"Младите бягат от лопатата и мотиката, Влади, а ти търсиш работата... Не се притеснявай! Ще те науча!"
С тези думи осемдесет и пет годишният дядо Борис се захваща да ми показва как да обръщам земята с права лопата, за да мога да почистя почвата, да я изравня, а след това и да прокарам и засадя лехите. Има много, над което можеш да се замислиш, когато работиш земята. Повечето ми размисли бяха, разбира се, вдъхновени от кратките фрази, които от време на време изричаше моят събеседник. Наистина младите не останаха по селата. Отидоха да си търсят щастието по големите градове, където се превърнаха в част от едно безлично множество. "На село всички се познават", както се казва. Това е така. За всекиго, особено в по-малките селца, се знае много, там той е не просто част от огромното множество, в което се претапя и се превръща в статистика. Там той е личност, един от стълбовете, на които се крепи съществуването на малката селска общност, и една от чертите, които й придават присъщия й колорит. Но хората трябва да мислят за физическото си оцеляване, а на село възможностите за работа, различна от грубия селски труд, са силно ограничени. Но все пак именно в този труд се крие огромна съзидателна енергия. Много са възможностите за размисъл, а заключенията могат да се пренесат върху цялото общество. Колкото и парадоксално да звучи, лопатата и мотиката са инструменти не само за обработка на земята, но и за изследване на отношенията между хората и между тях и държавата.
И така, обръщайки земята с права лопата, дядо Борис (един от най-добрите приятели на вече покойния ми дядо) се навежда, хваща някакъв корен и го вдига към лицето ми. Дълъг бял корен с много разклонения. "Това е пирей! Мръсна трева! Задушава растенията и им пие водата!" И няма как да го видиш над повърхността - седи си под земята, развива се, расте и убива посятото от теб. А после да се чуди човек защо въпреки плевенето и поливането, боб, грах и тиквички изобщо не растат или растат много рехаво. Така е и с обществото. Здравото общество се бори с тези елементи, които вижда, че са нездрави - престъпниците примерно. Изолира ги, наказва ги с физически наказания или дори ги елиминира. Въпреки това обществото продължава да е "болно", защото такива "плевели" (имам предвид престъпниците и други лица с антисоциално поведение) продължават да никнат. Проблемите са под повърхността. Те не се виждат. Те задушават градивните пориви на народа, изпиват жизнените му сили и от година на година, колкото повече време не се "обръща земята с права лопата", толкова по-силни стават те. И не бъдат ли изкоренени до няколко години, то в нашата "райска градина" няма да расте вече нищо. Тези "пиреи" не са един или два. Те са по най-високите управленски нива, където могат да скрият онова, което вършат, защото властта, която имат, им го позволява. Те обикновено действат в сянка - изкарват едно или друго политическо лице от една или друга партия, но, който и да управлява формално, конците дърпат те. Може да сменяме културите, които садим: тази година ще сложим фасул, другата грах, по-другата слънчоглед, но пиреите си остават под повърхността, стават все по-силни и убиват каквото и да посадим. И много от нас не знаят, че тези смъртоносни корени са там. Борим се с плевелите, а от това нищо не произтича. Проблемите са по-дълбинни и те трябва да бъдат спешно решени. Двадесет и пет години нашата градина ражда все по-малко. Борим се с плевелите, сменяме културите, но напразно. До няколко години тази наша градина съвсем ще спре да ражда, а ние продължаваме с борбата с плевелите и смяната на културите...
Когато падат първите капки дъжд, решавам, че е добре да влезем в къщата, докато отмине валежът. Дядо Борис упорства да продължим с работата си, защото дъждът не е прекалено силен. Прав е. Работата не бива да се отлага. Захване ли се веднъж, трябва да се доведе докрай! А и няколко капки, паднали тук-таме, нима са основание да спрем битката с пиреите?! Продължихме още известно време, докато дъждът все пак не се превърна в порой. Влязохме вътре. Там, на по чаша кафе (в моя случай чай), дядо Борис ни разказа (на мен и майка ми) как едно време той и дядо, са прекопавали, както ние с него днес. Как са се събирали с другите дядовци на по чаша бира и са обсъждали някакви техни планове за това как да си направят дворовете по-добре устроени, а къщите - по-приятни за обитаване. Изливали са бетон, за да правят трайни пътеки от входната врата до къщата и до някои стопански сгради, купували са материали, сами са си строили, каквото са можели, а за останалото все се е намирал по някой познат или познат на техен познат... Този дух на съзидателност, на предприемчивост, на инициативност да свършиш нещо със собствените си сили, което да ползвате ти и семейството ти, а и другите ти съселяни... за жалост днес по-скоро липсва. Познавам много хора, които просто не искат да поемат отговорност за своето бъдеще, а камо ли за бъдещето на България и нейния народ. Масова апатия. Не абсолютизирам - има и градивни сили в това общество - такива, които все още са съхранили този дух, за който говоря, но пак... проклетите пиреи все повече ги задушават...
Спомня си дядо Борис старите времена, но не подминава и днешния ден. "Ще ти помагам, ще ти помагам! Каквото мога... Ще те науча. Аз и на дядо ти помагах, па и той много ми помагаше, Бог да го прости!" А ние запазваме ли признателността си към онези, които са ни помогнали, или забравяме да им се отплатим? Връзките между родовете, които са установени от поколения, залиняват, загубват се. Не бива да позволяваме това. Някои връзки са толкова силни, че често са по-силни и от роднинските. Да позволим на трескавото ежедневие да ги разруши след като десетките години не са успели да сторят това, си е направо кощунство. А какво ни пречи да отворим прашните тефтери и да се обадим на някого, с когото отдавна не сме се чували, макар че сме били близки? Или си мислим, че няма какво да си кажем. Хората винаги имат какво да си кажат, а и често не се слушат много-много, когато приказват. Приятно им е да си говорят, а самата тема, особено между близки хора, не е от голяма значение. Но за сметка на това, един разговор може да има изключително благоприятни последици. Не само "няма да се забравим", но и ще си открием нови възможности, свързани с лица, на които можем да имаме доверие. А доверието днес е дефицитно. Съмняваме се във всички и всичко. Традиционните връзки, за добро или за зло, са по-малко податливи на такива съмнения. Това се отнася и за двете страни по отношението, а следователно те по-лесно биха могли да работят заедно. Така, рамо до рамо с хората, на които вярваме, поради доверието изграждано от поколения преди нас, ние можем да си прекопаваме градината и да се борим с пиреите.
Дъждът спира. Дядо Борис става да си ходи. Изпращам го до входната врата. Извинява се, че не сме свършили днес цялата работа. Поемам ангажимента до следващия ден да съм дообърнал земята, да съм разбил с вила буците, в които се крие пиреят, и да съм го изхвърлил на купчината съчки за огън, за да изсъхне, а после и да го изгорим. Така трябва да се действа с пиреите - да се изтръгват, да се излагат под жарещите слънчеви лъчи (когато и да се покаже слънцето, защото времето от няколко дни е доста дъждовно), а накрая да бъдат унищожени, изгаряйки в огъня. Справяйки се веднъж с пиреите, ще изравня с гребло земята, чиято повърхност и горен слой съм смутил с лопатата, а след това ще си прокарам лехи с мотиката, вече спокоен, че каквото и да посадя, то ще расте.
С тези думи осемдесет и пет годишният дядо Борис се захваща да ми показва как да обръщам земята с права лопата, за да мога да почистя почвата, да я изравня, а след това и да прокарам и засадя лехите. Има много, над което можеш да се замислиш, когато работиш земята. Повечето ми размисли бяха, разбира се, вдъхновени от кратките фрази, които от време на време изричаше моят събеседник. Наистина младите не останаха по селата. Отидоха да си търсят щастието по големите градове, където се превърнаха в част от едно безлично множество. "На село всички се познават", както се казва. Това е така. За всекиго, особено в по-малките селца, се знае много, там той е не просто част от огромното множество, в което се претапя и се превръща в статистика. Там той е личност, един от стълбовете, на които се крепи съществуването на малката селска общност, и една от чертите, които й придават присъщия й колорит. Но хората трябва да мислят за физическото си оцеляване, а на село възможностите за работа, различна от грубия селски труд, са силно ограничени. Но все пак именно в този труд се крие огромна съзидателна енергия. Много са възможностите за размисъл, а заключенията могат да се пренесат върху цялото общество. Колкото и парадоксално да звучи, лопатата и мотиката са инструменти не само за обработка на земята, но и за изследване на отношенията между хората и между тях и държавата.
И така, обръщайки земята с права лопата, дядо Борис (един от най-добрите приятели на вече покойния ми дядо) се навежда, хваща някакъв корен и го вдига към лицето ми. Дълъг бял корен с много разклонения. "Това е пирей! Мръсна трева! Задушава растенията и им пие водата!" И няма как да го видиш над повърхността - седи си под земята, развива се, расте и убива посятото от теб. А после да се чуди човек защо въпреки плевенето и поливането, боб, грах и тиквички изобщо не растат или растат много рехаво. Така е и с обществото. Здравото общество се бори с тези елементи, които вижда, че са нездрави - престъпниците примерно. Изолира ги, наказва ги с физически наказания или дори ги елиминира. Въпреки това обществото продължава да е "болно", защото такива "плевели" (имам предвид престъпниците и други лица с антисоциално поведение) продължават да никнат. Проблемите са под повърхността. Те не се виждат. Те задушават градивните пориви на народа, изпиват жизнените му сили и от година на година, колкото повече време не се "обръща земята с права лопата", толкова по-силни стават те. И не бъдат ли изкоренени до няколко години, то в нашата "райска градина" няма да расте вече нищо. Тези "пиреи" не са един или два. Те са по най-високите управленски нива, където могат да скрият онова, което вършат, защото властта, която имат, им го позволява. Те обикновено действат в сянка - изкарват едно или друго политическо лице от една или друга партия, но, който и да управлява формално, конците дърпат те. Може да сменяме културите, които садим: тази година ще сложим фасул, другата грах, по-другата слънчоглед, но пиреите си остават под повърхността, стават все по-силни и убиват каквото и да посадим. И много от нас не знаят, че тези смъртоносни корени са там. Борим се с плевелите, а от това нищо не произтича. Проблемите са по-дълбинни и те трябва да бъдат спешно решени. Двадесет и пет години нашата градина ражда все по-малко. Борим се с плевелите, сменяме културите, но напразно. До няколко години тази наша градина съвсем ще спре да ражда, а ние продължаваме с борбата с плевелите и смяната на културите...
Когато падат първите капки дъжд, решавам, че е добре да влезем в къщата, докато отмине валежът. Дядо Борис упорства да продължим с работата си, защото дъждът не е прекалено силен. Прав е. Работата не бива да се отлага. Захване ли се веднъж, трябва да се доведе докрай! А и няколко капки, паднали тук-таме, нима са основание да спрем битката с пиреите?! Продължихме още известно време, докато дъждът все пак не се превърна в порой. Влязохме вътре. Там, на по чаша кафе (в моя случай чай), дядо Борис ни разказа (на мен и майка ми) как едно време той и дядо, са прекопавали, както ние с него днес. Как са се събирали с другите дядовци на по чаша бира и са обсъждали някакви техни планове за това как да си направят дворовете по-добре устроени, а къщите - по-приятни за обитаване. Изливали са бетон, за да правят трайни пътеки от входната врата до къщата и до някои стопански сгради, купували са материали, сами са си строили, каквото са можели, а за останалото все се е намирал по някой познат или познат на техен познат... Този дух на съзидателност, на предприемчивост, на инициативност да свършиш нещо със собствените си сили, което да ползвате ти и семейството ти, а и другите ти съселяни... за жалост днес по-скоро липсва. Познавам много хора, които просто не искат да поемат отговорност за своето бъдеще, а камо ли за бъдещето на България и нейния народ. Масова апатия. Не абсолютизирам - има и градивни сили в това общество - такива, които все още са съхранили този дух, за който говоря, но пак... проклетите пиреи все повече ги задушават...
Спомня си дядо Борис старите времена, но не подминава и днешния ден. "Ще ти помагам, ще ти помагам! Каквото мога... Ще те науча. Аз и на дядо ти помагах, па и той много ми помагаше, Бог да го прости!" А ние запазваме ли признателността си към онези, които са ни помогнали, или забравяме да им се отплатим? Връзките между родовете, които са установени от поколения, залиняват, загубват се. Не бива да позволяваме това. Някои връзки са толкова силни, че често са по-силни и от роднинските. Да позволим на трескавото ежедневие да ги разруши след като десетките години не са успели да сторят това, си е направо кощунство. А какво ни пречи да отворим прашните тефтери и да се обадим на някого, с когото отдавна не сме се чували, макар че сме били близки? Или си мислим, че няма какво да си кажем. Хората винаги имат какво да си кажат, а и често не се слушат много-много, когато приказват. Приятно им е да си говорят, а самата тема, особено между близки хора, не е от голяма значение. Но за сметка на това, един разговор може да има изключително благоприятни последици. Не само "няма да се забравим", но и ще си открием нови възможности, свързани с лица, на които можем да имаме доверие. А доверието днес е дефицитно. Съмняваме се във всички и всичко. Традиционните връзки, за добро или за зло, са по-малко податливи на такива съмнения. Това се отнася и за двете страни по отношението, а следователно те по-лесно биха могли да работят заедно. Така, рамо до рамо с хората, на които вярваме, поради доверието изграждано от поколения преди нас, ние можем да си прекопаваме градината и да се борим с пиреите.
Дъждът спира. Дядо Борис става да си ходи. Изпращам го до входната врата. Извинява се, че не сме свършили днес цялата работа. Поемам ангажимента до следващия ден да съм дообърнал земята, да съм разбил с вила буците, в които се крие пиреят, и да съм го изхвърлил на купчината съчки за огън, за да изсъхне, а после и да го изгорим. Така трябва да се действа с пиреите - да се изтръгват, да се излагат под жарещите слънчеви лъчи (когато и да се покаже слънцето, защото времето от няколко дни е доста дъждовно), а накрая да бъдат унищожени, изгаряйки в огъня. Справяйки се веднъж с пиреите, ще изравня с гребло земята, чиято повърхност и горен слой съм смутил с лопатата, а след това ще си прокарам лехи с мотиката, вече спокоен, че каквото и да посадя, то ще расте.
Този коментар бе премахнат от автора.
ОтговорИзтриванеЧудесен текст, Влади! Много послания си дал, беше удоволствие да прочета написаното :)). Тежко е времето, в което живеем, и болката наистина е остра, ако има човек късмета да я съзре. В този ред на мисли...пиреите се намират и в подсъзнанието и непрекъснато идват на повърхността на съзнателния ум и ни задушават и карат да забравяме кои сме и защо сме тук. Затова войната е хубаво да се води и във вътрешен план. Христос Воскресе, живи и здрави!
ОтговорИзтриване