За държавната политика в областта на училищното образование

Повод за написването на настоящата статия ми дава нарастващото у мен безпокойство, че културата и просветата в България западат. Чуват се все по-често предложения, включително от ръководни фактори в българската политика, учебните програми да бъдат опростени, да бъде намален обемът на изучаваната по различните предмети в училищата информация, да отпаднат утвърдили се през годините задължителни за изучаване произведения и теории. Децата нямали време да учат по толкова много предмети и да запомнят толкова много неща, а и не им било необходимо за тяхното бъдеще! Колко безумно звучи това! Нима една държава може да си позволи да ограничава собствения си интелектуален потенциал?! Срещу подобни аргументи могат да се направят няколко възражения.

На първо място, задължение на децата е не да киснат по цял ден (с изключение на времето, в което са в училище, макар че и там на място, дори в учебните часове, някои използват таблетите и смартфоните си, за да сърфират в Интернет) пред компютъра за развлечение, а вечерите да прекарват по дискотеките. Те са длъжни да учат. А родителите им трябва да следят това да се случва в действителност. Ранната детска възраст и юношеството са най-подходящи за запаметяването на големи количества информация, което е и научно доказано, но също така тези години са особено подходящи за изграждане на култура на учене, за създаване на работни навици, които по-късно биха били от голяма полза на детето, когато порасне и бъде прието в университет, а на следващ етап – и когато постъпи на работа. Така че аргументът с липса на време е, меко казано, абсурден! Именно това е времето за учене, а по-късно вече ще бъде твърде късно. Другите ангажименти са по-маловажни и това трябва да се разбере най-вече от родителите, както и собствената им отговорност за благоденствието на децата им. Решимостта у родителя да следи детето му да учи, да си създава гореописаните навици, означава отговорно отношение към бъдещето на потомството, а оттам и на цялото общество. Обратното би било неизвинимо пренебрежение и към двете.

На второ място, как може някой да знае какво би било необходимо и какво не би било необходимо на едно дете за неговото бъдеще?! Нима в седми, та дори в десети или дванадесети клас можем да твърдим, че повечето деца знаят с какво искат да се занимават през следващите четиридесет години от своя живот, че вече са се ориентирали каква специалност искат да завършат в университета? Как можем изобщо да говорим за тясно профилиране и отпадане на големи обеми информация, след като живеем в едно изключително динамично общество, където търсенето на работна ръка е непостоянно в различните сфери на обществения живот? Да, някакво профилиране е допустимо – примерно децата с по-добри математически заложби да изучават математика на по-високо ниво. Това и в момента се прави. Но останалите също трябва да учат математика и то не на някакво символично ниво, защото това е предмет, който намира универсално приложение. Изобщо в момента проблем е разбирането за това кои знания са базови и кои надграждащи. По мое мнение базовите постоянно биват ограничавани като обем. Това е погрешно. Трябва да се разшири обемът на това, което се счита за основни знания по всяка дисциплина, т.е. вместо да отпадат обеми информация, те да се увеличат. А що се отнася до надграждащите знания, те също трябва да нараснат. Наскоро разглеждах учебник по математика от 1986 г. за десети клас. В училище бях в паралелка с природоматематически профил, т.е. математиката ми беше профилиращ предмет и се изучаваше на сравнително високо ниво (или поне аз мислех така като се сравнявах с връстниците си от други столични училища). Каква беше изненадата ми, когато констатирах, колко по-трудни са задачите в този пожълтял стар учебник в сравнение дори с най-трудните от сборниците, по които бях решавал. Тук не говоря за най-сложните в това поостаряло учебно пособие, а за тези от средна трудност. Направих сравнение и с един миналогодишен учебник по математика (понеже завърших средно образование преди пет години) и забелязах, че задачите след уроците са и по-малко, и по-лесни. Когато поставяш ниски изисквания към някого, не можеш да очакваш по-високи резултати, от максимално допустимите с оглед поставения от самата задача праг! Знанията, предвидени да бъдат получени в средното училище, трябва да станат повече. За задължителния минимум от знания това е безусловно, а в зависимост от конкретните интереси, всяко дете може да се профилира в една или друга насока, но и профилираните знания трябва да нараснат съответно.

На трето място, повечето знания означават като цяло по-подготвена нация. Подготвена от гледна точка на научноизследователска дейност, на производство, накратко - квалификация. Ако средните ни училища подготвят по-учени деца, то това ще бъде предпоставка и във висшите училища да се преподава на по-високо ниво, защото част от материала ще бъде вече покрит, а надграждането ще бъде по-лесно. В резултат на политиката по повишаване на предлаганото и задължително за покриване съдържание в средното училище, ще нарасне възможността за усвояване на повече материал във висшето училище, а в крайна сметка това означава по-добре подготвени специалисти, които да предлагат по-високо квалифициран труд на пазара на работна ръка.

На четвърто място, системата за оценяване на знанията в средното училище е неадекватна. Тройка се пише и за почти никакви знания, а петицата не е рядко срещано явление и при деца, чието представяне едва минава прага от 60%. Казано по-просто, оценките се изкарват лесно в много от училищата в страната и в резултат на това завършват зле подготвени и полуграмотни деца. Критериите трябва да бъдат: за 60% - тройка, за 70% - четворка, за 80% - петица, от 90% нагоре – отлична оценка. Вярно е, че има форми на проверка на знанията, които не подлежат на процентна оценка. За тях трябва да се приложи списък от други критерии като например: познаване на езиковата норма, структурираност на изложението, аргументираност на изложението, пълнота на изложението, достоверно излагане на информацията и др. Високи резултати не се постигат със снижаване на критериите, а с безпрекословното съблюдаване на строги, но справедливи критерии!

Вярно е, че българската нация намалява застрашително. Изправени сме пред демографска катастрофа. Но добре подготвената, образованата, мислещата (защото обучението предполага и развиване на мисленето) нация има много по-големи шансове да оцелее (защото може да измисли начини да се справи с една или друга криза, да реализира нови политики, да намери решения, за които до този момент не е мислено), отколкото нация с ограничени знания, а оттам и с ограничени възможности.

Ако

Напред! Науката е слънце,

което във душите грей!

Напред! Народността не пада

там, дето знаньето живей!

 то държавната политика е длъжна да не поставя облаци, които да скриват това слънце, а напротив – да премахва всички такива, които се появяват на хоризонта.

За борбата с пиреите

"Младите бягат от лопатата и мотиката, Влади, а ти търсиш работата... Не се притеснявай! Ще те науча!"
С тези думи осемдесет и пет годишният дядо Борис се захваща да ми показва как да обръщам земята с права лопата, за да мога да почистя почвата, да я изравня, а след това и да прокарам и засадя лехите. Има много, над което можеш да се замислиш, когато работиш земята. Повечето ми размисли бяха, разбира се, вдъхновени от кратките фрази, които от време на време изричаше моят събеседник. Наистина младите не останаха по селата. Отидоха да си търсят щастието по големите градове, където се превърнаха в част от едно безлично множество. "На село всички се познават", както се казва. Това е така. За всекиго, особено в по-малките селца, се знае много, там той е не просто част от огромното множество, в което се претапя и се превръща в статистика. Там той е личност, един от стълбовете, на които се крепи съществуването на малката селска общност, и една от чертите, които й придават присъщия й колорит. Но хората трябва да мислят за физическото си оцеляване, а на село възможностите за работа, различна от грубия селски труд, са силно ограничени. Но все пак именно в този труд се крие огромна съзидателна енергия. Много са възможностите за размисъл, а заключенията могат да се пренесат върху цялото общество. Колкото и парадоксално да звучи, лопатата и мотиката са инструменти не само за обработка на земята, но и за изследване на отношенията между хората и между тях и държавата.
И така, обръщайки земята с права лопата, дядо Борис (един от най-добрите приятели на вече покойния ми дядо) се навежда, хваща някакъв корен и го вдига към лицето ми. Дълъг бял корен с много разклонения. "Това е пирей! Мръсна трева! Задушава растенията и им пие водата!" И няма как да го видиш над повърхността - седи си под земята, развива се, расте и убива посятото от теб. А после да се чуди човек защо въпреки плевенето и поливането, боб, грах и тиквички изобщо не растат или растат много рехаво. Така е и с обществото. Здравото общество се бори с тези елементи, които вижда, че са нездрави - престъпниците примерно. Изолира ги, наказва ги с физически наказания или дори ги елиминира. Въпреки това обществото продължава да е "болно", защото такива "плевели" (имам предвид престъпниците и други лица с антисоциално поведение) продължават да никнат. Проблемите са под повърхността. Те не се виждат. Те задушават градивните пориви на народа, изпиват жизнените му сили и от година на година, колкото повече време не се "обръща земята с права лопата", толкова по-силни стават те. И не бъдат ли изкоренени до няколко години, то в нашата "райска градина" няма да расте вече нищо. Тези "пиреи" не са един или два. Те са по най-високите управленски нива, където могат да скрият онова, което вършат, защото властта, която имат, им го позволява. Те обикновено действат в сянка - изкарват едно или друго политическо лице от една или друга партия, но, който и да управлява формално, конците дърпат те. Може да сменяме културите, които садим: тази година ще сложим фасул, другата грах, по-другата слънчоглед, но пиреите си остават под повърхността, стават все по-силни и убиват каквото и да посадим. И много от нас не знаят, че тези смъртоносни корени са там. Борим се с плевелите, а от това нищо не произтича. Проблемите са по-дълбинни и те трябва да бъдат спешно решени. Двадесет и пет години нашата градина ражда все по-малко. Борим се с плевелите, сменяме културите, но напразно. До няколко години тази наша градина съвсем ще спре да ражда, а ние продължаваме с борбата с плевелите и смяната на културите...
Когато падат първите капки дъжд, решавам, че е добре да влезем в къщата, докато отмине валежът. Дядо Борис упорства да продължим с работата си, защото дъждът не е прекалено силен. Прав е. Работата не бива да се отлага. Захване ли се веднъж, трябва да се доведе докрай! А и няколко капки, паднали тук-таме, нима са основание да спрем битката с пиреите?! Продължихме още известно време, докато дъждът все пак не се превърна в порой. Влязохме вътре. Там, на по чаша кафе (в моя случай чай), дядо Борис ни разказа (на мен и майка ми) как едно време той и дядо, са прекопавали, както ние с него днес. Как са се събирали с другите дядовци на по чаша бира и са обсъждали някакви техни планове за това как да си направят дворовете по-добре устроени, а къщите - по-приятни за обитаване. Изливали са бетон, за да правят трайни пътеки от входната врата до къщата и до някои стопански сгради, купували са материали, сами са си строили, каквото са можели, а за останалото все се е намирал по някой познат или познат на техен познат... Този дух на съзидателност, на предприемчивост, на инициативност да свършиш нещо със собствените си сили, което да ползвате ти и семейството ти, а и другите ти съселяни... за жалост днес по-скоро липсва. Познавам много хора, които просто не искат да поемат отговорност за своето бъдеще, а камо ли за бъдещето на България и нейния народ. Масова апатия. Не абсолютизирам - има и градивни сили в това общество - такива, които все още са съхранили този дух, за който говоря, но пак... проклетите пиреи все повече ги задушават...
Спомня си дядо Борис старите времена, но не подминава и днешния ден. "Ще ти помагам, ще ти помагам! Каквото мога... Ще те науча. Аз и на дядо ти помагах, па и той много ми помагаше, Бог да го прости!" А ние запазваме ли признателността си към онези, които са ни помогнали, или забравяме да им се отплатим? Връзките между родовете, които са установени от поколения, залиняват, загубват се. Не бива да позволяваме това. Някои връзки са толкова силни, че често са по-силни и от роднинските. Да позволим на трескавото ежедневие да ги разруши след като десетките години не са успели да сторят това, си е направо кощунство. А какво ни пречи да отворим прашните тефтери и да се обадим на някого, с когото отдавна не сме се чували, макар че сме били близки? Или си мислим, че няма какво да си кажем. Хората винаги имат какво да си кажат, а и често не се слушат много-много, когато приказват. Приятно им е да си говорят, а самата тема, особено между близки хора, не е от голяма значение. Но за сметка на това, един разговор може да има изключително благоприятни последици. Не само "няма да се забравим", но и ще си открием нови възможности, свързани с лица, на които можем да имаме доверие. А доверието днес е дефицитно. Съмняваме се във всички и всичко. Традиционните връзки, за добро или за зло, са по-малко податливи на такива съмнения. Това се отнася и за двете страни по отношението, а следователно те по-лесно биха могли да работят заедно. Така, рамо до рамо с хората, на които вярваме, поради доверието изграждано от поколения преди нас, ние можем да си прекопаваме градината и да се борим с пиреите.
Дъждът спира. Дядо Борис става да си ходи. Изпращам го до входната врата. Извинява се, че не сме свършили днес цялата работа. Поемам ангажимента до следващия ден да съм дообърнал земята, да съм разбил с вила буците, в които се крие пиреят, и да съм го изхвърлил на купчината съчки за огън, за да изсъхне, а после и да го изгорим. Така трябва да се действа с пиреите - да се изтръгват, да се излагат под жарещите слънчеви лъчи (когато и да се покаже слънцето, защото времето от няколко дни е доста дъждовно), а накрая да бъдат унищожени, изгаряйки в огъня. Справяйки се веднъж с пиреите, ще изравня с гребло земята, чиято повърхност и горен слой съм смутил с лопатата, а след това ще си прокарам лехи с мотиката, вече спокоен, че каквото и да посадя, то ще расте. 

За един щъркел и едно общество

Повод да напиша настоящата статия ми даде една публикация, която моя приятелка си беше качила на стената в социалната мрежа "facebook". Всъщност не толкова самата публикация ме впечатли, а най-вече коментарите под нея. И то не че ме впечатлиха... Те направо ме отвратиха! Публикацията е от 27 март 2014 г. /http://utroruse.com/article/108415//и си позволявам тук да я препубликувам в онази част, която е от значение за коментарите, които пробудиха у мен толкова негативни чувства:

"Деца пребиха с камъни щъркела Живка

Невероятната и затрогваща история на щъркела Живка разказват от групата за диви животни във Фейсбук. Деца в Дупница счупили крилото на птицата, но добри хора успели да я спасят:“Преди седмица прекрасната щъркелка се връща у нас от Африка и се отправя към Дупница, където най-вероятно е гнездото й. В Дупница, обаче, не всички я очакват с радост и нетърпение. Деца замерят Живка с камъни и резултатът е ужасяващо счупено крило. Добър човек я намира и прибира, занася я в местния приют за безстопанствени кучета, с надеждата, че там ще помогнат на птицата. Живка е прибрана в клетка и просто забравят за нея. Няма лекарства, няма храна, няма вода. Живка е сама, лежи, докато кръвта и тече в клетката. 5 дни не издава нито звук, забравена”, пишат природозащитниците."
По-нататък статията продължава с това как добри хора намерили щъркела случайно, докато си търсели куче, занесли птицата на ветеринар и тя оцеляла. Реакцията обаче към тази история е ужасяваща. Аз също смятам, че насилието над животните е нещо крайно недостойно и не може да бъде оправдано по никакъв начин. Но то свидетелства за по-дълбоки трансформации в обществото, които са придобили характера на една тенденция. Затова и статията не ме учуди. Коментарите към нея обаче бяха по-лошото от самото деяние на децата и много по-красноречиво от него говорят за кризата, в която е изпаднало българското общество:

"Изроди" пише един от коментаторите. 

Друг е доста по-словоохотлив, та не само дава оценка, ами и предлага решение на проблема:

" Винаги съм твърдял, че голяма част от хората трябва да бъдат кастрирани. Няма да се отрази добре на демографската криза, но качеството е по-важно от количеството. Малките помияри не са толкова виновни, колкото родителите, но за да направиш нещо подобно трябва да ти е заложено да си боклук, не е само въпрос на възпитание. 

П.П. Още 200 години ще си останем страна от Третия свят"

С такива коментари демографската криза вече не ми се вижда толкова голям проблем. Кастрирането на хората, лишаването им от възможността да имат поколение, защото то би било "нездраво", изхождайки от родителите и техните недостатъци, се нарича "евгеника".Всъщност така го наричат нацистите в Германия по времето на Адолф Хитлер, опитвайки се да обосноват от научна гледна точка извращенията, които предприемат. Както правилно бе отбелязано от анонимен коментатор на настоящата, написана от мен статия, това е варварщина, а не наука. Приемането, че изначално едни хора са лоши и поколението им също ще бъде лошо, а други поначало са добри и тяхното поколение "заслужава" да бъде част от "чистата раса", е чист нацизъм. Явно коментаторът не се е замислил,, че възпитанието е ключовият фактор, който изгражда обществото, а не гените. Расовата теория не просто е отживелица, тя е чудовищна. Такова мислене е в основата на газовите камери и лагерите на смъртта. Възпитанието е ключът към прогреса. нима ако възпитаваш едно дете от малко да цени чуждия живот и чувствата на другите, ако го приучиш на градивен и общественополезен труд, ако го възпиташ като достоен член на обществото, нима тогава това дете ще стане насилник? Нима ще се превърне в престъпник, в бич за обществото? Слабо вероятно е. А ще стане и добър родител, който ще възпита същите качества у своите деца. Обществото ни ражда такива примери на насилие, на злоба, защото родителите мислят повече за физическото оцеляване на децата, отколкото за възпитанието им. Обществото в голямата си част е настроено да мисли за оцеляване, а не за възпитание. Това не е ненормално след като голяма част от българските семейства трудно преживяват, поради икономическата обстановка в страната. Но това не може да бъде оправдание. Трябват повече усилия в рамките на семейството. Всеки трябва да осъзнае, че "Не само с хляб се живее", както казваше Исак Паси. А отговорността на държавата е да създаде такива условия на живот, които да улеснят семействата, за да не бъде ежеминутната им грижа за изхранването, но да могат да помислят и за възпитанието. Така отговорността е на държавата и на родителите. Когато родителите са починали, неизвестни, лишени от родителски права, недееспособни и във всички случаи, когато се налага заместваща грижа, отговорността за отглеждането и възпитанието на децата пада върху други лица. Но все пак си остава отговорност!

Друг коментатор, явно неподдържащ расовата теория, а насочващ се към тази за първичните разрушителни инстинкти, неподдаващи се на никакъв контрол на обществото в ранна детска възраст пише:

" не можеш да очакваш от едно дете да действа разумно и да цени живота - нито своя, нито на животните, над които има "власт", още по-малко като са група мерещи *** /блогът не допуска нецензурни изрази, дори при цитат/ келемета. Само казвам, че не е въпрос на възпитание, а на елементарни, първични инстинкти и вродени комплекси (ако има такова нещо)."

Подобно разбиране не може да бъде подкрепено. Както съвременната психология, така и философската антропология показват, че възпитанието е ключовият фактор, който прави от индивида личност и член на обществото. На колкото по-ранна възраст започне, толкова по-бързо започва да действа като част от човека, така се изгражда съвестта му, а тя е най-добрият регулатор на собственото поведение. Ако в едно дете залегне разбирането за това, което вече посочих в предишното се разсъждение по предходния коментар, ако в него се затвърдят разбиранията кое е добро и кое лошо, то то не би направило онова, което знае, че се осъжда от обществото, а ако разбере и защо се осъжда от обществото, то не би го извършило, защото няма да иска да причини вреда другиму. Това е силата на доброто възпитание - залага в хората начин на мислене, насочен към постигането на общото благо, а не само към стремежа поведението да не бъде укоримо /което е по-нисък етап в развитието на съзнанието на личността/. Личността, която е достоен член на обществото, трябва да бъде отговорна пред себе си и пред него. Ключът за това /макар че го повтарям за повече от n-ти път/ може да бъде само възпитанието!

Има и коментатори, но в самия сайт, където е публикувана статията, които не се придържат нито към расовата теория, нито към тази за изначалния разрушителен инстинкт, неподлежащ на обществен контрол. Донякъде коментарите им ме обнадеждават, че има и мислещи хора. Те посочват лошия родителски пример за съществен фактор при формирането на детските възгледи, разглеждат въпроса за възпитанието, особено на останалите коментатори, които използват нецензурни изрази и проповядват насилие, омраза и други отвратителни неща, които в едно зряло общество биха били недопустими.

Та като кратко заключение бих казал следното: вярно е, че обществото ни е в тежко икономическо положение, което се отразява и на търпимостта му към другия; вярно е, че много родители не полагат достатъчно грижи за възпитанието на децата си, а само за физическото им оцеляване; вярно е, че държавата не поема отговорностите, които е длъжна да поеме - за осигуряване на благополучието на гражданите си; но нито родителите, нито държавата могат да бъдат оправдани за това, че подрастващите стават все по-жестоки; ако всеки си беше на мястото, нямаше да се стигне дотук; не предлагам универсално решение за справяне с всички проблеми, такова е невъзможно, но това, което всички можем да направим и сме длъжни да го правим ежеминутно, е да даваме пример със собственото си поведение - не само на децата, но и на всички останали, да не си мълчим, когато виждаме злодеянието, а да се намесим - да го спрем и порицаем; родителите и държавата имат дори още по-големи отговорности, но докато не ги осъзнаят и не започнат да ги изпълняват, очертаната негативна тенденция ще продължи и ще се задълбочи.

Обществото не се мери с броя на членовете си, а с това как те се отнасят един към друг /излизайки от контекста на животните, който даде повод за тези размисли/. Възпитанието е грижа на всекиго от нас, ако искаме изобщо да има общество!

На Освободителите на Софийския университет "Св. Климент Охридски"

Вчера рано сутринта падна втората окупация на Софийския университет. За разлика от "Окупацията 1", където режисьорът, който и да е той, се беше опитал да създаде една епична сага за стоицизъм, сила на духа, бунт срещу несправедливото общество и властта и т.н., но в крайна сметка му се получи само не особено добра и в значителна степен посредствена трагикомедия, то в "Окупацията 2", явно поради ниския бюджет на продукцията, слабия подбор на актьорския състав и почти пълната липса на сценарий, се получи чисто и просто фарс. "Окупацията 2" продължи точно три дни /като в поговорката "Всяко чудо за три дни"/ и бе прекратена безславно. Главните действащи лица - "окупаторите" - не се превърнаха в герои, въпреки опитите на голяма част от медиите да ги изкарат такива. Влязоха, поинатиха се, поизнервиха студенти и преподаватели, дадоха малко материал, с който медиите да си запълнят новинарските емисии и сутрешните блокове, позъбиха се на академичната общност и... капитулираха. Но в третия ден на "Окупацията 2", когато се организираха масови протести срещу "окупаторите", се случи нещо, което не получи публичност, една история, която остана неразказана /или почти неразказана/, а трябваше да бъде. И трябваше да бъде разказана, защото в нея се разкриват истински герои - такива, от каквито едно общество на кръстопът сериозно се нуждае. Следващите редове са посветени на тези герои и тяхната история. Тук няма показност, няма сражения, няма блясък и сърцераздирателни сцени... има много повече.
Когато отидох на протеста срещу втората окупация на Софийския университет "Св. Климент Охридски" в 13:00 ч. от страната на двора на Ректората, бях много изненадан. Улицата беше разделена на две или по-скоро на три: тротоарът откъм оградата беше отцепен за про-окупационно настроените привърженици; самата улица беше зона за сигурност между двете групи и оттам преминаването уж беше забранено; тротоарът от другата страна на улицата беше за всички, които осъзнаваха безумието на това да се окупира учебно заведение с политически искания и да се възпрепятства осъществяването на конституционните права на гражданите: на студентите - правото на образование, а на служителите - правото на труд. Групите и от двете страни на улицата скандираха. Първата /про-окупационната/ обаче и обиждаше. Грозна работа. Непристойно поведение. Направо жалка гледка...
Отне ми известно време, докато намеря познати лица от Историческия факултет. Изглеждаше, че протестът е започнал отдавна, защото място на тротоара, където беше множеството срещу "Окупацията 2", почти нямаше. Все пак успях да се кача на едно сандъче за цветя, където вече имаше още двама души, та оттам се виждаше добре всичко, което се случваше, а и не се бутах в полицията, която ограничаваше придвижването между противостоящите си групи. Разговорихме се с някои преподаватели. По едно време излезе един от "окупаторите" и започна нещо да говори, но от скандирания и обиди между едните и другите нищо не се чуваше, поради което един от професорите отиде от другата страна, за да чуе какво казва. Полицията не я спря. След това и аз минах, където беше отишла - точно пред металната решетка. Оказа се, че макар групичката там да беше от другата страна на улицата, бяха все против "Окупацията 2", т.е. и от двете страни, поне на това място бяхме все "наши хора". "Окупаторите" искали време да помислят, каза ни професорът. Завързаха се разговори за това колко непочтено е поведението им, какви лицемери са: искали уж демокрация, те били демократи, но действат с антидемократични средства, заключвайки с вериги Ректората и потъпквайки правата на стотици студенти и служители. Или си демократ и действаш с демократични средства, или не си и прибягваш до инструментариума на насилието. Целта не оправдава средствата, целта определя средствата! Стигнахме и до словесни престрелки с някои про-окупационни индивиди. Колко е лесно на някого, който не е пряко засегнат, да критикува и да обижда! Ние имаме отношение към Университета, защото сме негови студенти и преподаватели, а някакви типове, които един Господ знае с какво се занимават освен с ходенето на протести, ще ни учат кое е добро за нас и нашето бъдеще! Каква извънредна наглост от тяхна страна! Имаше дори една групичка от пет-шест човека, които до 19 ч., когато щях да си тръгна, постоянно присъстваше и щом наближеше камера, някой от нейните представители, а понякога и всички заедно, си набелязваха някой, който беше против окупацията, и отиваха, за да вдигнат гюрултия, като се сдърпат с него. Хайде, убедете ме, че тези хора не са платени! А и дори наистина да не са, то те едва ли могат да бъдат наречени "будни граждани", защото будният гражданин е такъв по всяко време, а не само когато камерите го снимат.
Към 14 ч. се случи нещо неочаквано за мен. Няколко души от неодобряващите "Окупацията 2" се прехвърлиха през оградата от страната на един гараж и влязоха вътре. Оказа се, че и тези, които бяха от другата страна на оградата не бяха от "окупаторите", както си бях мислил дотогава. Бяха прескочили, а и още прескачаха студенти и преподаватели, противници на този абсурд. В крайна сметка се получаваше следната картина: далечният тротоар беше пълен с противници на "окупаторите", нашият тротоар до металната решетъчна врата /затворена с вериги/, беше пълен с противници на "окупаторите", а зад решетките до 14:30 ч. вече имаше около двадесет души също противници на "окупаторите". Прескачането на оградата на Софийския университет не е никак безопасно занимание впрочем. Самата тя е висока и завършва с дълги и остри метални шипове. Но тези двадесет души от вътрешната страна, слава Богу, бяха преминали невредими. И сега какво? Бяха решили да стоят там, докато "окупаторите" си отидат. Не да щурмуват, не да скандират, не да предприемат каквито и да било действия, за да провокират полицията да се намеси. Не! Те с присъствието си показваха, че "окупаторите" не разполагат с подкрепата на по-голямата част от студентите, че съществува реална опозиция срещу потъпкването на името и честта на Софийския университет, срещу нарушаването на правата на студенти и служители. Това присъствие в двора на Ректората ми напомни за лозунга: "За вашата и за нашата свобода!" Тези двадесетина души не се застъпваха само за своите права, но и за тези на своите колеги - за цялата академична общност. Попитах ги какви са, от кой факултет, от коя специалност. Повечето, от това, което успях да разбера, бяха от специалност "Археология" на Историческия факултет, но имаше и едно момче от "Минало и съвремие на Югоизточна Европа", както и един докторант на Историческия факултет. Не научих за всички. От моята страна на решетката имаше две момичета от "Археология" и едно момиче от Медицинския. Попитах тези вътре какво смятат да правят. Отговориха, че ще чакат. Попитах ги какво смятат за полицейска намеса. Не я одобряваха. "Академичната автономия е повече от записаното в нормативните актове", отвърна ми едно момиче оттатък решетката. "Тя е много повече. Университетът не може да си позволи да влезе в него полиция, това ще срине престижа му. Полиция никога не е влизала на територията на Университета и така трябва да бъде!" "А ако не си отидат", упорствах аз. "Ще продължим да чакаме", усмихна се тя. И така те чакаха, а "окупаторите" /които щеше да се окаже, че не наброяваха и десет човека/ вътре размишляваха. Големи размисли трябва да са били... Вероятно за това как да си отидат без да се опозорят още повече. Както момичето от Медицинския правилно отбеляза, те нямаха полезен ход. От време на време от нашата страна на решетката се стигаше до някой и друг по-ожесточен спор с групичката, която търсеше медийно внимание постоянно, но в момента, в който камерата се оттеглеше, желанието за спор на нейните членове мистериозно се изпаряваше. Впрочем и самите медии не бяха безпристрастни. Към мен и момичето от Медицинския се приближи жена с микрофон, следвана от оператор. "Вие подкрепяте ли окупацията?", попита ни тя. "Категорично не!", отвърнахме ние и тя само кимна и си отиде, за да интервюира някой, който подкрепя "окупаторите".
А двадесетте чакаха... Разтъпкваха се от време на време, за да не замръзнат, пиеха по някоя чаша чай, която техни колеги им купуваха от близкото кафене, но не прескачаха оградата, за да дойдат при нас. На няколко пъти "окупаторите" проверяваха какво е положението, но виждаха тази смела групичка да стои на пост на двора. Предполагам, че това доста е деморализирало "окупаторите" - не получиха политическа подкрепа, академичната общност беше срещу тях, а вече и дворът на Университета не беше под техен контрол. Сигурно са имали чувството, че опитват да вържат съдбата с въже от пясък. Започна да се стъмва и да става все по-студено. Полицията още в 16 ч. се беше усетила, че нещо не е много редно да се пропускат студенти да прескачат оградата, та сложиха постови, които да предотвратяват всеки опит за това. Всеки можеше да излезе, но никой повече не можеше да влезе. Попитах "нашите" вътре какво ще правят. "Ще стоим!" беше отговорът. Изразих съмненията си в това доколко подобна постъпка беше разумна. "Окупаторите" имаха парно, електричество, храна, течаща вода, тоалетна, та даже и Интернет. Двадесетте имаха чай, докато кафенето не затвори. Но с нищо от удобствата на нарушителите те не разполагаха. Опитаха се да поискат ключа за библиотеката в двора на Университета. Пазачът й не беше съгласен. И да беше, единственото, което щяха да имат, щеше да бъде покрив над главите им, което не е малко през зимата, но далеч не е достатъчно. И така, нарушителите имаха всички удобства, а поборниците за своите и чуждите права нямаха нищо. И все пак упорстваха, не се отказваха! Добре, че към 19 ч. благоразумието надделя и прескочиха от нашата страна на решетката. Някои бяха прекарали в двора повече от седем часа, а времето си беше студено. "Утре сутрин пак сме тук! И така до падане на окупацията!" обобщи настроението на двадесетте момичето, с което беше станала дума за автономията на Университета. 
Тези двадесет души за мен са истинските Освободители на Софийския университет. Те са героите от последните четири дни. Защото за какъв героизъм може да претендира една банда от нарушители, които се гаврят с правата на стотици, за да постигнат собствените си цели; какво му е героичното на това да си на топло, да имаш храна, вода, тоалетна и достъп до Интернет, т.е. да не се подлагаш на лишения, и да живееш три дни на гърба на някого другиго. Това не е нищо друго освен "бандитизъм", както се изказа един социолог в сутрешен блок. Истинските герои са тези, които рискуват здравето си, лишават се от всякакви удобства доброволно, за да се борят /и най-важното! - по мирен път, със средствата на демократичния протест, без да накърняват ничии права и свободи/ за своите, но и за чуждите права! Двадесетте са герои и дано техният пример да послужи на обществото ни, намиращо се на кръстопът!

Призив към българския народ!

Возя се днес сутринта в трамвай № 5 и слушам как мъж на видима възраст около 70 години коментира нещата от живота. Нищо особено, ще кажете вие, но имаше нещо, което ме накара да пиша тук. Спомняше си за завод "6-ти септември", който сега бил разрушен, превърнат в "конна поляна". Бил инженер, дошъл от село в големия град, следвал в Германия и Франция, а след това станал "строител на социализма". Работа имало за всички, всеки нещо някъде работел и получавал пари за това. Сградите не се рушали, защото винаги имало кой да ги поправи. Около него имаше и други възрастни хора, та и те започнаха да си спомнят за "онова" време, кой в какъв завод и къде е работил, кой къде какво е строил. А ако не своята история, то поне някаква подобна ще разкаже. И това ме накара да се замисля над нещо, което на пръв поглед е очевидно, но може би не го осъзнаваме достатъчно ясно. "Онова" време, колкото и да го критикуват поради липсата на свобода, всеобхватната и силна ръка на Партията (единствената по онова време, а и реално сляла се с държавата), както и други недостатъци, все пак има и своята привлекателност. За мен тази привлекателност е в духа, който и днес видях. Това е дух на строителство, на градеж, на солидарност, накратко това е духът на едно единно общество. Пишейки този коментар в условията на протести срещу правителството на господин Орешарски, на контрапротести срещу протестите, на окупация на Софийския университет "Св. Климент Охридски", на протести срещу окупацията, то с голямо съжаление констатирам разделението в българското общество. Това е очевидният факт. А неочевидният е, че хората, които още имат съзнанието за общност и са истинските "строители на съвременна България", си отиват. Тези хора са на възраст и с техния край ще си отидат и последните шансове на народа ни да се обедини, ако не осъзнае заплахата. Не са само тези хора, разбира се, но този дух, за който говоря, е най-силен у тях.
Защо говоря така? Протести и контрапротести са еднакво контрапродуктивни - това е народна енергия, която се канализира в непроизводителни, нетворчески действия. Тази народна енергия може да се оползотвори, а не да се хаби. Вместо протести и контрапротести, защо тези хора не се хванат и с доброволен труд не започнат да строят или ремонтират пътища например. Ама те били образовани, ще каже някой. Ами като са образовани, с какво си проличава образоваността им като стоят пред Народното събрание, пред Президентството, пред Министерския съвет или пред Софийския университет и крещят, думкат, скандират. Със същия успех образоваността им ще си проличи като поставят павета, прекопават градинки или запълват дупките по улиците. Да, примерът е силно огрубен, но искам един народ, който не се разпознава като такъв, да се осъзнае. Нямаме време! Ако народът ни не започне да мисли като такъв, то над 1300 години история ще приключат безславно. Това, което поробителят не е успял да стори за 500 годин, ще ни се случи без да имаме враг, ще го направим ние самите - ще се затрием, ще се заличим от лицето на земята. Това ние не можем да го допуснем! Едно или друго правителство, дясно или ляво, това не е от значение. Правителството трябва да бъде националноотговорно. Ако някой иска да предложи нещо градивно, ако иска да промени живота в страната към по-добро, то нека той да действа в рамките на закона, но в диалог с управляващите. Това е и моят призив: не стойте по улиците да скандирате, не окупирайте българските висши учебни заведения, не хабете народната енергия! Нека правителството да си изгради механизъм за предложения и консултации, нека Народното събрание и Министерският съвет да организират широки обсъждания преди приемането на един или друг нормативен акт (по подходящ начин, така че да не се блокира процедурата по приемането)(по този начин ще могат да се отсеят добрите от лошите идеи, но и да се видят предложените нормативни актове от всички страни, с всичките им слабости и съмнителни аспекти), а що се отнася до българските граждани, то тях ги призовавам да участват в обществения живот, но по градивен и по никакъв друг начин. Нека всички се организираме в доброволни инициативи, нека да мислим как да направим живота по-добър, така че да построим отново съвременна България!
Българи, осъзнайте, че нямаме време! Ако цялата нация не се обедини и не се отдаде на производителен труд, ако принципите на справедливост и солидарност не ни станат ръководни принципи, то най-страшното не е, че ще изчезнем като етнос през 2050 г., както ни плашат някои социолози, а че за по-малко от 10 години ние ще се разградим като нация. За мен това, което може да ни спаси са колективни доброволчески инициативи (примерно по проекта "зелена София"), активно СЪТРУДНИЧЕСТВО между управляващи и граждани, зачитане правата на другите, защото който не зачита чуждите права и упражнява своите превратно, действа срещу цялата правна система, действа не само срещу този, чиито права нарушава, но и срещу цялото общество, а така допринася за неговото разединение. И така накратко, за да завърша: СПРАВЕДЛИВОСТ! СОЛИДАРНОСТ! ЕДИНСТВО!
И това трябва да стане скоро... дори веднага...

"НЕ" на окупацията!

Възмутително! Нелепо! Абсурдно... но, уви, факт. Това е накратко "окупацията" на български висши учебни заведения. 
Разбира се, мен лично най-силно ме вълнува съдбата на Софийския университет "Св. Климент Охридски", защото съм негов студент. Въпросът все пак обаче е принципен... Недопустимо е под политически лозунги против едно или друго правителство да се окупира университет. Който и да било, където и да било! Защо?
На първо място, университетът е учреждение, което се занимава с образование и наука, а не с политика. Да се смесват двете е опасно. На науката политиката не може да диктува правила. Науката се развива съгласно свои закономерности, които не се влияят от конюнктурата. Политиката, от своя страна, е извънредно динамична: тя ту изкарва едни лица на сцената, ту други, ту трети, а накрая всичките ги покрива със завесата на забравата или апатията. Ако някой иска да прави политическа кариера, да върви пред Народното събрание и да си скандира там! А защо не и пред Президентството?! Ако не е доволен от решение на Конституционния съд, да протестира пред него. Университетите политически решения не взимат и изобщо не се занимават с политика. Тогава защо е тази "окупация" с чисто политически характер на тези учреждения?! Отговорът е очевиден: за да се вдигне шум, за да се намесят медиите и да покрият с лаври протестиращите - да покажат, че и студентите подкрепят протестите срещу правителството. Да... но само някои студенти... Колко едностранчиво медиите отразяват всичко днес! Как политическите протести взимат за своя жертва науката и образованието, за да постигнат целите си, напук на интересите на обществото (за които ще стане дума в следващия абзац) и най-вече на правата на студентите. А за онези, които искат да учат, какво? Тях някой пита ли ги? Но за това ще стане дума един абзац по-долу...
На второ място, в университетите се разпространяват знания, предава се опит, изграждат се квалифицираните кадри, които един ден да могат да поемат в свои ръце управлението, икономиката, всички сфери на обществения живот. От тяхната днешна подготовка зависят утрешните им качества, зависи и бъдещето на нацията ни. Разбира се, протестиращите не могат да вникнат в тази толкова простичка истина, че без качествени кадри просперитетът на България е немислим. "Окупаторите" толкова далеч напред не виждат. За тях важна е политическата промяна тук и сега, каквито и да са последиците. Това е лошо. Пълна липса на далновидност. Конфуций е казвал: "Ако искаш да осигуриш благополучие на населението за една година, посей ориз! Ако искаш да осигуриш благополучието на населението за десет години, посади дърво! Ако искаш да осигуриш благополучието на населението за сто години, образовай го!" "Окупаторите" изглежда са готови заради едногодишната реколта от ориз да пожертват сто години просперитет на населението. 
На трето място, "окупаторите" нарушават чужди права! Всеки студент има право на образование. Той затова се е записал във висше учебно заведение след успешно издържани изпити, затова е платил и такси, купил си е учебници, направил си е някакви планове за живота, в които е било заложено и това време за учене. Фактическите действия на "окупаторите" лишават студентите от това тяхно право (да получават образование), а следователно и тези действия сами по себе си са противоправни. Основание за това разсъждение можем да намерим на най-високо ниво - в основния закон на Република България - Конституцията:

Чл. 53. 
(1) Всеки има право на образование.
Чл. 58. 
(1) Гражданите са длъжни да спазват и изпълняват Конституцията и законите. Те са длъжни да зачитат правата и законните интереси на другите.

И така, от една страна, всеки има право на образование според КРБ, а, от друга страна, всеки е длъжен да спазва и изпълнява КРБ, законите и да зачита правата и законните интереси на другите. "Окупаторите" накърняват конституционното право на студентите на образование, а по този начин нарушават и разпоредбите на КРБ. За какво правосъзнание и изобщо за какво гражданско съзнание могат да говорят хора, които нямат никакви угризения, че нарушават чужди права?! Това си е чиста проба лицемерие!

Така наречената "окупация" не е нищо повече от лицемерно политиканстване, от което не страда никой друг освен българските образование и наука. Политическата класа това не може да я трогне, но със сигурност нарушава правото на студентите на образование. Това е нарушение на КРБ, което не може да бъде оправдано по никакъв начин. Защото да се оправдава едно правонарушение с целесъобразност, какъвто е случаят, означава изобщо да се отрече правото като регулатор на обществените отношения и да се отвори път пред безправието, пред "законите на джунглата" и хаоса в обществото. Това е недопустимо и трябва всеки български гражданин, отговорен пред себе си, своето съзнание и своя народ да излезе в защита на правото, образованието и науката! "НЕ" на окупацията!

Правните субекти по чл. 51, ал. 2 от ЗУЕС

Тази тема се явява продължение на вече разгледаната относно съдържанието, което се влага в понятието "пребиваване". Без разглеждането обаче на правните субекти, които влизат в обхвата на цитираната вече разпоредба, анализът остава непълен. Чл. 51, ал. 2 гласи: 

(2) (Изм. - ДВ, бр. 57 от 2011 г.) Не се заплащат разходите по ал. 1 за деца, ненавършили 6-годишна възраст, както и от собственик, ползвател и обитател, който пребивава в етажната собственост не повече от 30 дни в рамките на една календарна година.

Що се отнася до децата, ненавършили 6-годишна възраст, тук нищо особено няма. Интересуват ни другите три категории субекти, а именно: "собственик", "ползвател" и "обитател". На тях ще се спра подробно в следващото изложение.

Субект на правото е онова лице било то физическо, или юридическо, с чието поведение правото свързва настъпването на някакви правни последици. След като вече беше изяснено в какво се състои поведението - "пребиваване", то за настъпването на правните последици - неплащането на разходите по ал. 1 - трябва да се изясни и въпросът за субекта. 

На първо място, ще се спра на лицата, влизащи в категорията "собственик". За собственика е писано много и затова подробното му разглеждане тук не е необходимо. Собственикът има абсолютната власт върху вещта изначално, стига да не я ограничи доброволно, което пък ограничаване и възможността му за такова също произтича от тази абсолютна власт. Условно се приема, че собственикът има право на владение, на ползване и на разпореждане - три правомощия, които в своята съвкупност съставляват правото на собственост. Собственикът е този, който може да използва вещта си по всеки начин, който намери за удачен, като има някои императивни норми от действащото право, с които трябва да се съобразява. Примерно, не можете да си взривите апартамента, защото по този начин ще застрашите целия блок или поне други апартаменти, или най-малкото общите части, които принадлежат на всички собственици на самостоятелни обекти в блока. И така собственикът може да ползва своя самостоятелен обект лично, но може и да предостави на другиго това свое право. Може да го ползва за живеене, но може да реши, че предпочита да го ползва за офис, а защо не и за склад? Може да го отдаде под наем, а може и да пусне друго лице да живее там без да му иска пари (примерно, дошъл братовчеда на лелята на собственика от дълбоката провинция без пари и както се казва "само с ризата на гърба си", та собственикът решил да го пусне да си "поживее" в самостоятелния му обект, докато си намери работа и "си стъпи на краката"). Важното е, че собственикът има най-голяма свобода да реши какво да прави със самостоятелния си обект. Той е вписан в нотариалния акт на обекта като собственик, той единствен може да се разпорежда с обекта. Въпросите за съсобственост на самостоятелния обект или за обект под режима на съпружеска имуществена общност не променят по същество правомощията, за които вече стана дума. Има само някои специфики относно упражняването им.

Не така стои въпросът с втората категория субекти - ползвателите. За разлика от собственика ползвателят няма правомощието разпореждане. Той има правото да ползва обекта, което означава, че от трите изредени правомощия при него не съществува правомощието разпореждане. Обикновено ползвателят ползва самостоятелния обект по съглашение със собственика, поради някакво договорно правоотношение, възникнало между двамата. Примерно, договор за наем. Ползвателят може да ползва обекта, защото собственикът е дал своето съгласие за това. Тук е ключовият момент, когато говорим за тези три категории субекти по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗУЕС. Защо? Защото не е задължително ползването като такова да е целта на ползвателя. Важното тук е, на първо място, съгласието на собственика да се осъществяват фактически действия на ползване на обекта, а, на второ място, самите фактически действия по ползването на обекта от страна на ползвателя без значение каква е целта на последния. Именно тази фактическа страна на ползването е от значение - трябва да се осъществява по някакъв начин, което е тясно свързано и с вече разгледания въпрос за пребиваването. В чл. 51, ал. 2 се говори за фактически действия, нещо, което води до видима, осезаема промяна в действителността, а не само в правното състояние на обекта. Защото собственика може да сключи договор за наем с ползвателя, който ще бъде наемател, но последният да не ползва обекта. Тогава пребиваване няма да има. А кога ще има и защо е толкова важно това уточнение за фактическите действия? Каква е реалната приложимост на тези съждения? Давам два примера:

Вие сте собственик. Купили сте си апартамент наскоро, но той е в състояние, категорично непозволяващо да живеете в него. Викате си майстори да Ви сложат плочки, мивка, душкабина и, разбира се най-важното, тоалетна чиния. Та Вашите майстори и Вие сключвате договор. Вие им давате ключ и ги оставяте да творят, а какво ще "сътворят" в апартамента Ви не знаете. Стоят си те по цял ден, къртят, лепят, режат, пробиват и други подобни. Минават през общите части на входа, оставят след себе си мръсни следи от обувки, от влачене на тежки предмети. Въобще голямо "мазало". Но за да си свършат работата във Вашия самостоятелен обект, те все пак са В него, т.е. фактически присъстват на територията му в един продължителен период от време, в което ползват електричеството му, течащата вода и изобщо си изграждат някакви условия за работа, така че да не им е прекалено некомфортно престояването във Вашия обект. Освен това могат да бъдат намерени на това място, защото примерно секретарката им или клиентите им най-малкото знаят (или поне ща научат, ако им се обадят по мобилния), че те ремонтират именно Вашия самостоятелен обект. Вашите майстори със сигурност пребивават по смисъла на термина "пребиваване", за който вече стана дума. Те са ползватели - Вие като собственик сте им дал разрешението да Ви влязат в обекта, да мажат на поразия и да правят всякакви зулуми вътре, с надеждата, че накрая, когато всичко е готово, ще влезете в някакъв царски палат едве ли не. Те от своя страна, са получили Вашето разрешение, но не ползват обекта Ви, защото това им е целта. Те го ползват (електричество, вода, прилежащи части, през които минават и където си оставят някакви материали и т.н.), ЗАЩОТО това им е безусловно необходимо, за да могат да изпълнят договора си с Вас - да Ви престират онзи резултат по договора за изработка, който сте сключили. Поради тази причина, те са ползватели, независимо, че пряката им и основна цел не е да се ползват от полезните свойства на Вашата вещ. Това е неизбежно обаче, ако те искат да постигнат централната си цел - да Ви ремонтират апартамента.

Вторият пример е свързан с брокерите. Та Вашите майстори отдавна вече ги няма, свършили са си работата що-годе читаво, но Вие за всеки случай сте я покрили тази работа с дебели персийски килими и солидна мебелировка. И в един хубав (или не толкова, защото иначе нямаше да стигнете вероятно до това решение) ден решавате да си продадете апартамента. Сключвате договор с юридическо лице, предоставящо брокерски услуги. По веднъж-два пъти седмично идва едно младо и усмихнато момиче с някой и друг потенциален купувач, за да му покаже Вашия самостоятелен обект. Целта нито на момичето, нито на потенциалния купувач е да Ви ползва обекта. Поне не централната, главната цел. Целта е да се запознае купувачът с плюсовете и минусите на самостоятелния Ви обект, за да може да вземе решение дали да поиска да го купи и на каква цена. Безспорно Вие сте дал съгласието си за тези визити и също толкова е безспорно, че целта им не е да се ползват от лукса на Вашия апартамент. Все пак по посочените вече критерии, тези визити отговарят на пребиваване. Освен това има и някаква регулярност, та дори и отделната визита да не е много продължителна, то пак времетраенето става непренебрежимо като вземем това предвид. Така че и в този случай ще сме изправени пред ползване на обекта.

И в двата случая, дадени като пример, сме изправени пред "ползватели" по смисъла на чл. 51, ал. 2 и следва да разсъждаваме с оглед на вече приетите критерии за установяване на "пребиваване" дали следва да се ползват от правото на неплащане на разходите по ал. 1, т.е. дали пребиваването годишно надхвърля 30 дни.

Последна остана категорията "обитател". Тя е най-тясната от трите. Вече стана ясно, че най-широка е тази на собственика от гледна точка на правомощията, с които той разполага. По-тясна е тази на ползвателите, които нямаха на свое разположение правомощието разпореждане. Обитателят е нещо като ползвател. Всъщност той си е ползвател, но ограничен в целта, с която използва самостоятелния обект. Той го ползва именно за обитаване. Това е централната му цел. При ползвателите централната цел е без значение, там ни интересуват съгласието на собственика и реалното ползване на обекта. Тук отново е нужно съгласие на собственика и фактически действия по ползване на самостоятелния обект, но вече това ползване трябва да има и специфична цел - обитаване. накратко обитаването е задоволяване на собствени жилищни нужди. С други думи лицето ще обитава, когато в това място намира подслон и най-базовите условия, необходими на едно лице да живее. Разбира се, лицето само си създава тези условия в повечето случаи, но мястото трябва да е годно да могат да бъдат създадени. Всъщност с оглед на това, че на едно лице му е необходимо да има подслон (по народному "покрив над главата"), а всичко останало може и някак си да си го осигури, то малко е трудно да се даде категоричен отговор на въпроса какво трябва да има в самостоятелния обект, за да може лицето да го обитава. Затова трябва да се изхожда от намерението на лицето. Ако това намерение е да се установи на това място и да го ползва за живеене (да спи в него, да се храни, да ползва санитарния му възел и т.н.), т.е. ако лицето счита, че това е мястото, което му служи за удовлетворяване на основни жилищни нужди, то това лице обитава това място и следователно е "обитател". Това е характеристика, която е субективна, свързана с възприятията на лицето, а не толкова с характеристиките на мястото.

Смятам, че с тези уточнения относно субектите по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗУЕС анализът, започнат с изясняването на понятието "пребиваване" вече е значително по-пълен.