Въпреки че вестниците "Независимост" и "Съединение" отдавна вече не излизат, то тези два лозунга завинаги ще останат в новата ни българска история като най-точно очертаващи една дилема, която все още, а може би и именно напоследък, е особено актуална. С оглед на настоящото изложение, то аз ще формулирам въпроса така: "Българската външна политика между покорността и независимостта".
Българският народ е показал през вековете, че може да бъде съюзник на различни велики сили, да воюва с други и все пак най-накрая да оцелее. За съжаление не да просперира, а само да се задоволи с физическото и духовното си оцеляване, както и със запазването на своята територия, въпреки че последното не винаги е било вярно. Византия ни е превземала и сега не съществува, Османската империя ни е превземала и днес не съществува, Съветският съюз ни е включвал в своя блок на политическо влияние и днес не съществува, Европейският съюз ни погълна и... /е, поне за момента съществува.../ Проблемът, както аз го виждам, е един комплекс за малоценност, който е абсолютно недопустим за външната политика, на която и да било страна. Нашата външна политика търси присъединяване, невярвайки че може и сама да постигне много. Дали тази голяма и мощна сила ще бъде Руската федерация, дали това ще бъде САЩ или пък Европейския съюз, то ние все търсим покровителството на някой силов център, който да ни гарантира оцеляването, да ни даде отговорите на всички въпроси, да ги решава вместо нас. Затова заимстваме без изменения работещи другаде решения, а не търсим такива, които да са си изцяло наши, български, работещи именно защото са съобразени с българските условия. А точно това трябва да направим! Да мислим като българи на първо място и чак след това било като "европейци", било като не знам какви. За какво ни е да приемаме законодателни актове, които са къде добри, къде не толкова добри преводи на чужди такива след като те са неприложими или ефектът от тяхното прилагане отявлено не съответства на нуждите, които следва да бъдат задоволени в обществото с тяхното приемане? Малко се отплеснах, но и това все пак има връзка с въпроса за външнополитическото поведение на България.
Постоянно чуваме, че България била малка страна. И да е, и да не е /в теориите на международните отношения има различни възгледи за това кога една страна е малка и кога е средна, та според някои гледища ние сме средна страна/, то това няма никакво значение. Онова, което обаче има значение, е, че Република България е суверенна държава, в чиито вътрешни дела друга държава или международна организация не може да се намесва. Като суверенна държава ние трябва да имаме външна политика, защитаваща единствено нашите национални интереси на международната сцена. Друга задача външната политика няма. Обратното твърдение би било непознаване на нейната същност. Всеки външнополитически въпрос трябва да получава своето разрешение само след като преди това отговор са намерили въпросите: "Какви са националните интереси? Как този проблем се свързва с тях или по какъв начин им влияе? Какво следва да бъде решението му така, че да бъдат задоволени тези интереси?" Едва тогава може да се премине към разрешаването на проблема, възникнал на международната сцена.
С това стигаме до въпроса за отношението между външната политика на Република България и Европейския съюз. Европейският съюз е международна организация, за която могат да се чуят много определения - от това, че тя е с хибридна правосубектност /на професор Орлин Борисов/ до това, че тя е асоциация на суверенни държави /на конституционния съд на Германия/. При всяко положение от гледна точка на българската външна политика Европейският съюз си остава не повече от средство за нейното реализиране. С това средство се цели задоволяването на такива национални интереси като по-широки пазари, привличане на чуждестранни инвестиции, подобряване на качеството на човешкия капитал и много други. Зад тези интереси пък стоят фундаментални потребности като икономическо развитие и благоденствие на българското общество. И все пак ЕС е просто средство... С други думи членството ни в Европейския съюз ще бъде изгодно, а и допустимо за Република България дотогава, докато ни носи повече изгоди, отколкото загуби. Докато задоволява националните ни интереси и не противоречи на други такива, а ако им противоречи то пренебрегваните да бъдат по-маловажни от задоволяваните. Моментът, в който членството ни в ЕС е свързано с повече минуси, отколкото с плюсове от гледна точка на националните ни интереси, ще бъда този, в който ще си вземем шапките, ще си облечем палтата, ще кимнем учтиво и на всички официални за Съюза езици ще му кажем "Сбогом!" ЕС не е златен телец, на който да се кланяме, не е висше благо сам по себе си, не е идеал, към който да се стремим, а просто средство на външната ни политика /май твърде честичко започнах да го повтарям, та малко и на мен ми поомръзна/. ЕС иска много от нас, често ни критикува, вмесва се във вътрешните ни работи и за всичко това за жалост сме виновни ние, защото му го позволяваме: веднъж с подписването на правно обвързващи актове и втори път с безропотното си поведение към неговите изявления, "съвети", "препоръки" и т.н. Критикува ни за корупцията - вярно е, такава има, но други страни с по-голяма корупция получават по-малка или почти никаква критика. Критикува ни за съдебната система, а в страни, където членовете на мафията /Камора/ биват освобождавани, където крупни медийни магнати получават леки присъди за тежки престъпления , отново почти не се намесва. На държави, които не могат да се погрижат сами за икономиката си, предоставя "заеми", за които е ясно, че никога няма да бъдат върнати, както и всички предишни, които са им били предоставяни, а с тези заеми населението им поддържа ниво на живот три пъти, та и повече надхвърлящо нашия жизнен стандарт. Мога да давам много примери за неравностойното третиране на Република България от страна на ЕС, но не виждам смисъл. Тук по-лошото е, че не надигаме глас срещу това третиране. Ако се възприемаш като малък и слаб, то и другите ще се отнасят с теб като такъв. Нужна ни е промяна във възприятието за самите нас.
Ние не сме длъжни да търпим такова отношение. Напротив, ние сме длъжни да НЕ търпим такова отношение. Когато някое официално лице, без значение дали е на ЕС или на някой други силов център си позволи да направи изявление, което представлява вмешателство в нашите вътрешни работи, то ние сме длъжни да отвърнем най-малкото с протестна нота. Когато Съюзът приеме някоя, без извинение, идиотска директива било за жизненото пространство на прасетата и играчките, които трябва да им се предоставят в кочините, било за това, че краставичките, които се продават на европейския пазар, трябва да са прави, а не криви, то ние не можем просто да я транспонираме безропотно. Едно време ме питаха, когато бях направил някоя глупост по чужда инициатива: "Ако ти каже да скочиш от петия етаж, ще скочиш ли?", на което винаги отговарях отрицателно. Някак си обидно е цяла един народ при това народ с традиции, славно минало, будни умове, оставили своята следа не само в нашата, но и в световната история, да приема безпрекословно капризите на Брюксел. Ама ние предварително сме се били съгласили с подписването на договора ни за присъединяване, някой ще възрази. Е, какво от това? Както сме го ратифицирали, така можем и да го денонсираме. ЕС не може да решава вместо нас какво е най-добро за нас. Това можем да си го решим само ние. Прекалено много правомощия сме му прехвърлили, а и той прекалено добре се възползва от тях... Но стига!
Българи, разберете, ние не сме малки и слаби! Ние сами отговаряме за съдбата си. ЕС е просто едно от средствата, които нашата външна политика използва, но то може да бъде заменено. Стига сме търсили някоя сила, която да оправи живота ни, стига ни търсене на присъединяване! На първо време да покажем на ЕС, че сме суверенна страна и няма да изпълняваме всяка негова глупост, че искаме равностойно отношение, а ако пък Съюзът това не го устройва, то и без него можем! "България без Русия не може!" Може и го е доказала. Може и без ЕС, без която е да е велика сила или по-скоро според случая с една или друга такава, но без трайно обвързване, а още по-малко сляпо подчинение на една единствена велика сила. Нека се поучим от грешките си! Четиридесет и пет години сме били обвързани с една велика сила и сляпо сме й се подчинявали. Тогава нямало демокрация, хората били потискани... А сега какво е? Има демокрация, но хората са бедни... Отново сме обвързани с една велика сила, отново решенията се взимат не в София, а от великата сила, в чиято сфера на влияние сме /преди в Москва, а днес в Брюксел/. Но докато СССР не изработва вътрешното ни законодателство, то ЕС прави и това. Най-потребно е сега да направим разбор на това какво печелим и какво губим от членството си в ЕС. Да сумираме плюсовете и минусите и постоянно да следим за този крехък баланс. Трябва да проверим и най-добрите си алтернативи на членството не в тази организация и да ги развием, да ги направим възможно най-добри. От една страна, това ще окаже натиск върху Съюза да внимава в отношенията си с България. От друга страна, ние ще сме готови по всяко време да излезем от него, ако крехкият баланс, за който стана дума преди няколко реда, бъде нарушен сериозно, без от това да загубим.
Ако имаме самочувствие, вяра в собствените си възможности и реалистична преценка, неподвластна на стереотипи, всичко това съчетано с ясно разбиране за националните интереси и добро управление с цел тяхната защита, то ние ще пребъдем! И вече не просто ще оцелеем, но и ще процъфтяваме! От ЕС зависи дали това ще стане със или без него...
Българският народ е показал през вековете, че може да бъде съюзник на различни велики сили, да воюва с други и все пак най-накрая да оцелее. За съжаление не да просперира, а само да се задоволи с физическото и духовното си оцеляване, както и със запазването на своята територия, въпреки че последното не винаги е било вярно. Византия ни е превземала и сега не съществува, Османската империя ни е превземала и днес не съществува, Съветският съюз ни е включвал в своя блок на политическо влияние и днес не съществува, Европейският съюз ни погълна и... /е, поне за момента съществува.../ Проблемът, както аз го виждам, е един комплекс за малоценност, който е абсолютно недопустим за външната политика, на която и да било страна. Нашата външна политика търси присъединяване, невярвайки че може и сама да постигне много. Дали тази голяма и мощна сила ще бъде Руската федерация, дали това ще бъде САЩ или пък Европейския съюз, то ние все търсим покровителството на някой силов център, който да ни гарантира оцеляването, да ни даде отговорите на всички въпроси, да ги решава вместо нас. Затова заимстваме без изменения работещи другаде решения, а не търсим такива, които да са си изцяло наши, български, работещи именно защото са съобразени с българските условия. А точно това трябва да направим! Да мислим като българи на първо място и чак след това било като "европейци", било като не знам какви. За какво ни е да приемаме законодателни актове, които са къде добри, къде не толкова добри преводи на чужди такива след като те са неприложими или ефектът от тяхното прилагане отявлено не съответства на нуждите, които следва да бъдат задоволени в обществото с тяхното приемане? Малко се отплеснах, но и това все пак има връзка с въпроса за външнополитическото поведение на България.
Постоянно чуваме, че България била малка страна. И да е, и да не е /в теориите на международните отношения има различни възгледи за това кога една страна е малка и кога е средна, та според някои гледища ние сме средна страна/, то това няма никакво значение. Онова, което обаче има значение, е, че Република България е суверенна държава, в чиито вътрешни дела друга държава или международна организация не може да се намесва. Като суверенна държава ние трябва да имаме външна политика, защитаваща единствено нашите национални интереси на международната сцена. Друга задача външната политика няма. Обратното твърдение би било непознаване на нейната същност. Всеки външнополитически въпрос трябва да получава своето разрешение само след като преди това отговор са намерили въпросите: "Какви са националните интереси? Как този проблем се свързва с тях или по какъв начин им влияе? Какво следва да бъде решението му така, че да бъдат задоволени тези интереси?" Едва тогава може да се премине към разрешаването на проблема, възникнал на международната сцена.
С това стигаме до въпроса за отношението между външната политика на Република България и Европейския съюз. Европейският съюз е международна организация, за която могат да се чуят много определения - от това, че тя е с хибридна правосубектност /на професор Орлин Борисов/ до това, че тя е асоциация на суверенни държави /на конституционния съд на Германия/. При всяко положение от гледна точка на българската външна политика Европейският съюз си остава не повече от средство за нейното реализиране. С това средство се цели задоволяването на такива национални интереси като по-широки пазари, привличане на чуждестранни инвестиции, подобряване на качеството на човешкия капитал и много други. Зад тези интереси пък стоят фундаментални потребности като икономическо развитие и благоденствие на българското общество. И все пак ЕС е просто средство... С други думи членството ни в Европейския съюз ще бъде изгодно, а и допустимо за Република България дотогава, докато ни носи повече изгоди, отколкото загуби. Докато задоволява националните ни интереси и не противоречи на други такива, а ако им противоречи то пренебрегваните да бъдат по-маловажни от задоволяваните. Моментът, в който членството ни в ЕС е свързано с повече минуси, отколкото с плюсове от гледна точка на националните ни интереси, ще бъда този, в който ще си вземем шапките, ще си облечем палтата, ще кимнем учтиво и на всички официални за Съюза езици ще му кажем "Сбогом!" ЕС не е златен телец, на който да се кланяме, не е висше благо сам по себе си, не е идеал, към който да се стремим, а просто средство на външната ни политика /май твърде честичко започнах да го повтарям, та малко и на мен ми поомръзна/. ЕС иска много от нас, често ни критикува, вмесва се във вътрешните ни работи и за всичко това за жалост сме виновни ние, защото му го позволяваме: веднъж с подписването на правно обвързващи актове и втори път с безропотното си поведение към неговите изявления, "съвети", "препоръки" и т.н. Критикува ни за корупцията - вярно е, такава има, но други страни с по-голяма корупция получават по-малка или почти никаква критика. Критикува ни за съдебната система, а в страни, където членовете на мафията /Камора/ биват освобождавани, където крупни медийни магнати получават леки присъди за тежки престъпления , отново почти не се намесва. На държави, които не могат да се погрижат сами за икономиката си, предоставя "заеми", за които е ясно, че никога няма да бъдат върнати, както и всички предишни, които са им били предоставяни, а с тези заеми населението им поддържа ниво на живот три пъти, та и повече надхвърлящо нашия жизнен стандарт. Мога да давам много примери за неравностойното третиране на Република България от страна на ЕС, но не виждам смисъл. Тук по-лошото е, че не надигаме глас срещу това третиране. Ако се възприемаш като малък и слаб, то и другите ще се отнасят с теб като такъв. Нужна ни е промяна във възприятието за самите нас.
Ние не сме длъжни да търпим такова отношение. Напротив, ние сме длъжни да НЕ търпим такова отношение. Когато някое официално лице, без значение дали е на ЕС или на някой други силов център си позволи да направи изявление, което представлява вмешателство в нашите вътрешни работи, то ние сме длъжни да отвърнем най-малкото с протестна нота. Когато Съюзът приеме някоя, без извинение, идиотска директива било за жизненото пространство на прасетата и играчките, които трябва да им се предоставят в кочините, било за това, че краставичките, които се продават на европейския пазар, трябва да са прави, а не криви, то ние не можем просто да я транспонираме безропотно. Едно време ме питаха, когато бях направил някоя глупост по чужда инициатива: "Ако ти каже да скочиш от петия етаж, ще скочиш ли?", на което винаги отговарях отрицателно. Някак си обидно е цяла един народ при това народ с традиции, славно минало, будни умове, оставили своята следа не само в нашата, но и в световната история, да приема безпрекословно капризите на Брюксел. Ама ние предварително сме се били съгласили с подписването на договора ни за присъединяване, някой ще възрази. Е, какво от това? Както сме го ратифицирали, така можем и да го денонсираме. ЕС не може да решава вместо нас какво е най-добро за нас. Това можем да си го решим само ние. Прекалено много правомощия сме му прехвърлили, а и той прекалено добре се възползва от тях... Но стига!
Българи, разберете, ние не сме малки и слаби! Ние сами отговаряме за съдбата си. ЕС е просто едно от средствата, които нашата външна политика използва, но то може да бъде заменено. Стига сме търсили някоя сила, която да оправи живота ни, стига ни търсене на присъединяване! На първо време да покажем на ЕС, че сме суверенна страна и няма да изпълняваме всяка негова глупост, че искаме равностойно отношение, а ако пък Съюзът това не го устройва, то и без него можем! "България без Русия не може!" Може и го е доказала. Може и без ЕС, без която е да е велика сила или по-скоро според случая с една или друга такава, но без трайно обвързване, а още по-малко сляпо подчинение на една единствена велика сила. Нека се поучим от грешките си! Четиридесет и пет години сме били обвързани с една велика сила и сляпо сме й се подчинявали. Тогава нямало демокрация, хората били потискани... А сега какво е? Има демокрация, но хората са бедни... Отново сме обвързани с една велика сила, отново решенията се взимат не в София, а от великата сила, в чиято сфера на влияние сме /преди в Москва, а днес в Брюксел/. Но докато СССР не изработва вътрешното ни законодателство, то ЕС прави и това. Най-потребно е сега да направим разбор на това какво печелим и какво губим от членството си в ЕС. Да сумираме плюсовете и минусите и постоянно да следим за този крехък баланс. Трябва да проверим и най-добрите си алтернативи на членството не в тази организация и да ги развием, да ги направим възможно най-добри. От една страна, това ще окаже натиск върху Съюза да внимава в отношенията си с България. От друга страна, ние ще сме готови по всяко време да излезем от него, ако крехкият баланс, за който стана дума преди няколко реда, бъде нарушен сериозно, без от това да загубим.
Ако имаме самочувствие, вяра в собствените си възможности и реалистична преценка, неподвластна на стереотипи, всичко това съчетано с ясно разбиране за националните интереси и добро управление с цел тяхната защита, то ние ще пребъдем! И вече не просто ще оцелеем, но и ще процъфтяваме! От ЕС зависи дали това ще стане със или без него...
Няма коментари:
Публикуване на коментар