечугите, които се срещаха дотогава само в Македония и ги разсели по света (за всеки случай отразявайки ги в учебника по зоология на Македония). Шестия ден Бог прекара в създаване на всички други животни и на македонеца (допълване на учебника по зоология на Македония и създаване на първия по анатомия, но без картинки). Рече Бог: да сътворим македонец по Наш образ, (и) по Наше подобие; и да господарува над морските риби, и над небесните птици, (и над зверовете) и над добитъка, и над цялата земя, и над всички гадини, които пълзят по земята. Бог не се сещаше над какво още може да господарува македонецът и приключи с изброяването. И сътвори Бог македонеца по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори. И свърши Бог до седмия ден Своите дела, що прави, и в седмия ден си почина от всичките Си дела, що извърши. Почивката включваше плажуване на брега на Охридското езеро, разходка из прекрасните македонски планини, два пъти ядене на наденица, няколко дамаджани ракия, няколко бутилки червено леко киселко вино (не отлежало поради липсата на време за тази цел), буца-две овче сирене и други деликатеси, които само македонската земя дава. Направи и преглед на вече създадените учебници, защото искаше да може да направи пълна инвентаризация един ден след като приключи предвидения от него „експеримент Ной” и да държи Ной лично отговорен, ако нещо не му излязат видовете, които са му били поверени за пазене...

Бог нарече мъжа Адам, но му викаше Даме, а жената - Ева, но незнайно защо я наричаше Ваня. Даме и Ваня живееха баш в Македония, а не в новосъздадените територии. Бог им каза, че могат там да правят всичко, но не могат да ядат от дървото на познанието, което раждаше не плод, а сочни македонски наденици. Бог нямаше нищо против да се къпят в Охридското езеро, в делнични дни от 8.00 ч. до 17.30 ч., освен в дните, когато обявяваше профилактика.

Ваня обаче беше запленена от аромата на сочната печена наденица... Тя и езерото много го харесваше, но можеше да изтрае почивните дни и профилактиката без да се къпе в него. Наденицата обаче я преследваше. Сънуваше я, привиждаше ѝ се в клоните на другите дървета, които даваха луканки и суджуци, салами, и други македонски деликатеси. Няколко пъти опита да накара змията да се увие около дървото и да откъсне този плод на познанието, за да понесе наказателна отговорност след това влечугото (което, макар и тя да не знаеше, не беше наказателноотговорно), а не тя. Но змията се оказа твърде глупава и невъзприемчива (защото беше българска змия) и на Ваня ѝ се наложи да търси друг съучастник. Даме беше подходящ. Двамата се сговориха и късно през нощта тя се качи на раменете на силния македонски войвода с буйни македонски мустаци, откъсна една наденица, поразмисли, откъсна още няколко, та да станат едно кило точно, и слезе. Запалиха огън и започнаха да си ги пекат. Бог вече беше отдавна заспал. Той си лягаше рано (може би заради ракията, защото македонската ракия е най-силна, най-пивка и най-, най-, най- каквото ще да е). До обонянието му стигна уханието на печена наденица. В просъница съобрази, че щом той не пече наденицата, а и тя сама няма как да се пече, то някой друг ще да върши това. На всички им беше забранено да вършат това, а следователно извършителите осъществяваха състава на престъпление. И се разлюти Бог, както когато беше изпил цяла дамаджана първак съвсем сам. Извиси се над Даме и Ваня и гласът му прогърмя страшен:

„Е, ЗА НАДЕНИЦАТА ВИ УТЕПАХ!”

Погледнаха го смразени от ужас Даме и Ваня (Даме си помисли: „Ке умрем за нея!”, а Ваня: „Е, са я втасахме!”). Бог си отвори Наказателния кодекс на Македония, който в свободното си време беше написал, и погледна предвиденото от Себе си наказание за този вид престъпление. Оказа се, че не беше смъртно наказание, а само изгнание без право на обжалване. Дълбоко разочарован, той ги пропъди от райската Македония да се скитат по външната земя (България). След това, понеже вече беше късно, си легна да си доспи. Преди това обаче постави охрана, защото тези двама углавници можеха като нищо да се промъкнат отново в райска Македония, а само с врата нямаше да се мине. Бяха осъществили състава на кражба (основния), бяха създали и опасност от пожар с този огън, дето запалиха. Кой да знае дали нямаше да се захванат и с взломаджийство или нещо по-лошо. Бог се спря на жива охрана – херувим с огнен меч (вярно без препоръки и опит на тази длъжност, но изглеждаше стабиляга, а и Бог отчиташе факта, че други работодатели освен Него нямаше все още).

Така бе създаден светът по подобие на Македония, бяха създадени първите хора, естествено македонци, и така те бяха изгонени от Рая (да се разбира Македония), за да заселят целия свят...