Религията "България"

Всеки трябва да вярва в нещо. Иначе просто би се разпаднал под натиска на ежедневните, а още повече на извънредните трудности, пред които се изправя. И все пак в какво да вярва? Християни, мюсюлмани, евреи и т.н. вярват в нещо извън нашия свят - в митологични образи, които имат някакъв исторически прототип, в живот след смъртта, в Провидението, в разни невидими сили, които да им помагат и да ги закрилят или да заплашват съществуването и добруването им (Сатаната). Всяка религия си има особености. Аз не ви предлагам нов бог, нито нови митове. Няма да ви дам живот след смъртта, нито изобщо смятам, че има нещо такова. Не искам от вас да повярвате в нещо химерично, недоказано, недостъпно или дори съмнително. Нещо повече - не ви убеждавам да се откажете от сегашната си религия. Вярвайте, в каквото си искате! Но в следващите редове ще се опитам да ви убедя, че ви трябва още една вяра. Не! Че НИ трябва още една вяра - вярата в България!
Родната държава е нещо, което можем да видим, можем да помиришем, можем да прегърнем. Тя не е 111 000 кв. км. Не е красивата ни природа. Не е въздуха, водата и земята. Всъщност и тези неща можем да ги мислим като част от нея, но те са несъществени. Защо? Защото България - това е българският народ! И ако утре реките ни пресъхнат, ако горите ни повехнат, ако това райско кътче стане ад, то пак ще бъде България, ако българите живеят в него. И обратното, ако всички си отидат, ако не остане българин по тези земи, то въпреки техните красоти, те вече няма да бъдат България. Затова, за да пребъде страната ни, то трябва да пребъде народът ни. Дотук добре, но какво ме вдъхновява да отворя темата. "Неверието" е най-простият отговор. А по-долу ще дам и по-подробния.
Все повече българи мигрират, за да търсят по-добър живот за себе си и семействата си. Разбирам ги. Тук условията са по-лоши, отколкото в Западна Европа, в САЩ, Австралия, Япония и на много други места. Човешкият живот е кратък. Трудно е човек да се реши да обрече поколенията след себе си, своите деца и внуци на живот, който да е по-лош от този на други места. Не просто е трудно, понякога изглежда чак немислимо. И така всеки търси спасението поединично. Отговорен за своята съдба и тази на семейството си, той или тя заминава... С уговорката да се върне при благовремие, което не настъпва и така поредният български род заживява в чужбина. При тежката икономическа ситуация, при политическата нестабилност (страната се е превърнала в един безкраен митинг в последния месец и нещо), при проблемите с престъпността и корупцията, както и много други неуредици, как да виним тези хора, търсещи по-добър живот?! Но тук не става дума за вина. Тук става дума за един различен поглед. За един общ поглед. Докато се търси решение поединично, докато максимата "всеки за себе си" е жива, то България ще продължи да се разпада. Трябва ни да повярваме, че можем да направим България онова място, в което българите да искат да живеят. Място не просто не по-лошо от всяко друго на света, но по-добро, защото на всичкото отгоре си е наше.
Казват, че в обозримо бъдеще не можела да се оправи икономиката, че останалите проблеми не можели да се решат. Това не е вярно. Но е нужна много енергия за тази цел. И, разбира се, добро ръководство. Ако си дадем сметка колко много можем да постигнем заедно, с общ труд, вместо да обръщаме внимание на деления като ляво и дясно, като наши и ваши, нека се обединим около онова, което ни свързва - България. Дотук общи приказки... А ето и конкретиката:
Безработица не може да има - всеки е длъжен да работи, а иначе няма защо да получава помощи от държавата, тя и без това няма достатъчно, за да обезпечи най-необходимото на населението като добри пътища, здравеопазване на прилично ниво и т.н. Безработните трябва да получават онази заетост, която да съответства на квалификацията им в замяна на помощите, които им биват предоставяни (т.е. не казвам един висшист да копае канавки край пътя, а да бъде ангажиран по някакъв начин, в съответствие със завършеното образование). Безработицата са неангажирани трудови ресурси, които са в тежест на обществото. Някой би възразил, че това е принуда. Не съм съгласен - това е справедливост. Обществото помага на безработните, а те помагат на обществото. Това е правилният възглед. Трудоустрояването по никакъв начин не пречи на търсенето на работа междувременно.
Въпросът с държавните предприятия. Аз съм твърдо "за". Това, че по времето на Живков държавните предприятия са били нерентабилни в голямата си част нищо не означава. Мъдрото управление на такива предприятия би означавало повече приходи, повече работни места, по-голямо производство и по-добро снабдяване на населението. Да се отърсим от стереотипите на миналото и да погледнем към бъдещето. Държавата би могла да инвестира повече, отколкото отделния предприемач. Тя може да го стори в различни сектори на стопанството, да организира производството им, да го съчетае. Това, че някога не се е справила, не означава, че сега няма да успее. Но са необходими качествени кадри, които да вярват, че това е възможно, които да мислят за благото на народа си и за неговото бъдеще, а не за миналото и неговия негативен пример. Впрочем плачевното състояние на икономиката ни се дължи не на лошото управление по времето на Тодор Живков, а главно на престъпната "приватизация" след това, както и на няколко правителства, които не успяха да я усмирят. И така, ако имаме повече доверие в управлението на държавата си, ако участваме активно в него, то икономическите ни проблеми могат да бъдат решени.
Това повдига други два ключови въпроса. Според мен без активното гражданско участие под формата на надзор, управлението на държавните предприятия винаги ще бъде заплашено от злоупотреби. Формата на този надзор може да бъде най-разнообразна, но прозрачността в момента поне не е на добро ниво. Как някой да повярва на държавните чиновници, служителите на обществото, ако не може да проследи работата им и винаги съществува съмнение в нея. На следващо място, нужен е и по-добър подбор на държавните служители. Да бъдат добре образовани, възпитани, грамотни и т.н.
Законите ни трябва да са еднакви за всички и да се прилагат спрямо всички, защото иначе чувството за справедливост на някого се оказва накърнено. Ето един прост пример: контрольорът в автобуса иска вашата карта или билет, иска ги и на човека до вас, но на друг пътник не ги иска, а при това пътник, който очевидно няма такива, след това иска на още един, който този път няма. Съставя му акт. Значи на последния пътник може да иска, а на предпоследния не?! Заради страха, че ако го свали или му състави акт, после ще го намери една банда подобни нему (на въпросния непроверен пътник) и ще му причинят телесни повреди. Спазването на закона и прилагането му еднакво спрямо всички е това, което ще накара българите да се чувстват като един народ.
От гледна точка на разглежданата тема гореизложеното звучи така: зарежете стереотипите от миналото - било какво било - концентрирайте се върху настоящето; повярвайте (а знам колко е трудно това), че можете да допринесете за общото благо, а чрез него и за своето; не оставайте безучастни пред това, което не е правилно, пред всичко онова, което буди възмущението ви или просто не ви харесва. Борете се срещу него. Ще кажете, че няма как с такива управници... Все някой винаги се оплаква от управниците. Ето сега и протести срещу новия кабинет има, за които вече писах в същия този блог. Няма значение дали кабинетът е ляв, десен, центристки или някаква причудлива смесица. Все пак това са хората, които идват на власт чрез избори. Не ви харесват - ами да сте избирали по-добре. Не сте гласували? Ами да сте! Ако гласуването беше задължително, никой нямаше да може да се оплаче без основание. Или на власт са дошли тези, за които сте гласували и доволни или не, можете да вините само себе си, или са дошли тези, за които не сте гласували, и тогава можете да обвините другите, които са гласували за тях. Ако не гласувате и не сте доволни от управлението, то можете да вините само себе си. Някой би възразил: "Ами как да гласувам като няма за кого?" Това би означавало, че има нещо, което партиите пропускат в програмите си. Тогава ще бъде необходима широка обществена дискусия, която този някой може да инициира, за да прегърне една или друга партия идеята му. Като цяло политическата програма на една партия трябва да може да се изменя дори по време на кампанията, но не твърде съществено. Най-много да се добавят нови точки, а основните пунктове да останат същите.
Мога да разсъждавам и върху още много сфери на обществения живот, но ми се струва ненужно. Тези, които засегнах бяха само примерни, за да илюстрират основната теза. Повярвайте в България, в българския народ, в неговите огромни сили и възможности! Зарежете стереотипите (леле, много често започнах да го повтарям, чак аз си се дразня, ама нищо, нека се запомни), не слушайте тези, които ви сочат една или друга велика сила като Спасител, не подценявайте себе си, не подценявайте НАС! Искайте да вършите добро в името на този народ, колкото и да смятате, че понякога не го заслужава! Дайте му шанс да го заслужи! И ще видите, че ако повярвате, ако спазвате законите и се отнасяте с другите, както желаете те да се отнасят с вас; ако не си затваряте очите пред лошото, а постоянно се стремите към по-доброто, но не за себе си, а за цялото общество, то НИЕ ЗАЕДНО ще пребъдем!
Вярвайте и смело напред!

„Няма Батенберг, няма България" и „България не може без Русия"

Въпреки че вестниците "Независимост" и "Съединение" отдавна вече не излизат, то тези два лозунга завинаги ще останат в новата ни българска история като най-точно очертаващи една дилема, която все още, а може би и именно напоследък, е особено актуална. С оглед на настоящото изложение, то аз ще формулирам въпроса така: "Българската външна политика между покорността и независимостта".
Българският народ е показал през вековете, че може да бъде съюзник на различни велики сили, да воюва с други и все пак най-накрая да оцелее. За съжаление не да просперира, а само да се задоволи с физическото и духовното си оцеляване, както и със запазването на своята територия, въпреки че последното не винаги е било вярно. Византия ни е превземала и сега не съществува, Османската империя ни е превземала и днес не съществува, Съветският съюз ни е включвал в своя блок на политическо влияние и днес не съществува, Европейският съюз ни погълна и... /е, поне за момента съществува.../ Проблемът, както аз го виждам, е един комплекс за малоценност, който е абсолютно недопустим за външната политика, на която и да било страна. Нашата външна политика търси присъединяване, невярвайки че може и сама да постигне много. Дали тази голяма и мощна сила ще бъде Руската федерация, дали това ще бъде САЩ или пък Европейския съюз, то ние все търсим покровителството на някой силов център, който да ни гарантира оцеляването, да ни даде отговорите на всички въпроси, да ги решава вместо нас. Затова заимстваме без изменения работещи другаде решения, а не търсим такива, които да са си изцяло наши, български, работещи именно защото са съобразени с българските условия. А точно това трябва да направим! Да мислим като българи на първо място и чак след това било като "европейци", било като не знам какви. За какво ни е да приемаме законодателни актове, които са къде добри, къде не толкова добри преводи на чужди такива след като те са неприложими или ефектът от тяхното прилагане отявлено не съответства на нуждите, които следва да бъдат задоволени в обществото с тяхното приемане? Малко се отплеснах, но и това все пак има връзка с въпроса за външнополитическото поведение на България.
Постоянно чуваме, че България била малка страна. И да е, и да не е /в теориите на международните отношения има различни възгледи за това кога една страна е малка и кога е средна, та според някои гледища ние сме средна страна/, то това няма никакво значение. Онова, което обаче има значение, е, че Република България е суверенна държава, в чиито вътрешни дела друга държава или международна организация не може да се намесва. Като суверенна държава ние трябва да имаме външна политика, защитаваща единствено нашите национални интереси на международната сцена. Друга задача външната политика няма. Обратното твърдение би било непознаване на нейната същност. Всеки външнополитически въпрос трябва да получава своето разрешение само след като преди това отговор са намерили въпросите: "Какви са националните интереси? Как този проблем се свързва с тях или по какъв начин им влияе? Какво следва да бъде решението му така, че да бъдат задоволени тези интереси?" Едва тогава може да се премине към разрешаването на проблема, възникнал на международната сцена.
С това стигаме до въпроса за отношението между външната политика на Република България и Европейския съюз. Европейският съюз е международна организация, за която могат да се чуят много определения - от това, че тя е с хибридна правосубектност /на професор Орлин Борисов/ до това, че тя е асоциация на суверенни държави /на конституционния съд на Германия/. При всяко положение от гледна точка на българската външна политика Европейският съюз си остава не повече от средство за нейното реализиране. С това средство се цели задоволяването на такива национални интереси като по-широки пазари, привличане на чуждестранни инвестиции, подобряване на качеството на човешкия капитал и много други. Зад тези интереси пък стоят фундаментални потребности като икономическо развитие и благоденствие на българското общество. И все пак ЕС е просто средство... С други думи членството ни в Европейския съюз ще бъде изгодно, а и допустимо за Република България дотогава, докато ни носи повече изгоди, отколкото загуби. Докато задоволява националните ни интереси и не противоречи на други такива, а ако им противоречи то пренебрегваните да бъдат по-маловажни от задоволяваните. Моментът, в който членството ни в ЕС е свързано с повече минуси, отколкото с плюсове от гледна точка на националните ни интереси, ще бъда този, в който ще си вземем шапките, ще си облечем палтата, ще кимнем учтиво и на всички официални за Съюза езици ще му кажем "Сбогом!" ЕС не е златен телец, на който да се кланяме, не е висше благо сам по себе си, не е идеал, към който да се стремим, а просто средство на външната ни политика /май твърде честичко започнах да го повтарям, та малко и на мен ми поомръзна/. ЕС иска много от нас, често ни критикува, вмесва се във вътрешните ни работи и за всичко това за жалост сме виновни ние, защото му го позволяваме: веднъж с подписването на правно обвързващи актове и втори път с безропотното си поведение към неговите изявления, "съвети", "препоръки" и т.н. Критикува ни за корупцията - вярно е, такава има, но други страни с по-голяма корупция получават по-малка или почти никаква критика. Критикува ни за съдебната система, а в страни, където членовете на мафията /Камора/ биват освобождавани, където крупни медийни магнати получават леки присъди за тежки престъпления , отново почти не се намесва. На държави, които не могат да се погрижат сами за икономиката си, предоставя "заеми", за които е ясно, че никога няма да бъдат върнати, както и всички предишни, които са им били предоставяни, а с тези заеми населението им поддържа ниво на живот три пъти, та и повече надхвърлящо нашия жизнен стандарт. Мога да давам много примери за неравностойното третиране на Република България от страна на ЕС, но не виждам смисъл. Тук по-лошото е, че не надигаме глас срещу това третиране. Ако се възприемаш като малък и слаб, то и другите ще се отнасят с теб като такъв. Нужна ни е промяна във възприятието за самите нас.
Ние не сме длъжни да търпим такова отношение. Напротив, ние сме длъжни да НЕ търпим такова отношение. Когато някое официално лице, без значение дали е на ЕС или на някой други силов център си позволи да направи изявление, което представлява вмешателство в нашите вътрешни работи, то ние сме длъжни да отвърнем най-малкото с протестна нота. Когато Съюзът приеме някоя, без извинение, идиотска директива било за жизненото пространство на прасетата и играчките, които трябва да им се предоставят в кочините, било за това, че краставичките, които се продават на европейския пазар, трябва да са прави, а не криви, то ние не можем просто да я транспонираме безропотно. Едно време ме питаха, когато бях направил някоя глупост по чужда инициатива: "Ако ти каже да скочиш от петия етаж, ще скочиш ли?", на което винаги отговарях отрицателно. Някак си обидно е цяла един народ при това народ с традиции, славно минало, будни умове, оставили своята следа не само в нашата, но и в световната история, да приема безпрекословно капризите на Брюксел. Ама ние предварително сме се били съгласили с подписването на договора ни за присъединяване, някой ще възрази. Е, какво от това? Както сме го ратифицирали, така можем и да го денонсираме. ЕС не може да решава вместо нас какво е най-добро за нас. Това можем да си го решим само ние. Прекалено много правомощия сме му прехвърлили, а и той прекалено добре се възползва от тях... Но стига!
Българи, разберете, ние не сме малки и слаби! Ние сами отговаряме за съдбата си. ЕС е просто едно от средствата, които нашата външна политика използва, но то може да бъде заменено. Стига сме търсили някоя сила, която да оправи живота ни, стига ни търсене на присъединяване! На първо време да покажем на ЕС, че сме суверенна страна и няма да изпълняваме всяка негова глупост, че искаме равностойно отношение, а ако пък Съюзът това не го устройва, то и без него можем! "България без Русия не може!" Може и го е доказала. Може и без ЕС, без която е да е велика сила или по-скоро според случая с една или друга такава, но без трайно обвързване, а още по-малко сляпо подчинение на една единствена велика сила. Нека се поучим от грешките си! Четиридесет и пет години сме били обвързани с една велика сила и сляпо сме й се подчинявали. Тогава нямало демокрация, хората били потискани... А сега какво е? Има демокрация, но хората са бедни... Отново сме обвързани с една велика сила, отново решенията се взимат не в София, а от великата сила, в чиято сфера на влияние сме /преди в Москва, а днес в Брюксел/. Но докато СССР не изработва вътрешното ни законодателство, то ЕС прави и това. Най-потребно е сега да направим разбор на това какво печелим и какво губим от членството си в ЕС. Да сумираме плюсовете и минусите и постоянно да следим за този крехък баланс. Трябва да проверим и най-добрите си алтернативи на членството не в тази организация и да ги развием, да ги направим възможно най-добри. От една страна, това ще окаже натиск върху Съюза да внимава в отношенията си с България. От друга страна, ние ще сме готови по всяко време да излезем от него, ако крехкият баланс, за който стана дума преди няколко реда, бъде нарушен сериозно, без от това да загубим.
Ако имаме самочувствие, вяра в собствените си възможности и реалистична преценка, неподвластна на стереотипи, всичко това съчетано с ясно разбиране за националните интереси и добро управление с цел тяхната защита, то ние ще пребъдем! И вече не просто ще оцелеем, но и ще процъфтяваме! От ЕС зависи дали това ще стане със или без него...

Протестите "против" срещу протестите "за"

"О-став-ка! О-став-ка!" скандират пред Народното събрание всеки ден. И какво? Искат правителството на Пламен Орешарски да подаде оставка и то без дори да е минал дори един месец, откак е дошло на власт. Правителство, което не е имало възможност да направи нищо значимо, не му е бил даден шанс да реализира програмата си. Това е меко казано нечестно. Да, имаше един гаф, свързан с ръководителя на ДАНС, но това не е нищо. Едно назначение, което е несполучливо. А я да си спомним предишното правителство. Забравихме ли Румяна Желева, която ни направи за срам пред Европейския съюз, забравихме ли всички некадърни министри от правителството на Бойко Борисов, които бяха сменяни постоянно? А тогава протести нямаше... Къде бяха тогава днешните протестиращи. Днешното "На кафе пред парламента" тогава беше "На кафе вкъщи" или "На кафе в офиса". Това е лицемерно. Четири години са търпели много по-лошо управление, много по-слаби управляващи, много по-срамни изяви, а чак сега се сетиха да протестират. Така не може! Или имаш гражданско съзнание, което и правителство да е на власт, или изобщо нямаш такова!
Като оставим въпроса за това дали протестите са лицемерни или не, можем да се обърнем към проблема от друга гледна точка, която и според мен е правилната. Гражданите чак сега били узрели да искат да бъдат чути, чак сега след фарсовото управление на Борисов били се осъзнали като гражданско общество. Съгласен съм, че количествените натрупвания вероятно са довели до качествени изменения, че четири години рязане на лентички, пътешествия с Авиоотряд 21, дипломатически гафове и финансови и икономически абсурди /условно наричани от предишното правителство "реформи"/ са достатъчни, за да провокират гражданско недоволство и желание за промяна. Но докато новото правителство не е имало възможност да направи тази промяна, то на него просто няма за какво да му бъде търсена сметка. Приемайки, че обществото е узряло за протести, а и дори съгласявайки се, че може би има нещо в програмата на новото правителство, което се нуждае от "доизпипване", то аз твърдо смятам, че така провежданите протести против правителството са /без извинение/ една голяма глупост! Да скандираш по цял ден "Оставка!", това го може всеки. Да изляза пред блока и да започна сега, поне пет-шест души ще се присъединят за минути. И каква е ползата?! Срещу всяко правителство партията или партиите, останали в опозиция, винаги могат да си съберат симпатизантите и членовете на протест. Но тези протести не помагат на българския народ, те са вредни за страната. Народът, казват, бил узрял за протест. Да, но този народ не знае КАК да протестира, казвам аз! Добрият протест не е протестът "против", а протестът "за". Не в полза на една или друга политическа сила, не в полза на партия или лице, а в полза на идея, на мерки, на нещо конструктивно. Примерно протестът на зеленчукопроизводителите е протест "за" - те поставят точни и ясни искания, търсят диалог с правителството, подсказват му решения и стимулират правителството да търси такива. Ето това, по мое мнение е един добър протест! Протестиращите търсят диалог и съвместно разрешаване на проблема. /Разбира се, не ми харесва изхвърлянето на пътя на домати и фасул, но все пак и това си е ефективно... Бих предпочел тази храна да отива за домове за сираци и възрастни хора примерно, но не това е концепцията на протеста./
Какво препоръчвам на протестиращите на площад "Независимост" и тези пред Народното събрание? Ако искате да покажете политическа зрялост и отговорно гражданско съзнание, спрете с деструктивното и безполезно искане за оставка на правителството! Разберете, че страната ни не може да си позволи да се превърне в безкраен митинг или да провежда перманентни избори! Ново правителство не означава край на протестите, а само нови лица и нови партии зад тях на тези протести! Вместо това формулирайте искания! Станете част от диалога с правителството. За целта изгответе програма, допълваща и / или коригираща плана "Орешарски", предложенията в която да са подкрепени от мнозинството от протестиращите. След това излъчете представители, отново избрани от мнозинството протестиращи /да бъдат хора умерени, интелигентни, не избухливи, несклонни да взимат прибързани решения, без партийна обвързаност по възможност/, които да представят тази програма, а също така и изборни лица, които да участват със статут на "наблюдател" в комисиите на Народното събрание при обсъждането на този план /хора по възможност с юридическо образование и активна гражданска позиция/. Ето това, по мое мнение, е добрият протест! Някой би казал, че тези препоръки звучат много хубаво като пожелания, но са реално неизпълними и неприложими. Това е категорично невярно! Ще Ви дам един прост пример как това може да стане: създайте група в социалната мрежа facebook за изготвяне на гореописания план /който да не бъде с дължината на писмо до Дядо Коледа, писано от някое разглезено хлапе, което както се казва в една известна реклама "иска всичко" - да речем 20-30 точки най-много, т.е. максимално концентрирани искания/; поканете онези, които са на площадите да се присъединят; дайте им възможност да предложат някоя и друга точка; сложете ограничение на броя предложения от едно лице; определете срок за правене на предложеният /след неговото изтичане нови няма да се приемат/; след това започнете обсъждания на предложенията едно след друго; поставете срок на обсъжданията /след него нови коментари няма да се приемат/; започнете гласуване за предложенията и му сложете срок. След това онези предложения получили най-много гласове и най-добри коментари, както и измененията им, разбира се, могат да се включат в тази програма. Това, естествено, е само примерен вариант за действие, а и ако протестиращите желаят бързи резултати, то сроковете не бива да са много дълги...
Още веднъж искам да подчертая, че заклеймявам протестите "против" и заставам твърдо зад протестите "за"!!!