Илинден – ден за обновление

Православният празник Илинден се свързва с разказа за делата на Свети пророк Илия. Тази информация е лесно да бъде намерена от всекиго в Интернет, но все пак ще я представя в изключително съкратен вид като пролог към същността на настоящата статия.

            Свети пророк Илия се появява, за да върне еврейския народ към Истинския Бог, защото се е увлякъл по идолопоклонство под влияние на Езавел, съпругата на цар Ахаав. По това време Ваал (телецът) бил смятан за божество на природата, отговарящо за дъжда, гръмотевиците (по подобие на гръцкия Зевс) и росата. Служението пред този демон се изразявало в мазохистични ритуали (достигащите екстаз жреци постигали това състояние като наранявали китките и ръцете си до кръв), често придружавани от човешки жертвоприношения - в повечето случаи на деца. Пророкът предизвиквал от името на Яхве не само него (Ваал), а и Езавел, жреците ѝ, Ахаав и цял Израел. Ваал е езическо финикийско божество, което отговаря за различни стихии в различните периоди от съществуването на финикийската цивилизация.

            Защо пиша всичко това? Защото днес, когато в Украйна киевската хунта продължава да избива мирните жители на Донецката народна република (ДНР) в нарушение на международните договорености и човечността, когато в родната ни страна огромен процент от населението живее под прага на бедността, когато ценностите са дотам изкривени, че единствената непроменена „ценност” са парите и материалните ценности, то на нас ни е нужно да се борим срещу идолопоклонничеството. Под идолопоклонничество разбирам материалната страна, ламтежа за богатства, който дотам е заслепил управляващите, че те са продали онова, което не може и не бива да се продава – съвестта си, народа си и страната си. Солидарността, справедливостта, братството между хората са брутално стъпкани от копитата на Златния телец. Един идол, който заменя истинските ценности, които са непреходни за всяко човешко общество, защото именно благодарение на тях това общество съществува, с псевдоценностите на олигархията. Ако не се върнем към истинните ценности и, което е по-важното, ако не ги защитим, то с нас като народ е свършено.

            Днес честваме Илинден, но и Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. То е пример за това как един народ, осъзнал като безспорна ценност своето обединение, е бил готов да даде хиляди жертви в името на тази цел. За съжаление това е и показателно за факта, че днес този народ в голямата си част е склонен да гледа пасивно как традиционните му ценности биват погребвани и дори да се радва на тяхното погребение, затрупвайки мъката и гузната си съвест с долари и евро. Аз не призовавам към въоръжено въстание срещу управниците и техните кукловоди извън нашите граници. Не призовавам към проливането на кръв, защото човешкият живот е свещен. Но аз със сигурност призовавам към революция. Но революция морална и духовна, а не въоръжена. От социален взрив никой няма да спечели освен враговете на българския народ. Народът ни измира, а гражданска война само би ни обезкръвила още повече, което би позволило на чужди сили по-лесно да се наложат у нас. Те вече са се наложили, диктуват ни и вътрешната, и външната политика. Изправят ни срещу традиционните ни приятели и партньори, за да нямаме опора, когато решат да ни превземат (диктаторите на нашата политика). Но не всичко е загубено! Какво разбирам под духовна революция?

На 18-ти юли 2015 г. отбелязахме 178 години от рождението на Апостола. Поне има една историческа фигура, която ни обединява като българи. Заветите на Васил Левски и на националноосвободителното движение не бива да се забравят. Толкова дълга и болезнена борба, за да извоюваме политическата си независимост, а днес такава отново няма! И малцина се борят за възстановяването ѝ. Западните ценности изместиха българските, западните стандарти станаха задължителни за нас, западният път на развитие беше признат за безалтернативен, а наш собствен, уникален български така и не бе потърсен. Накратко, отказахме се от себе си. Ето срещу това статукво призовавам за духовна революция – за възстановяване на българските ценности, за търсене на наш път на развитие, съобразен с тези ценности, със специфичните особености на България и начина на мислене на нейния народ (каквото е останало от него). Сигурен съм, че все още има идеи, около които можем да постигнем национално съгласие, вярвам, че можем да спасим народа си. И тъй като не съм само по общотеоретичните концепции, а предпочитам да давам и конкретни решения, след като предложа нещо твърде абстрактно, за да бъде приложено, то ето и една идея как да стане това:

Ако всеки си подреди петте ценности, които смята за най-важни за себе си и своето семейство (аз бих си ги написал на листче за прегледност), то той ще знае какво управление би отговаряло на неговите възгледи, а следователно би могъл да подкрепи една или друга политическа сила, която да ги реализира. Но нека не се заблуждаваме, че онова, което пише в партийните програми, и онова, което партията ще направи, когато дойде на власт, са едно и също нещо. Напротив! Както казва Никола Пашич:

„Едно е, когато се говори, друго е, когато се пише.”

С други думи, партиите могат да кажат всичко, за да спечелят изборите, но когато трябва да пишат законите (нормативните актове по-общо), си проличава кой на какви интереси служи. Затова да се гласува за партия само заради изборната ѝ платформа ми се струва наивно. Следва да отдадете подкрепата си само за онази партия, която с политическото си поведение (без значение дали в Парламента или извън него) е защитила и защитава именно онези пет ценности, които точно Вие сте си подредили като най-важни за Вас. Разбира се, може да няма нито една партия, която да е приемлива и да поддържа Вашите ценности. Може да се окаже, че с политическото си поведение във Вашите очи всички партии са се компрометирали. А може и някоя партия да подкрепя само частично закрилата на най-важните за Вас ценности.

В такъв случай или Ви трябва нова партия, тъй като това, че няма такава, която да отговаря на Вашите възгледи, не означава, че не може да се създаде нов политически субект, който да отговаря. Все пак партиите не са numerus clausus, а у нас (поне би трябвало) има политически плурализъм. Така че вероятно ще откриете съмишленици и ще се организирате в нов политически субект, примерно някоя общонародна българска партия, тъй като българският народ, колкото и да е манипулиран в една или друга насока, едва ли напълно е забравил изконните си ценности.

А може би членувате в някоя партия, която само частично отговаря на възгледите Ви. Но не желаете да я напускате, защото не виждате по-добра алтернатива, а и присъединяването към нов политически субект Ви се струва рисковано. В такъв случай Вие трябва да проявите активност, за да измените политиката на партията, да я направите по-морална и по-малко меркантилистка. Ако това се окаже невъзможно въпреки Вашите и на другите членове усилия, то пред Вас ще възникне въпросът: „На кого дължа преданост? На народа и съвестта си или на партията?” И дали партията не се е превърнала в идол, който да закрива истинските ценности?

За себе си всеки следва да открие отговор на този въпрос и да действа според него.

Нека заедно се борим с натрапените ни чужди идоли в името на българския народ и българските ценности, чрез една революция духовна, а не въоръжена!

Честит Илинден!

За недопустимостта да се превръщат в акции неконвертируеми облигации

Днес се явих на изпит по търговско право. Изтеглих си по мое мнение лесен въпрос - за увеличаване на капитала на акционерно дружество. Стигнах до конвертируемите облигации, които се издават специално с привилегията да се правърнат в акции като по този начин се постига увеличаване на капитала на АД. И изпитването вървеше добре докато професорът не попита:

"А може ли други облигации да се конвертират в акции?"
"Законът не предвижда такава възможност, така че бих казал, че не може" - отговорих му аз.
"Защо пък да не може? Нали са вземания?"

Това бяха думите на професора, с които ми прекрати изпита, поставяйки ми извънредно неудовлетворителна оценка. В следващите редове ще аргументирам правилността на дадения от мен отговор в светлината на Търговския закон и на принципните положения в търговското право.

Защо е недопустимо да се превръщат други облигации, които не са конвертируеми, в акции?

На първо място, ще се спра на органа, който може да реши издаването на облигации. Това е общото събрание на АД, а по изключение с негово решение това негово правомощие може да бъде делегирано на съвета на директорите, респективно на управителния съвет - чл. 204, ал. 3 ТЗ. Тук обаче въпросът е не толкова кой орган може да издава облигациите, а кой орган притежава компетентността да реши конвертируемите облигации да се превърнат в акции. Отговор на този въпрос ни дава чл. 215 ТЗ, който гласи:

"Чл. 215. (1) Общото събрание може да реши да бъдат издадени облигации, които да се превръщат в акции. Този вид облигации не могат да издават дружества, в които участието на държавата е повече от 50 на сто от капитала. Акционерите могат да записват такива облигации с предимство при условията, при които се записват акции от нови емисии.

(2) Редът за превръщането на облигациите в акции се определя в решението на общото събрание за издаване на облигациите.

(3) Общото събрание на акционерите може да определи условията, при които притежателите на облигации, за които не е предвидено, че ще се издължават чрез превръщане в акции, могат да ги превръщат в такива.
(4) Емисионната стойност на превръщаните облигации не може да е по-ниска от номиналната стойност на акциите, които облигационерите биха придобили срещу тях.
(5) При намаляване на капитала поради загуби чрез намаляване броя на акциите или на тяхната номинална стойност правата на облигационерите за превръщане на облигациите в акции се намаляват съразмерно."


Следователно само общото събрание е компетентно да определи реда, по който конвертируемите облигации ще се превръщат в акции. В ал. 3 е предвидена и възможността общото събрание да вземе решение и за условията, при които притежателите на неконвертируеми облигации могат да ги превръщат в акции. Това обаче трябва да стане към момента на издаването на облигациите, а следователно не би могло да бъде приложимо към всички облигации. Защо? Защото противното би означавало да се даде възможност на мнозинството от акционерите да размие относителния дял на гласовете на малцинството в АД. Ако се приеме, че могат впоследствие да се превръщат неконвертируеми облигации в акции, то това означава, че поначало правото на акционерите да ги придобиват с предимство пред трети лица ще е било изключено към момента на придобиването на новата емисия акции, за чието издаване по чл. 221, т. 8 ТЗ решението е взето от общото събрание, но с обикновено мнозинство, както предвижда чл. 230, ал. 1 ТЗ. Издаването на неконвертируеми облигации, които после да бъдат преобразувани в акции, би бил хитър начин да се заобиколи правото на акционерите да ги придобият с предимство. По този начин акциите се придобиват от трети лица, които могат и да бъдат свързани с притежателите на мнозинството от акциите. С последващо решение на общото събрание за превръщане на облигациите в акции именно малцинството ще се окаже в неизгодно положение, защото в АД ще влязат нови акционери, което ще намали относителната сила на техните гласове, а също така и дивидентите ще се разпределят между повече лица, както и ликвидационните дялове. Това би била е дна много неприятна за малцинствените акционери хипотеза. Още повече, че те може и да не са гласували за издаването на облигациите, а и към момента на издаването не е било предвидено, че те ще бъдат конвертируеми. Алинея 3 на чл. 215 ТЗ трябва да се тълкува по следния начин, за да не се стигне до увреждане на интересите но акционерите: общото събрание е гласувало за издаването на облигации, които са форма на кредитиране на АД от страна на облигационерите; предвиден е ред за изплащане на облигационерите на определени суми или че издължаването на заема ще става по някакъв начин, различен от превръщането на облигациите в акции; предвидено е алтернативно като начин за издължаване превръщането на облигациите в акции, но това е предвидено в същото решение, с което общото събрание е гласувало за тази емисия облигации. По този начин са защитени интересите на малцинствените акционери. Това прави тези облигации обаче квазиконвертируеми, защото тяхното конвертиране е предвидено още при издаването им, а не впоследствие. А и тъй като изискваното мнозинство за приемане на решение за увеличаване на капитала е две трети от участващите в общото събрание акции с право на глас, то разправата с малцинство до една трета от акциите с право на глас става доста лесна, след като облигациите вече са записани от лица, свързани с мнозинството. Това е само една хипотеза, но тя ми се струва съществена. Затова такива "изненади" според мен по отношение на акционерите са недопустими, както и фактът, че се заобикаля гарантираното им от закона право на преимуществено записване на новата емисия облигации, които са издадени с привилегията да се превръщат в акции. Това би означавало заобикаляне на закона, жертване на интересите на малцинствените акционери и средство за натиск или направо за освобождаване от тях.
На второ място, не само правата на акционерите могат да бъдат засегнати по негативен начин от превръщането в акции на неконвертируеми облигации, които са издадени като такива (без право на превръщане). Могат да пострадат и облигационерите от досегашните емисии. С други думи, облигационерите, които вече са придобили конвертируеми облигации с ясното съзнание какво ще бъде участието им в капитала на АД след като облигациите им бъдат превърнати в акции, ще трябва да бъдат изправени пред неприятната хипотеза да търпят наплива на нови акционери, които ще размият участието им, ще ги конкурират при разпределението на дивиденти и ликвидационни дялове и ще намалят относителната стойност на акциите, които те ще придобият, по отношение на гласовете в общото събрание. Ако изведнъж бъдат поставени пред превръщането на неконвертируеми облигации в акции, то и тяхната "изненада" няма да е по-малко или по-приятна от тази на малцинствените акционери, за които вече стана дума. Пак ще бъдем изправени пред заобикаляне на закона, тъй като ще липсва тяхното съгласие, което по силата на чл. 216 ТЗ трябва да е предварително дадено, за да бъдат емитирани конвертируеми облигации.

"Чл. 216. Решението за издаване на нови облигации, които могат да се превръщат в акции, е действително само ако е одобрено от общото събрание на облигационерите, които са придобили право да превръщат облигациите си в акции."

Тази разпоредба има сила само по отношение на конвертируемите облигации и затова издаването на неконвертируемите не попада под нейната хипотеза, а следователно и за последните не се иска одобрението на облигационерите от посочената група облигационери. И така те може да се наложи да търпят неблагоприятните последици на решението на общото събрание да превърне неконвертируемите облигации в конвертируеми, за да увеличи капитала на АД. Разбира се, ако облигационерите изразят съгласието си за това преди да се превърнат неконвертируемите облигации в конвертируеми изглежда, че няма проблем, тъй като интересите им биха били добре защитени. Само че има два проблема. От една страна, законът говори за "издаване на нови облигации", а не за изменение на условията за издължаване по облигациите, които вече са издадени, така че стриктно законово такава възможност не е предвидена, а това означава, че общото събрание на облигационерите няма компетентността да вземе такова решение, а следователно, ако приемем, че няма да е налице пълно излизане от компетентността му, то решението би било недействително. От друга страна, чл. 214, ал. 5 ТЗ предвижда съответно прилагане на правилата за общото събрание на АД към общото събрание на облигационерите. С други думи и мнозинствата ще бъдат същите, което означава, че интересите на малцинствените облигационери в рамките на групата могат да бъдат увредени така, както и тези на малцинствените акционери, за които стана дума по-горе. Като цяло заобикалянето на закона, до което може да се стигне при превръщането на неконвертируеми в конвертируеми облигации не следва да бъде толерирано, защото може да увреди и облигационерите, които са записали конвертируеми облигации до степен, че да обезсмисли тяхното участие в емисията облигации. Отново, както и при акционерите, подобно разрешение застрашава правната сигурност, заобикаля закона и може да се ползва като инструмент за натиск или отявлено освобождаване от "неудобни лица", което в никакъв случай не съответства на принципите на търговското право.
На трето място, "черешката на тортата" по разглеждания в настоящата статия въпрос е чл. 207, т. 1 ТЗ. Някой би казал, че след като тази разпоредба е налице, то горните ми писания са напълно излишни (впрочем една колежка ми го каза още като ѝ съобщих как съм отговорил на професора, като точните ѝ думи бяха: "Ама разбира се, че не може, ти нали му цитира чл. 207?"), но аз все пак държа да покажа защо е така и каква е логиката да не могат да се превръщат неконвертируеми облигации в конвертируеми такива. Все пак чл. 207, т. 1 ТЗ гласи:

"Чл. 207. (Изм. - ДВ, бр. 61 от 2002 г.) Нищожно е всяко решение на дружеството за:1. промяна в условията, при които са записани издадени облигации;"

При наличието на изричната законова разпоредба няма съмнение, че интересите на акционери и облигационери срещу евентуалното размиване на участието им по отношение на гласове, дивиденти и ликвидационни дялове, са добре защитени. Законодателят е оценил навярно описаните от мен рискове от противното решение и затова изрично, неоставяйки място за съмнение и тълкуване е изключил възможността за такова превръщане.

Да не говорим, че ако неконвертируемите облигации направо бъдат превърнати в акции, без първо да бъдат превърнати в конвертируеми облигации, безспорно ще е налице заобикаляне на закона и по-точно на вече цитираните закрилни разпоредби на чл. 207 и чл. 216 ТЗ, тъй като ще се постигне същият резултат, който правото забранява, но чрез механизми, които не са противоправни. Макар че и директното превръщане на неконвертируемите облигации в акции отново може да се разглежда като промяна в условията, при които са записани издадените облигации, тъй като фактическото издължаване по тях няма да отговаря на предвиденото при издаването им, така че според мен защитната разпоредба на чл. 207, т. 1 ТЗ ще влезе в сила и няма да се стигне до заобикаляне на закона.

С оглед на всичко изписано в настоящата статия, то аз твърдо поддържам дадения от мен отговор днес на изпита по търговско право, че превръщането на неконвертируеми облигации в конвертируеми такива, за да се превърнат последните в акции, с което да се увеличи капитала на АД, е недопустимо, а според законодателя - нищожно. Единственото отклонение от това правило може да бъде, когато при издаването на облигациите е предвидено като алтернатива на посочения за издължаване по тях начин да се превръщат в акции, както и редът и условията за това. Но това трябва да е предвидено при издаването, да са налице необходимите кворум и мнозинства, предварителното одобрение на събранието на облигационерите от емисията издадени конвертируеми облигации. С други думи, това не е същинско отклонение и налице отново ще имаме нещо като конвертируеми облигации, които вече нарекох веднъж "квазиконвертируеми" облигации. За всички други неконвертируеми облигации, издадени като такива, законодателят е бил пределно изчерпателен по отношение на тяхното последващо превръщане в конвертируеми - то е нищожно.

Младежката квота в изборните листи – една отявлена дискриминация

Ние спориме

       двама със дама

               на тема:

"Човекът във новото време".

                                                            (Из „Песен за човека” от Никола Вапцаров)

           

            Всъщност не спорим, а водим доста приятен разговор с моя много добра приятелка (и истинска дама) във фоайето на Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. След обсъждането на предстоящите изпити и на светлото ни бъдеще (въпрос, по който си позволих да изразя известна доза скептицизъм) като юристи, когато завършим, подхванахме и политическата тематика. Най-общо, разбира се. Структура, организирани мероприятия, избори...

„Имат отделна квота?” – учуди се тя, когато ѝ казах за младежката квота в изборните листи.

„Да, имат... Всъщност доколкото ми е известно, са имали. За тези избори не знам, но сигурно пак ще е така...” – въздъхнах аз, тъй като знаех, че по този въпрос със сигурност мненията ни ще съвпаднат и ще трябва да призная и пред нея, както и пред себе си, че това според мен беше една извънредно лоша идея.

„Наясно си, че това означава...”

„Дискриминация, да...” – довърших изречението ѝ, тъй като предпочитах да го чуя от собствената си уста, а не от нейната. – „И аз съм го мислил. Това противоречи и на Закона за защита от дискриминацията[i], и на Международни договори, по които Република България е страна. Разбира се, това решение за младежката квота е вътрешнопартиен акт, а не е нормативен акт. Тук противоречието е на принципно ниво. Не можеш да даваш повече привилегии някому поради неговата възраст. В това няма логика. Не е и справедливо. От една страна, така на местата, които могат да бъдат заети от хора, които са знаещи, можещи и заслужващи, поставяш хора, които просто са млади. Възрастта няма отношение нито към знанието, нито към моженето, а още по-малко към заслугите. Просто критерият възраст е чисто биологичен и няма каквато и да било връзка с професионализма и полезността. Абсурдно е да раздаваш места в изборните листи на този критерий! Ама те младите били по-специални! Като са специални, да правят каквото и колкото могат и ако наистина заслужават да бъдат включени, то това ще стане благодарение на заслугите – на нещо, което зависи от тях, а не на един критерий, който от никого не зависи” – като си намеря слушател ставам изключително словоохотлив, но хубавото е, че приятелите ми са свикнали с това, та и не ми се дразнят.

„Освен това” – продължих аз – „младежката квота означава гарантирани места за определени представители на една възрастова група. По този начин партията все едно да заяви, че вътре в нея процесите не са дотам демократични, че да позволят на един човек да заеме полагащото му се място, благодарение на заслугите си, та затова му трябва закрилата на възрастта. Или си демократичен вътрешно и даваш „всекиму според труда”, или не си и даваш „всекиму според интереса”. Няма как хем всички да са равни, хем едните да са по-равни от другите. Това си е чиста положителна дискриминация по отношение на младежите. Не защото са заслужили (като не казвам, че не са, а просто, че заслугите им са ирелевантни, когато критерий е възрастта), а само защото са млади. Ами ако най-знаещите и най-можещите са на по седемдесет или осемдесет години и са достатъчно за цялата листа? Тогава какво? Ще влязат част от тях, както и част от тези, които просто са млади...”

„Така е, но има и още един момент” – отбеляза събеседницата ми. – „Замислял ли си се защо това е така и до какво води това?”

В интерес на истината честният отговор беше „не”. Бях си мислил само колко е несправедливо, колко съм възмутен и как това безспорно е дискриминационна мярка, която партия, афишираща борбата си за равенство и социални справедливост, не може да си позволи.

„Ами горе-долу... Ти до какви изводи стигна?” – беше отговорът ми.

„Вашата партия има Младежко обединение, нали така?”

„Да...”

„Замисли се! Ако младежите имат гарантирана квота, то това би привлякло доста кариеристи в политическо отношение, които искат възможно най-бързо да дойдат на власт. Трябва само да бъдат издигнати от Младежкото обединение примерно и няма да им се налага да се състезават за местата в листата наравно с всички останали. Пътят до властта става по-кратък. Това си е стимул за членство. По този начин партията си увеличава състава, но и се пълни с хора, които са меко казано „ненадеждни” , а по-точно – безпринципни и , естествено, вредни и за партията ви, и за цялото общество.”

„Не съм сигурен, че механизмът е точно такъв, тъй като не съм запознат, но иначе логиката ти е желязна и съм съгласен” – потвърдих думите ѝ. – „А във вашата партия как се справяте с политическия парашутизъм в младежките ви структури?” – Полюбопитствах.

„Нямаме такива.”

„Не смяташ ли, че даде много информация, която да е от полза на една опозиционна партия?” – пошегувах се.

„Приятелството е преди политиката, Влади” – усмихна се тя съвършено сериозно, след което се сбогувахме и всеки потегли към залата, в която трябваше да има упражнения.

/*В статията си не съм споменавал конкретни партии, за да не бъде счетено такова поведение за политически некоректно, спрямо която и да било партия. За мен въпросът е принципен и недопустимостта на заделянето на квоти в изборните листи на основание възраст трябва да се отнася до всяка политическа сила./

/**Не се съмнявам, че статията ми ще породи остро противопоставяне срещу изложеното в нея. Само се надявам на разумни аргументи, а не на безсмислени, необосновани и нискоинтелигентни нападки./

---

[i]Закон за защита от дискриминацията:

 Чл. 1. Този закон урежда защитата срещу всички форми на дискриминация и съдейства за нейното предотвратяване.

Чл. 2. Целта на закона е да осигури на всяко лице правото на:

1. равенство пред закона;

2. равенство в третирането и във възможностите за участие в обществения живот;

3. ефективна защита срещу дискриминацията.

Чл. 3. (1) Този закон защитава от дискриминация всички физически лица на територията на Република България.

(2) Сдружения на физически лица, както и юридически лица, се ползват от правата по този закон, когато са дискриминирани на основата на признаците по чл. 4, ал. 1, по отношение на техния членски състав или на заетите в тях лица.

Чл. 4. (1) (Доп. - ДВ, бр. 70 от 2004 г., в сила от 01.01.2005 г.) Забранена е всяка пряка или непряка дискриминация, основана на пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна.

Априлци: другият 9-ти май

Днес, 9-ти май, е денят, в който прогресивното човечество празнува победата над хитлерофашизма, над онова най-голямо зло, съществувало някога, което е отнело милиони животи, опропастило е милиони други и, колкото и да ни е неприятно, днес отново е надигнало глава. И макар че празнуваме Деня на победата, то има и някои чисто български празници, които не бива да забравяме, които са ни не по-малко скъпи и в които се въплъщават идеали, не по-малко значими от отстояваните и защитени с кръвта на борците срещу хитлерофашизма. На един от тези празници, на вечната памет на борците за свободата на България е посветена и настоящата статия.

9-ти май тази година ме завари в красивото българско градче Априлци. По стечение на обстоятелствата се оказах тук по времето на празника на град Априлци. Именно празник на града, а не някой друг празник, който просто да се празнува и тук, както навсякъде другаде. Априлското въстание е може би най-ярката проява на жертвоготовността на българина за неговата земя и неговия народ. През 1876 г. българите се опълчват на поробителя си и се опитват с оръжие в ръка да извоюват своята свобода. Да, мнозина от тях са осъзнавали обречеността на каузата си, не са се заблуждавали, че тиранинът може да бъде разбит само със собствените сили на въстаниците, но други са вярвали, че това е възможно. Без значение кой какво е целял с Априлското въстание – непосредствено освобождение или външна намеса – стотици българи самоотвержено се включват в редиците на революционното движение, за да се борят с поробителя. В Ново село, центърът на днешния град Априлци, въстанието избухва чак на 2-ри май, както е отбелязано и на паметната плоча на чешмата на градския площад. По това време на други места вече бива потушавано. Тук кулминацията обаче настъпва, когато на 9-ти май редовна войска, но главно башибозук разграбва къщите на местното население, опожарява немалък брой от тях и извършва ужасяващо клане. Само на тази дата пет хиляди и петстотин души българи биват зверски изклани от османския поробител. Далеч не всички са причастни към революционното движение. Голяма част от тях са мирни жители, които са избягали от селото си, тъй като там домовете им биват разграбвани, изгаряни, а който остане, не оживява. Башибозукът настига бягащите, потърсили убежище в дола, и безпощадно ги избива. Това е отвратително зверство, което хвърля поредното петно върху дългата кървава история на османското иго у нас. На 3-ти април 2011 година с решение на Светия синод на Българската православна църква тези жертви от 9-ти май 1876 г. биват канонизирани като „Новоселски мъченици”.

За пета поредна година се провеждат чествания в памет на Новоселските мъченици в град Априлци. В 9.30 ч. тържествата започнаха с празнична литургия в манастира „Света Троица” в Ново село, централният квартал на град Априлци. Специално за случая беше поканен Ловчанският митрополит, Негово Високопреосвещенство Гавриил. В края на службата в манастира, след изпълнението на „Мученици Новоселские”, точно преди началото на литийното шествие към центъра на Ново село, митрополит Гавриил се изправи пред насъбралите се вярващи и напомни за загиналите на този ден и за някои непреходни изконни български ценности, както и за опасностите от изопачаването на историята:

„Някои антибългарски елементи твърдят, че българите не трябвало да се бунтуват, че турците и сами щели да им дадат свободата. Великите сили след Априлското въстание свикали конференция в Цариград. Високата порта трябвало да даде автономия на българите. Но не го направила. Тогава Русия видяла, че няма друг начин да се освободят българите освен с война... Нима земите, които останаха под властта на Високата порта до балканската война да видяха свобода. И те бяха освободени с война... Днешните турци нямат нищо общо с онези турци. Това не са същите хора. Не бива да се сее омраза. Но историята не бива да се изопачава!”

Историята наистина не следва да се изопачава. Не бива и да се представя тенденциозно. Тя е такава, каквато е, и следва да се изучава, от нея трябва да се вадят поуки, но и светли примери, какъвто е случаят на Новоселските мъченици. Не да наричаме робството „присъствие”, защото днешна Турция е в НАТО, и сме щели да обезпокоим на турците. Щом българите от онова време са го наричали „робство”, така ще го наричаме и ние. Това е емоционално заредено определение на този период, показващо тежкото, а много често и непоносимо положение на българите в Османската империя. Такива са и думите „иго” и „гнет”, които също трябва да се използват. Нима избиването на арменците от османската власт не е геноцид? Масовото избиване на един народ само на базата на националната или етническата му принадлежност не може да бъде нищо  друго. Като се замислим, какво е погромът на Априлското въстание? Башибозукът застига бягащите от Ново село мирни жители в дола и ги избива само защото са българи. Та това е масовата практика на османската власт след потушаването на Априлското въстание – избиване на огромни маси от хора на базата на етническия им и национален произход. Това си е геноцид. Да, османската власт отявлено е осъществявала геноцид по отношение на много етноси в рамките на своята Османска империя. И няма причина да не осъдим явлението без значение кой го извършва. Осъдително е самото явление и не виждам защо днешните турци се притесняват от това. Те не са хората, които са наредили това човеконенавистно действие. Не са покрили ръцете си с кръв. Някой друг е наредил и някой друг е изпълнил. Те не са някогашните османски турци. И ако наистина се разграничават от тях и от кървавите им злодеяния, то следва да осъдят геноцида така, както го прави цялото прогресивно човечество. Така, както следва да бъде осъден и винаги осъждан хитлерофашизмът, който също така е в основата на масовото избиване на хора поради тяхната етническа, национална или религиозна принадлежност. В този смисъл фашизмът е не по-малко противен на Източноправославното изповедание, тъй като той поначало поставя хората в неравностойно положение и изисква гибелта на онези, които счита за по-низши. Историята трябва да се помни такава, каквато е, а не да се отрича или видоизменя според капризите на политическия елит, конюнктурата и изгодата. Затова, както и в името на справедливостта, трябва да почитаме паметта на жертвите и да осъждаме всички отвратителни явления като геноцида и фашистката идеология, които са противни на самото съществуване на човечеството, на разбирането за човечност. Жалко е, че паметта на борците за свобода, че зверствата на поробителя все повече биват забравяни, че идеалите се заменят с онова, което е тяхната противоположност. Налага се църквата да ни напомня уроците, които нашата собствена история ни е дала и изисква от нас да помним, за да не изчезнем като народ. И пак добре, че има кой да ни напомня...

„Не трябва да забравяме онези българи, които са дали живота си за народа си и за родината. Те са дали най-ценното, което са имали – живота си. Други са давали, каквото имат, а те – всичко, което са могли, са дали. Българският народ помни и вечно ще помни тези свои достойни синове и дъщери. По повод днешния празник беше нарисувана иконата „Новоселски мъченици”. На нея са изобразени седем монахини, една мирянка и двама свещеници. Но тя не е посветена само на тя. На заден план са нарисувани и още много хора. Всички те, знайни и незнайни, са Новоселските мъченици” – продължи словото си Ловчавският митрополит Гавриил.

След тези думи, които породиха у мен много размисли, литийното шествие потегли към центъра на Ново село, където имаше импровизирана сцена пред читалището и паметника, посветен на Априлското въстание. На тази сцена щяха да произнесат речи някои официални лица. Сред тях бяха заместник-областният управител, кметът на града, една народна представителка и ректорът на Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий”. Това, което поне на мен ми направи впечатление, беше, че единствено ректорът поздрави насъбралото се множество и с Деня на победата срещу хитлерофашизма, а на сакото си беше закачил и георгиевска лента. Останалите официални лица подминаха Деня на победата като пътен знак на шофьорски изпит. Изглежда, че Денят на Европа (който, разбира се, нямаше да се празнува, ако не беше денят на победата, или пък щеше да се празнува, но със свастики и пушек от концентрационни лагери) беше заел мястото на Единствен празник, към който и чествания в Априлци някак си се беше присъединил. Добре, че ректорът напомни за всичко, което празнуваме днес. Дали ни е къса историческата памет или някой се опитва съвсем съзнателно да ни я скъси и да подмени това, което е останало от нея, с онова, което е изгодно на него? Убеден съм, че именно второто отговаря на истината. Но изключително много се радвам, че в градче като Априлци все още историята се помни такава, каквато е; че героите са герои, а злодеите – злодеи – и че все още вторите не са заели мястото на първите; че идеалите се припомнят, когато все повече ни бива налагано да ги забравим; че митрополит Гавриил правилно ни напомни, че народът е един и не бива да се оставя да бъде разделян и вътрешно противопоставян.

Днес църквата засрами политиците и защити общочовешките и в частност българските идеали.

Честит празник на град Априлци! Честит ден на Победата! Честит ден на Европа!

Нека всеки празнува това, което иска, но не забравя идеалите, стоящи зад празника!

Българо-руските отношения през погледа на туроператора – едно интервю, породило много размисли

През последната година наблюдаваме явление, което сякаш досега никога не се е случвало и което не почива на здрав разум, а единствено на задкулисни сделки, лицемерие и, разбира се най-основното – на жажда за пари и власт. Това явление е противопоставянето на Русия. Днес слушах изказване на така наречения „президент на Република България”, в което той отново се прехласна пред евроатлантическите „ценности” и пред НАТО като „гарант за независимостта на България”. Разбира се, не стана ясно нито кои са тези ценности, нито как налаганите ни от НАТО и ЕС решения, които се взимат извън България и въпреки и независимо от волята на народа ѝ, укрепват нашия суверенитет, но това е хронично заболяване, от което страдат всички речи на господин Плевнелиев. В тях не се обосновава провежданата и покровителствана от него антируска политика, не се изтъкват аргументи защо това е правилно от гледна точка на справедливостта и доброто, а само се сочи целесъобразност, която в случая си е чисто нагаждане към интересите на САЩ и ЕС. С други думи, както винаги президентът успя да покаже на „избралия го” народ, че и той, и правителството нямат свои позиции и че нямат намерение да защитават интересите на другиго освен на външния фактор. Изказванията на министър-председателя Бойко Борисов с повод и без повод се движат в същото русло. В тази статия обаче нямам намерение да обсъждам абсурдността на външнополитическото поведение на управляващите. Всеки ден излизат повече статии по въпроса, отколкото мога да прочета. Тук се интересувам от един специфичен аспект на русофобската политика, провеждана от президент и правителство, както и от парламентарното мнозинство, а именно – отражението на тази политика върху туризма. Естествено, ще става дума за въздействието върху руските туристи в България.

Специално за читателите на електронното издание „Поглед” интервю даде Екатерина Викторовна Федулова, заемаща длъжността „Мениджър по детски туризъм” в престижна туристическа фирма в Санкт Петербург. Госпожица Федулова изчерпателно отговори на всичките ми въпроси относно изменението в нагласите на руските туристи, до което новата политическа линия на управляващите ни е довела. Резултатите, разбира се, не будят учудване, но е винаги интересно да се чуе (или прочете) другата страна, да се вземе предвид още една гледна точка. Вече бях чул коментари на служители и управители на български туристически фирми, но някак си ми липсваше руската гледна точка. Благодарение на това интервю тази празнота беше запълнена.

„Госпожице Федулова, моля, разкажете как се отнасяха руснаците към България и към българите до тази година. Какви туристически пакети закупуваха, за по колко дни, в кои периоди на годината, в кои курорти и какви категории туристи ги закупуваха?” – бяха първите въпроси, които зададох. Дадох си сметка, че съм поискал твърде много информация наведнъж, с което може би щях да натоваря събеседницата си. Понякога силният интерес към дадена тема води до не съвсем изпипани решения и сигурно щеше да ми се наложи да разбия въпросите си на по-малки. Опасенията ми се оказаха неоснователни.

„Руснаците винаги са се отнасяли към почивката в България положително заради достъпните цени, разнообразието от хотели, от екскурзии и заради комфортния климат” – започна тя и след кратка пауза продължи. – „Но към настоящия момент ситуацията е такава, че търсенето за това лято е значително занижено заради политически „игри”, (явна) незаинтересованост от страна на приемащата държава (България) от нашите туристи, която се изразяваше и в нелоялната ценова политика по отношение на популярни сред нашите граждани курорти като Златни пясъци, Кранево, Слънчев бряг, Св. Константин и Елена и др. Като се има предвид, че през зимата доларът в нашата страна струваше повече, от когато и да било по-рано, а почивките за деца се продават от първите месеци на годината – да се изпращат групи или индивидуално деца не беше изгодно нито за родителите нито за туристическите фирми.”

Става ми интересно да продължа разговора по посока на децата и любопитствам за разликата между пакетите, които се закупуват от възрастните само за тях самите и пакетите, които биват закупувани за децата им. Все пак събеседницата ми е специалист в отдиха на деца, но може да ми даде ценна информация и за предпочитанията на възрастните в качеството им на родители.

„Възрастните пътуват единствено заради курса на долара и еврото, но все по-рядко, а децата си се стараят да не изпращат на лагер, както и не наемат хотели за изпращане на лагер със своя програма, тъй като ги безпокои непосредствената близост на русофобски чужденци. Сега са популярни лагерите в страната ни.”

Колкото и неприятен да е отговорът, то той е съвсем логичен. Благодарение на „новата политика“ на нашия управляващ елит за все повече руски граждани ние се превръщаме в точно това – „русофобски чужденци“. И после защо намалявал напливът на руски туристи у нас! Лошото е, че туристите са само един индикатор за много по-мащабното явление, което се наблюдава. България къса многовековния си съюз с Русия по най-дълбокия и непоправим начин – като загубва доверието и симпатиите на народа на Руската Федерация. И то за какво?! За някакви временни политически (а вероятно и материални, но само за „избраните“) придобивки, които не обслужват интереса на българския народ, а на външния фактор и олигархичния вътрешен елит. В политическите схеми на последните няма място за дружба, за човешки отношения, за справедливост. Не. Тези отношения се градят на основата на изгодата и прагматизма. И макар че Иван Вазов е казал, че „не се гаси туй, що не гасне“, а това за вековната дружба между българския и руския народи би било напълно вярно, то политическият ни елит дава мило и драго да угаси именно този огън на приятелството.

„А какви изменения настъпиха и кога настъпиха?“ – продължавам с въпросите си.

„Измененията станаха очевидни веднага (още с началото на прилагането на нелоялната ценова политика) – с популярност се ползват плажните дестинации вътре в страната – в Крим, в Краснодарския край, в чужбина остават лоялните варианти като Турция и Египет, които въведоха максимално приемливи цени за нашите туристи. Търсенето на пакети за България е от страна на тези, които преди са почивали и у които са останали положителни емоции и спомени. Към настоящия момент, с оглед цените и конкурентоспособността на другите страни – повечето туристи се ориентират към други, по-изгодни предложения.“

Очевидно обаче не само цените мотивират туристите при избора им на туристическа дестинация, а и изказването на Екатерина Викторовна за възприемането на българите като русофобски чужденци ме провокира да задам следващия си въпрос:

„Моля, разкажете ни какви са причините, поради които са настъпили тези изменения според Вас!“ – като имах предвид измененията, настъпили в България според руските граждани, а не само ценовата политика. Трябваше да бъде по-конкретен, но госпожица Федулова разбра смисъла на въпроса ми.

„По мое мнение в България се случи сериозна преоценка на ценностите. Въпреки дългите години на взаимоотношения руските туристи вече не са така желани, както европейските гости на страната. Това се забелязва нееднократно, а руснаците са проницателни хора и ако някъде не се радват да ги видят, то те няма да се върнат там“ – отвръща ми тя.

Да, „преоценка на ценностите“! Доста дипломатично казано. Аз лично бих го формулирал като загуба на ценности или морална деградация, защото какво иначе е това да се отнасяш зле с някого, който не ти е сторил нищо лошо, да се отнасяш несправедливо, да заплюеш вековната дружба, която впрочем е и икономически изгодна за народа ти?! И с право руснаците няма да искат да се върнат в нашите курорти, щом там се чувстват нежелани. Какво стана с традиционното българско гостоприемство, какво стана с образа ни на грижовни домакини? Този образ беше и още бива, а навярно и ще бъде, заличаван с всяка реч на президента или на някой министър, с всяко ново действие по изпълнение на агресивните планове на НАТО на наша територия. Образът на добрия гостоприемен домакин отстъпва пред този на агресора!

Сякаш отгатнала мислите ми, Екатерина Викторовна, споделя своите собствени по отношение на политиката. И толкова добре ги формулира, че сигурно щеше да ми отнеме доста време да задам правилните въпроси, за да получа отговор в същия смисъл. Но когато човек е вдъхновен, той често намира и правилните думи.

„Искам да кажа, че каквато и да е властта, каквато и да е политиката, главното са хората и техният интерес към случващото се, желанието да знаят истината, а не да плават по течението на информацията, с която биват заливани. Това, което не те устройва, трябва да се казва на глас, защото колкото повече хора са съгласни с провежданата политика или с цените, или със социалните служби, или с която и да е друга сфера, толкова по-малко внимание ще им бъде обръщано и толкова повече някой друг ще си позволява да решава вместо тях. Аз самата не съм била в България, но съм чувала от свои приятели, че там има приветливи и усмихнати хора, които не са безразлични един към друг и към всички останали“ – завършва тя.

С това чудесно заключение приключва краткото ми интервю с Екатерина Викторовна Федулова.

Именно манипулациите на общественото съзнание, постигнати с помощта на удобни за НАТО и ЕС материали, с които ни заливат средствата за масова информация, са в основата на разделението между нашите два братски народа – българския и руския. Но ако си мълчим, ако оставяме нещата такива, каквито някой друг иска да бъдат, ако се държим като послушни овчици, чакащи да бъдат издоени и остригани, то винаги ще се намери някой, който да ни дои и стриже, някой, който да решава вместо нас. За 25 години т.нар. „преход“ още не сме се научили да защитаваме своето мнение, да защитаваме своите интереси, да се застъпваме за „пътя на България“, който път, който каквото иска да твърди, е неразривно свързан с Русия.

Позволявам си да завърша тази статия с два цитата от Петричката ясновидка баба Ванга, които се надявам да послужат като съвет и призив към българския политически елит.

„Не си затваряйте вратата към Русия! Русия е входната и изходната врата на България.“

„Животът в България ще се подобри, когато се опрем на Русия. Този държавник, който стопли отношенията с Русия, той ще изведе България.“  

Правото на ЕС vs. Конституцията на Република България

Повод да напиша настоящата статия ми даде решението на Съда на Европейския съюз (СЕС), според което актовете на институциите на Европейския съюз (ЕС) имат примат над всички актове от вътрешното законодателство на страните членки, които им противоречат. Включително и националните конституции. Именно тази последна част породи моето негодувание. Но не просто като гражданин на Република България, но и като студент в специалност „Право”. Известно време се чудех кое точно се разминава с моите разбирания за правосъобразно решение, какво точно противоречи на правните ми познания и възгледи. От известно време имам отговор на този въпрос и реших да го споделя. Решението на СЕС, за което става дума е „Judgment of the Court of 17 December 1970. Internationale Handelsgesellschaft mbH v Einfuhr- und Vorratsstelle für Getreide und Futtermittel”[i], в което четем:

„Валидността на мерките, предприети от институциите на Общността, може да бъде преценявана единствено в светлината на Общностното право. Правото, произтичащо от Договорите, които са независим източник на право, не може поради самата си природа да бъде дерогирано от нормите на националното право, в какъвто и акт да са, без да бъде лишено от характера си на общностно право и без правната основа на самата Общност да бъде поставена под въпрос. Следователно, валидността на мярка на Общността или нейното действие в държава членка не могат да се влияят от твърдения, че противоречат на основни права, прогласени от националната конституция на тази държава или на принципите на конституционния ѝ строй.”

Предлагам своите аргументи по този въпрос, който СЕС е решил, но решението му, поне според мен, поражда повече въпроси, отколкото отговори, които дава.

На първо място, от формалноправна гледна точка, ще разгледам отношението между Конституцията на Република България (КРБ) и Правото на Европейския съюз (ПЕС). Присъединяването на Република България към Европейския съюз се основава на международен договор, ратифициран от Обикновеното народно събрание (ОНС). Като международен договор, отговарящ на изискванията на чл. 5, ал. 4 КРБ, той има по-голяма юридическа сила от вътрешното текущо законодателство, но не и от КРБ. Още тук отбелязвам нещо изключително важно: компетентността на органа се определя от правната сила на акта, който я урежда, както и обратното – правната сила на един акт се определя от мястото на органа, който го приема. Компетентността на ВНС се урежда от КРБ, която прогласява и неговата изключителна компетентност по определени въпроси. Институциите на ЕС черпят правата си по отношение на българската правна система въз основа на международен договор, чиято правна сила е по-малка от тази на КРБ.

Чл. 5, ал. 4 КРБ: Международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат.

С други думи, присъединяването ни към ЕС е осъществено по предвиден в международен акт и във вътрешното ни законодателство ред от компетентния за това орган – Народното събрание. Компетентността на Народното събрание за ратификацията на такива договори произтича от чл. 85, ал. 1, т. 2:

Чл. 85, ал. 1 КРБ: Народното събрание ратифицира и денонсира със закон международните договори, които:

т. 2 се отнасят до участието на Република България в международни организации

С изменението от 2005 г. в същия чл. 85, ал. 1 КРБ четем в новата точка 9:

т. 9 предоставят на Европейския съюз правомощия, произтичащи от тази Конституция.

Само че тук възниква един проблем, произтичащ от принцип, който е дълбоко залегнал в правото, а именно: „nemo dat quod non habet“, което означава буквално: „никой не дава, каквото не притежава”, а иначе в случая може да се перифразира като: „никой не може да даде повече права, отколкото самият той притежава”. А Обикновеното Народно събрание (ОНС) не е всекомпетентно. То не може да се произнася по всички въпроси на Конституцията. Напротив! Има въпроси, които изрично са изключени от неговата компетентност. Тук са релевантни разпоредбите на чл. 153 и чл. 158 КРБ от Глава девета „Изменение и допълнение на Конституцията. Приемане на нова Конституция.”

Чл. 153. Народното събрание може да изменя и допълва всички разпоредби на Конституцията с изключение на тези, предоставени в правомощията на Великото Народно събрание.

Чл. 158. Великото Народно събрание:
1. приема нова Конституция;
2. решава въпроса за изменение територията на Република България и ратифицира международни договори, предвиждащи такива изменения;
3. решава въпросите за промени във формата на държавно устройство и на държавно управление;
4. решава въпросите за изменение на чл. 5, ал. 2 и 4 и на чл. 57, ал. 1 и 3 от Конституцията ;
5. решава въпросите за изменение и допълнение на гл. девета от Конституцията.

По въпросите, посочени в чл. 158 КРБ, Обикновеното Народно събрание (ОНС) не е компетентно да се произнася, а следователно това са права, с които то не разполага, от което пък логично следва, че не може да ги прехвърля - на никого и на никакви основания. Нито на ЕС, нито на друга международна организация, нито на глобална такава, нито на междупланетарна, междугалактическа или каквато и да било. От правна гледна точка е абсурдно да допуснем, че орган може да прехвърли на друг упражняването на права, с които не разполага, които не притежава. Компетентността на институциите на ЕС да издават правнообвързващи актове (регламенти, директиви, решения), произтича от международен договор, чиято правна сила се определя от чл. 5, ал. 4 КРБ. От това следва, че компетентността им произтича от акт, който е с по-малка юридическа сила от самата Конституция. Ама това противоречало на характера на Общността, на целите ѝ, на Общностното право! От гледна точка на конституционализма и правото като цяло, това е без значение. Каквито и да са целите на Общността и мерките за постигането им, то това няма значение за правната им сила. Тя произтича от акта, с която е установена компетентността на органа, който ги приема, а това е международен договор, който, както вече стана дума, е с по-ниска юридическа сила от КРБ. Да се твърди обратното би означавало да се прогласи политическата целесъобразност за надмощна спрямо законосъобразността. Да се твърди, че държавите членки са правови държави и същевременно да се потъпква установената в тях правна система, е меко казано нелепо. Ако продължим да развиваме обаче тази идея стигаме и до явление, което в правото се нарича „заобикаляне на закона“. Текущият законодател не може да приема решения по въпросите, изрично предоставени в компетентността на Великото Народно събрание (ВНС), и затова оправомощава субект извън системата от органи на държавната власт, уредена в КРБ, който да приема актове по тези въпроси. С това се заобикаля ВНС и се изземва компетентността му, което Обикновеното Народно събрание не може да направи. Така се постига противоправен резултат, тъй като се стига до нарушение на чл. 158  КРБ. Затова няма как да се приеме решението на СЕС, че актовете на институциите на ЕС имат примат пред Конституцията на Република България. СЕС просто не е компетентен да даде такова тълкувание. Поне не и по отношение на всички разпоредби на КРБ. Не са компетентни и институциите на ЕС да приемат актове по въпроси, предоставени в изключителна компетентност на ВНС. Биха били компетентни само ако бяха оправомощени по тези въпроси (на чл. 158 КРБ) от самото ВНС. Тъй като такова оправомощаване не е налице, то и актовете на ЕС не могат да противоречат на разпоредбите на чл. 158 КРБ. Ако се стигне до такова противоречие, то ще се приложи КРБ, а не актовете на ЕС. В тези случаи ЕС няма компетентност, а актовете, приети от некомпетентен орган, са на общо основание нищожни.

На второ място, от гледна точка на легитимност, ВНС е най-легитимният орган на законодателната власт и единствен носител на конститутивната власт, тъй като само то може да приема КРБ, както и другите най-ключови решения, свързани със самото съществуване на държавността, и на основните права на гражданите. Най-легитимен е, защото е най-представителен – 400 депутати, за разлика от само 240 в ОНС. Тъй като суверенитетът произтича от народа (чл. 1, ал. 2 КРБ) и може да се упражнява само с неговата воля, то ако тази воля не бъде отчетена, въпросите, отнасящи се до упражняването на суверенни права, не могат да се решават без съгласието на този народ, което се дава по предвидения в КРБ начин. Самата КРБ е израз на националния консенсус. Това е Основният закон на държавата и е израз на минималното съгласие в обществото – по най-важните въпроси от значение за целия народ, които отразяват националните интереси. Затова за радикалните изменения на този Основен закон се предвижда по-голям брой народни представители, които съставляват единния орган на конститутивната власт – ВНС. Не може актът, в който се съдържа основата на националното съгласие и на правната ни система, да се изменя по волята на външен субект, независимо и против волята на суверена – народа. Това е немислимо. По същество приемането на обратното би означавало да се пренебрегне разпоредбата на чл. 1, ал. 2 КРБ:

Чл. 1, ал 2 КРБ: Цялата държавна власт произтича от народа. Тя се осъществява от него непосредствено и чрез органите, предвидени в тази Конституция.

А институциите на ЕС със сигурност не са органи, предвидени в КРБ, така че изпадат от обсега на тази разпоредба! Също така ОНС би се оказало в нарушение на чл. 1, ал. 3 КРБ:

Чл. 1, ал. 3 КРБ: Никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет.

Така че, ако приемем, че актовете на институциите на ЕС могат да отменят всяка разпоредба на КРБ, то трябва да приемем, че народът не е суверен, че ВНС е лишено от смисъл и че Република България не е суверенна държава. Ако пък наистина не сме суверенна държава, то имаме ли място в ООН, в която могат да членуват само суверенни държави? Разбира се, сега действащата КРБ не ни дава основания за подобно тълкуване. Народът е суверен, а каквато и да било международна организация не може да си присвоява суверенитета ни. И тъй като ОНС не разполага със суверенитета (арг. от чл. 1, ал. 2 и 3 КРБ), то то не може и да го преотстъпва другиму. А суверенитетът принадлежи на народа и в пълен обем се упражнява от него само и единствено чрез ВНС. С това въпросът за легитимността се изчерпва. И отново, както при формалноправния поглед, не в полза на решението на СЕС.

В заключение, считам за безспорно, че актовете на институциите на ЕС по никакъв начин не могат да противоречат на КРБ по онези въпроси, които са изрично предоставени в компетентност на ВНС. Не и докато самото ВНС не им предостави правомощията за приемане на такива актове. Текущият законодател не може да извърши такова оправомощаване, тъй като самият той не разполага с правата на ВНС, а няма как да предоставиш права, с които самият ти не разполагаш. И всякакви аргументи за постигане на общностни цели и т.н. са правно ирелевантни. Това са въпроси на политическа целесъобразност (която често обосновава решенията на СЕС), а не на правосъобразност, поради което са правно ирелевантни. От правна гледна точка, КРБ си остава върховен закон и единствено и само ВНС може да реши противното. Но орган извън системата на държавно управление, черпещ правата си от акт с по-малка юридическа сила от КРБ (международен договор по чл. 5, ал. 4 КРБ), е абсурдно да приема решения, с които да дерогира всяка разпоредба на КРБ. Това е правно необосновано и няма как да бъде подкрепено. И каквото и да решава СЕС, то неговото решение не следва да се прилага по отношение на въпросите, предоставени в изключителна компетентност на ВНС по чл. 158 КРБ. В тази си част решението на СЕС е нищожно и никой не е длъжен да го съблюдава.

---

[i] http://curia.europa.eu/juris/celex.jsf?celex=61970CJ0011&lang1=en&lang2=BG&type=TXT&ancre=

Народът като крепост

И така, новият ни външен дълг вече е факт. 16 милиарда лева икономическо бреме, което ще легне не плещите на всички нас. Е, вероятно не и върху тези, които го одобриха, защото на тях единствено джобовете ще натежат. За да си обясним ставащото у нас и поведението на управляващия ни политически „елит”, предлагам да си представим българския народ като крепост. По този начин ще изградим модел на ситуацията към настоящия момент и ще построим прогнози за бъдещото ѝ развитие.

Защо избрах да разгледам народа ни като крепост? Защото той трябва да бъде единен, монолитен, вътрешно стабилен, за да устои на нападенията, които идват отвън. Трябва да има ров, който да го отделя от неприятеля, бойници и кули, откъдето да го обсипва със стрели, когато приближи, и достатъчно смели бойци, които да влязат в бой за крепостта, ако врагът влезе в нея. Само че, както и нашата история многократно е показвала, все ще се намери в крепостта предател, който през нощта да отвори тихомълком вратите пред нападателите (срещу съответното заплащане, разбира се), за да превземат крепостта, която иначе не би паднала в техни ръце. Този път предателят не действа тихомълком. Напротив – всички станахме свидетели на отявленото незачитане на мнението на народа, видяхме как интригите и далаверите успяха да гарантират чуждестранния интерес и да пожертват българския национален такъв. Да, новият ни външен дълг е предателство, защото е ненужен, неоправдан и ще се плаща от всички нас, но също като предателствата от едно време, никой нищо не можа да направи, за да го спре. Тогава предателите са разчитали на потайност и незабележимост, а сега се уповават на политическата си сила. С решението за заема от 16 милиарда лева една от портите на нашата крепост падна.

Впрочем атаките срещу българския народ, отявлено поощрявани от „врага отвътре”, макар и идващи отвън, не са от вчера. С шистовия газ, обслужващ интересите на САЩ, управляващите от ГЕРБ не успяха. Не можаха да отровят българския народ и да превърнат плодородните земи на Добруджа в пустош. Тогава имаше масови протести. Хората знаеха, че дори само проучването ще превърне подпочвените води в смъртоносна течност, че питейната вода ще може да се запали със запалка, докато тече от чешмата, че житните класове повече няма никога да се полюшват под поривите на вятъра, а почвата ще стане черна и суха като пясък. Но тогава общественият отзвук беше огромен и управляващите не посмяха да продължат с плановете си. Крепостта успя да се спаси.

Последва опитът с въглищния газ, но и той не се увенча с по-голям успех. Може би управляващият политически „елит” все още не беше сигурен дали обещаното му от външния враг си струва риска у дома. При заема от 16 милиарда явно рискът си струва, т.е. тези, които го гласуваха, са сметнали, че облагите за тях превишават опасностите от противонародното им поведение.

Но както ГЕРБ и компания, така и външният ни враг осъзнават, че за да ограбят народа ни, за да го превърнат в послушен роб, то този народ трябва да бъде лишен от всякаква възможност да получи помощ отвън. Да, ние сме крепост под обсада – американските и западните интереси са навсякъде около нас и само чакат сгоден момент, за да пробият отбраната ни, и ще източат ресурсите ни, ще заробят целия ни народ и ще изгорят крепостта до основи. Но същите тези обсадили ни неприятели си дават ясна сметка за едно – все още има сила, която може да ги спре и която няколко пъти ни е измъквала от обсадно положение. Затова външният враг цели да прекъсне връзките ни с тази сила. Крепост под обсада не може да издържи вечно. Единственият ѝ шанс е помощ отвън. Нужна е армия, която да разкъса обръча от вражески войски и да я спаси. Русия ни освобождава от османско робство през 1878 г. Тя поставя основите на българската държавност след почти петстотин години гнет над нашия народ. След края на Втората световна война СССР има основната заслуга да не бъдем окупирани или разпарчетосани от победителите от Запада, които искат да укрепят влиянието си на Балканите като раздадат придобивки за наша сметка на нашите съседи – техни съюзници. През следващите четиридесет години България влиза в орбитата на СССР и става част от т.нар. Източен блок. Положителните резултати от този период са безспорни – развитие на родната промишленост, на земеделието, повишаване на благосъстоянието на населението. Има и негативни страни, основно изразяващи се в ограничаването на някои права на гражданите – основно на придвижване и свободата им на избор. В началото на деветдесетте години СССР прекратява своето съществуване. У нас настъпват т.нар. „Демократични промени”, които всъщност се състоят в псевдодемокрация и безпринципно разграбване на всички достижения на социалистическа България. Сходни процеси се наблюдават и в СССР. И макар че много хора критикуват „комунистите” за случващото се, обективната истина е точно обратната. Така наречения „комунистически режим” у нас строи, произвежда, дава работа на народа си, а псевдодемократите, които се нароиха след 1991 г. разграбиха производството, окрадоха поливната техника, задигнаха селскостопанските машини, разпродадоха съоръженията в предприятията за вторични суровини, напълниха си джобовете и с това се осъществи тяхната метаморфоза от вчерашни „комунисти” в днешни „демократи”. Но да се разпродадат достиженията на четиридесет години градивно управление не е лесна работа, та се наложи и западни „партньори” да помогнат на този процес.

Така стана и в СССР. Но с една съществена разлика. Разграбването в Русия продължи десет години. До 2000 г. Западът изсмука, каквото можа от тази държава, а след това беше озаптен. У нас вече двадесет и пет години ни смучат и наши, и чужди, а част от българите все още обвиняват управлението на Тодор Живков. Русия си стъпи на краката, а тръгна от сходно на нашето положение. Разбира се, Руската Федерация има огромни ресурси, по-голям човешки потенциал и т.н., но прояви и политическа воля да защити националните си интереси след като Елцин се оттегли от президенския пост. В България тази воля така и не се прояви. Псевдодемократите, които вече четвърт век превръщат народа ни в роб на Запада, както и техните западни господари, се страхуват, че силна и приятелски настроена към нас Русия може да осуети техните планове. Крепостта ни може да получи помощ и да се спаси от хищническите им планове. Затова трябва да разбият вековната дружба между нашите народи. Първо бяха провалени проектите „Южен поток” и АЕЦ Белене, за да се даде ясен знак на Русия, че не сме нито надежден партньор, нито искаме да си сътрудничим с братската държава. На второ място, България се обяви за санкции срещу Русия, нарече я агресор и подкрепи геноцида на киевската хунта в кризата в Украйна. На трето място, проамериканската позиция на страната ни беше още по-ясно заявена с готовността ни да приютим американски команден щаб и войски на наша територия (уж на НАТО). Всичко това бяха знаци, които трябваше до покажат на Русия, че ние сме против нея, че България е най-предан американски сателит. И ако сегашният заем бъде използван за превъоръжаване като знак към Руската Федерация, че може да очаква военна агресия от наша територия, то изобщо няма да се учудя.

Имаше протести срещу заема, но той бе приет. Има протести срещу агресивната ни антируска външна политика, но тя продължава. Има протести срещу подкрепата ни за киевската хунта, но тя продължава. Управляващите се чувстват достатъчно сигурни, за да правят каквото си искат без да ги интересуват протестите. Следователно печалбата им многократно надхвърля евентуалните загуби, които могат да последват от народния гняв. Икономическото заробване на българския народ е факт. Това беше пробив в отбраната на крепостта. Все повече се отдалечават спасителните сили, които могат да разкъсат обръча около нас. Вътрешният предател е известен, но не може да бъде отстранен, и ще продължи да отваря вратите за врага, който безпрепятствено да стигне до цитаделата ни (най-основните условия за елементарно съществуване). И тогава напълно ще ни унищожи!

След като изградихме този простичък модел, нека се запитаме откъде ще дойде следващият удар. Той най-общо може да дойде по две направления: срещу външната сила, която може да ни спаси (съюзника, който да разкъса обсадата) или срещу собствения ни народ (крепостта). Вероятно ударите ще продължат и по двете направления. Икономическото заробване и закупуването на въоръжения от САЩ са пример точно за това. Но какви ли още планове си правят зад океана и в Европейския съюз (ЕС)? Това не мога да кажа. Ясно е едно – целта е крепостта да падне, а защитниците ѝ да бъдат сломени. И ако не направим нещо решително по този въпрос, предателят ще отвори всички порти, врагът ще ни превземе и ще сложи край на съществуването ни. С това историята ще покаже, че обича да се повтаря, и че никога не ѝ омръзва да преподава един и същи урок, докато не бъде научен. А ние явно не се учим от нея…