Вчера рано сутринта падна втората окупация на Софийския университет. За разлика от "Окупацията 1", където режисьорът, който и да е той, се беше опитал да създаде една епична сага за стоицизъм, сила на духа, бунт срещу несправедливото общество и властта и т.н., но в крайна сметка му се получи само не особено добра и в значителна степен посредствена трагикомедия, то в "Окупацията 2", явно поради ниския бюджет на продукцията, слабия подбор на актьорския състав и почти пълната липса на сценарий, се получи чисто и просто фарс. "Окупацията 2" продължи точно три дни /като в поговорката "Всяко чудо за три дни"/ и бе прекратена безславно. Главните действащи лица - "окупаторите" - не се превърнаха в герои, въпреки опитите на голяма част от медиите да ги изкарат такива. Влязоха, поинатиха се, поизнервиха студенти и преподаватели, дадоха малко материал, с който медиите да си запълнят новинарските емисии и сутрешните блокове, позъбиха се на академичната общност и... капитулираха. Но в третия ден на "Окупацията 2", когато се организираха масови протести срещу "окупаторите", се случи нещо, което не получи публичност, една история, която остана неразказана /или почти неразказана/, а трябваше да бъде. И трябваше да бъде разказана, защото в нея се разкриват истински герои - такива, от каквито едно общество на кръстопът сериозно се нуждае. Следващите редове са посветени на тези герои и тяхната история. Тук няма показност, няма сражения, няма блясък и сърцераздирателни сцени... има много повече.
Когато отидох на протеста срещу втората окупация на Софийския университет "Св. Климент Охридски" в 13:00 ч. от страната на двора на Ректората, бях много изненадан. Улицата беше разделена на две или по-скоро на три: тротоарът откъм оградата беше отцепен за про-окупационно настроените привърженици; самата улица беше зона за сигурност между двете групи и оттам преминаването уж беше забранено; тротоарът от другата страна на улицата беше за всички, които осъзнаваха безумието на това да се окупира учебно заведение с политически искания и да се възпрепятства осъществяването на конституционните права на гражданите: на студентите - правото на образование, а на служителите - правото на труд. Групите и от двете страни на улицата скандираха. Първата /про-окупационната/ обаче и обиждаше. Грозна работа. Непристойно поведение. Направо жалка гледка...
Отне ми известно време, докато намеря познати лица от Историческия факултет. Изглеждаше, че протестът е започнал отдавна, защото място на тротоара, където беше множеството срещу "Окупацията 2", почти нямаше. Все пак успях да се кача на едно сандъче за цветя, където вече имаше още двама души, та оттам се виждаше добре всичко, което се случваше, а и не се бутах в полицията, която ограничаваше придвижването между противостоящите си групи. Разговорихме се с някои преподаватели. По едно време излезе един от "окупаторите" и започна нещо да говори, но от скандирания и обиди между едните и другите нищо не се чуваше, поради което един от професорите отиде от другата страна, за да чуе какво казва. Полицията не я спря. След това и аз минах, където беше отишла - точно пред металната решетка. Оказа се, че макар групичката там да беше от другата страна на улицата, бяха все против "Окупацията 2", т.е. и от двете страни, поне на това място бяхме все "наши хора". "Окупаторите" искали време да помислят, каза ни професорът. Завързаха се разговори за това колко непочтено е поведението им, какви лицемери са: искали уж демокрация, те били демократи, но действат с антидемократични средства, заключвайки с вериги Ректората и потъпквайки правата на стотици студенти и служители. Или си демократ и действаш с демократични средства, или не си и прибягваш до инструментариума на насилието. Целта не оправдава средствата, целта определя средствата! Стигнахме и до словесни престрелки с някои про-окупационни индивиди. Колко е лесно на някого, който не е пряко засегнат, да критикува и да обижда! Ние имаме отношение към Университета, защото сме негови студенти и преподаватели, а някакви типове, които един Господ знае с какво се занимават освен с ходенето на протести, ще ни учат кое е добро за нас и нашето бъдеще! Каква извънредна наглост от тяхна страна! Имаше дори една групичка от пет-шест човека, които до 19 ч., когато щях да си тръгна, постоянно присъстваше и щом наближеше камера, някой от нейните представители, а понякога и всички заедно, си набелязваха някой, който беше против окупацията, и отиваха, за да вдигнат гюрултия, като се сдърпат с него. Хайде, убедете ме, че тези хора не са платени! А и дори наистина да не са, то те едва ли могат да бъдат наречени "будни граждани", защото будният гражданин е такъв по всяко време, а не само когато камерите го снимат.
Към 14 ч. се случи нещо неочаквано за мен. Няколко души от неодобряващите "Окупацията 2" се прехвърлиха през оградата от страната на един гараж и влязоха вътре. Оказа се, че и тези, които бяха от другата страна на оградата не бяха от "окупаторите", както си бях мислил дотогава. Бяха прескочили, а и още прескачаха студенти и преподаватели, противници на този абсурд. В крайна сметка се получаваше следната картина: далечният тротоар беше пълен с противници на "окупаторите", нашият тротоар до металната решетъчна врата /затворена с вериги/, беше пълен с противници на "окупаторите", а зад решетките до 14:30 ч. вече имаше около двадесет души също противници на "окупаторите". Прескачането на оградата на Софийския университет не е никак безопасно занимание впрочем. Самата тя е висока и завършва с дълги и остри метални шипове. Но тези двадесет души от вътрешната страна, слава Богу, бяха преминали невредими. И сега какво? Бяха решили да стоят там, докато "окупаторите" си отидат. Не да щурмуват, не да скандират, не да предприемат каквито и да било действия, за да провокират полицията да се намеси. Не! Те с присъствието си показваха, че "окупаторите" не разполагат с подкрепата на по-голямата част от студентите, че съществува реална опозиция срещу потъпкването на името и честта на Софийския университет, срещу нарушаването на правата на студенти и служители. Това присъствие в двора на Ректората ми напомни за лозунга: "За вашата и за нашата свобода!" Тези двадесетина души не се застъпваха само за своите права, но и за тези на своите колеги - за цялата академична общност. Попитах ги какви са, от кой факултет, от коя специалност. Повечето, от това, което успях да разбера, бяха от специалност "Археология" на Историческия факултет, но имаше и едно момче от "Минало и съвремие на Югоизточна Европа", както и един докторант на Историческия факултет. Не научих за всички. От моята страна на решетката имаше две момичета от "Археология" и едно момиче от Медицинския. Попитах тези вътре какво смятат да правят. Отговориха, че ще чакат. Попитах ги какво смятат за полицейска намеса. Не я одобряваха. "Академичната автономия е повече от записаното в нормативните актове", отвърна ми едно момиче оттатък решетката. "Тя е много повече. Университетът не може да си позволи да влезе в него полиция, това ще срине престижа му. Полиция никога не е влизала на територията на Университета и така трябва да бъде!" "А ако не си отидат", упорствах аз. "Ще продължим да чакаме", усмихна се тя. И така те чакаха, а "окупаторите" /които щеше да се окаже, че не наброяваха и десет човека/ вътре размишляваха. Големи размисли трябва да са били... Вероятно за това как да си отидат без да се опозорят още повече. Както момичето от Медицинския правилно отбеляза, те нямаха полезен ход. От време на време от нашата страна на решетката се стигаше до някой и друг по-ожесточен спор с групичката, която търсеше медийно внимание постоянно, но в момента, в който камерата се оттеглеше, желанието за спор на нейните членове мистериозно се изпаряваше. Впрочем и самите медии не бяха безпристрастни. Към мен и момичето от Медицинския се приближи жена с микрофон, следвана от оператор. "Вие подкрепяте ли окупацията?", попита ни тя. "Категорично не!", отвърнахме ние и тя само кимна и си отиде, за да интервюира някой, който подкрепя "окупаторите".
А двадесетте чакаха... Разтъпкваха се от време на време, за да не замръзнат, пиеха по някоя чаша чай, която техни колеги им купуваха от близкото кафене, но не прескачаха оградата, за да дойдат при нас. На няколко пъти "окупаторите" проверяваха какво е положението, но виждаха тази смела групичка да стои на пост на двора. Предполагам, че това доста е деморализирало "окупаторите" - не получиха политическа подкрепа, академичната общност беше срещу тях, а вече и дворът на Университета не беше под техен контрол. Сигурно са имали чувството, че опитват да вържат съдбата с въже от пясък. Започна да се стъмва и да става все по-студено. Полицията още в 16 ч. се беше усетила, че нещо не е много редно да се пропускат студенти да прескачат оградата, та сложиха постови, които да предотвратяват всеки опит за това. Всеки можеше да излезе, но никой повече не можеше да влезе. Попитах "нашите" вътре какво ще правят. "Ще стоим!" беше отговорът. Изразих съмненията си в това доколко подобна постъпка беше разумна. "Окупаторите" имаха парно, електричество, храна, течаща вода, тоалетна, та даже и Интернет. Двадесетте имаха чай, докато кафенето не затвори. Но с нищо от удобствата на нарушителите те не разполагаха. Опитаха се да поискат ключа за библиотеката в двора на Университета. Пазачът й не беше съгласен. И да беше, единственото, което щяха да имат, щеше да бъде покрив над главите им, което не е малко през зимата, но далеч не е достатъчно. И така, нарушителите имаха всички удобства, а поборниците за своите и чуждите права нямаха нищо. И все пак упорстваха, не се отказваха! Добре, че към 19 ч. благоразумието надделя и прескочиха от нашата страна на решетката. Някои бяха прекарали в двора повече от седем часа, а времето си беше студено. "Утре сутрин пак сме тук! И така до падане на окупацията!" обобщи настроението на двадесетте момичето, с което беше станала дума за автономията на Университета.
Тези двадесет души за мен са истинските Освободители на Софийския университет. Те са героите от последните четири дни. Защото за какъв героизъм може да претендира една банда от нарушители, които се гаврят с правата на стотици, за да постигнат собствените си цели; какво му е героичното на това да си на топло, да имаш храна, вода, тоалетна и достъп до Интернет, т.е. да не се подлагаш на лишения, и да живееш три дни на гърба на някого другиго. Това не е нищо друго освен "бандитизъм", както се изказа един социолог в сутрешен блок. Истинските герои са тези, които рискуват здравето си, лишават се от всякакви удобства доброволно, за да се борят /и най-важното! - по мирен път, със средствата на демократичния протест, без да накърняват ничии права и свободи/ за своите, но и за чуждите права! Двадесетте са герои и дано техният пример да послужи на обществото ни, намиращо се на кръстопът!
Когато отидох на протеста срещу втората окупация на Софийския университет "Св. Климент Охридски" в 13:00 ч. от страната на двора на Ректората, бях много изненадан. Улицата беше разделена на две или по-скоро на три: тротоарът откъм оградата беше отцепен за про-окупационно настроените привърженици; самата улица беше зона за сигурност между двете групи и оттам преминаването уж беше забранено; тротоарът от другата страна на улицата беше за всички, които осъзнаваха безумието на това да се окупира учебно заведение с политически искания и да се възпрепятства осъществяването на конституционните права на гражданите: на студентите - правото на образование, а на служителите - правото на труд. Групите и от двете страни на улицата скандираха. Първата /про-окупационната/ обаче и обиждаше. Грозна работа. Непристойно поведение. Направо жалка гледка...
Отне ми известно време, докато намеря познати лица от Историческия факултет. Изглеждаше, че протестът е започнал отдавна, защото място на тротоара, където беше множеството срещу "Окупацията 2", почти нямаше. Все пак успях да се кача на едно сандъче за цветя, където вече имаше още двама души, та оттам се виждаше добре всичко, което се случваше, а и не се бутах в полицията, която ограничаваше придвижването между противостоящите си групи. Разговорихме се с някои преподаватели. По едно време излезе един от "окупаторите" и започна нещо да говори, но от скандирания и обиди между едните и другите нищо не се чуваше, поради което един от професорите отиде от другата страна, за да чуе какво казва. Полицията не я спря. След това и аз минах, където беше отишла - точно пред металната решетка. Оказа се, че макар групичката там да беше от другата страна на улицата, бяха все против "Окупацията 2", т.е. и от двете страни, поне на това място бяхме все "наши хора". "Окупаторите" искали време да помислят, каза ни професорът. Завързаха се разговори за това колко непочтено е поведението им, какви лицемери са: искали уж демокрация, те били демократи, но действат с антидемократични средства, заключвайки с вериги Ректората и потъпквайки правата на стотици студенти и служители. Или си демократ и действаш с демократични средства, или не си и прибягваш до инструментариума на насилието. Целта не оправдава средствата, целта определя средствата! Стигнахме и до словесни престрелки с някои про-окупационни индивиди. Колко е лесно на някого, който не е пряко засегнат, да критикува и да обижда! Ние имаме отношение към Университета, защото сме негови студенти и преподаватели, а някакви типове, които един Господ знае с какво се занимават освен с ходенето на протести, ще ни учат кое е добро за нас и нашето бъдеще! Каква извънредна наглост от тяхна страна! Имаше дори една групичка от пет-шест човека, които до 19 ч., когато щях да си тръгна, постоянно присъстваше и щом наближеше камера, някой от нейните представители, а понякога и всички заедно, си набелязваха някой, който беше против окупацията, и отиваха, за да вдигнат гюрултия, като се сдърпат с него. Хайде, убедете ме, че тези хора не са платени! А и дори наистина да не са, то те едва ли могат да бъдат наречени "будни граждани", защото будният гражданин е такъв по всяко време, а не само когато камерите го снимат.
Към 14 ч. се случи нещо неочаквано за мен. Няколко души от неодобряващите "Окупацията 2" се прехвърлиха през оградата от страната на един гараж и влязоха вътре. Оказа се, че и тези, които бяха от другата страна на оградата не бяха от "окупаторите", както си бях мислил дотогава. Бяха прескочили, а и още прескачаха студенти и преподаватели, противници на този абсурд. В крайна сметка се получаваше следната картина: далечният тротоар беше пълен с противници на "окупаторите", нашият тротоар до металната решетъчна врата /затворена с вериги/, беше пълен с противници на "окупаторите", а зад решетките до 14:30 ч. вече имаше около двадесет души също противници на "окупаторите". Прескачането на оградата на Софийския университет не е никак безопасно занимание впрочем. Самата тя е висока и завършва с дълги и остри метални шипове. Но тези двадесет души от вътрешната страна, слава Богу, бяха преминали невредими. И сега какво? Бяха решили да стоят там, докато "окупаторите" си отидат. Не да щурмуват, не да скандират, не да предприемат каквито и да било действия, за да провокират полицията да се намеси. Не! Те с присъствието си показваха, че "окупаторите" не разполагат с подкрепата на по-голямата част от студентите, че съществува реална опозиция срещу потъпкването на името и честта на Софийския университет, срещу нарушаването на правата на студенти и служители. Това присъствие в двора на Ректората ми напомни за лозунга: "За вашата и за нашата свобода!" Тези двадесетина души не се застъпваха само за своите права, но и за тези на своите колеги - за цялата академична общност. Попитах ги какви са, от кой факултет, от коя специалност. Повечето, от това, което успях да разбера, бяха от специалност "Археология" на Историческия факултет, но имаше и едно момче от "Минало и съвремие на Югоизточна Европа", както и един докторант на Историческия факултет. Не научих за всички. От моята страна на решетката имаше две момичета от "Археология" и едно момиче от Медицинския. Попитах тези вътре какво смятат да правят. Отговориха, че ще чакат. Попитах ги какво смятат за полицейска намеса. Не я одобряваха. "Академичната автономия е повече от записаното в нормативните актове", отвърна ми едно момиче оттатък решетката. "Тя е много повече. Университетът не може да си позволи да влезе в него полиция, това ще срине престижа му. Полиция никога не е влизала на територията на Университета и така трябва да бъде!" "А ако не си отидат", упорствах аз. "Ще продължим да чакаме", усмихна се тя. И така те чакаха, а "окупаторите" /които щеше да се окаже, че не наброяваха и десет човека/ вътре размишляваха. Големи размисли трябва да са били... Вероятно за това как да си отидат без да се опозорят още повече. Както момичето от Медицинския правилно отбеляза, те нямаха полезен ход. От време на време от нашата страна на решетката се стигаше до някой и друг по-ожесточен спор с групичката, която търсеше медийно внимание постоянно, но в момента, в който камерата се оттеглеше, желанието за спор на нейните членове мистериозно се изпаряваше. Впрочем и самите медии не бяха безпристрастни. Към мен и момичето от Медицинския се приближи жена с микрофон, следвана от оператор. "Вие подкрепяте ли окупацията?", попита ни тя. "Категорично не!", отвърнахме ние и тя само кимна и си отиде, за да интервюира някой, който подкрепя "окупаторите".
А двадесетте чакаха... Разтъпкваха се от време на време, за да не замръзнат, пиеха по някоя чаша чай, която техни колеги им купуваха от близкото кафене, но не прескачаха оградата, за да дойдат при нас. На няколко пъти "окупаторите" проверяваха какво е положението, но виждаха тази смела групичка да стои на пост на двора. Предполагам, че това доста е деморализирало "окупаторите" - не получиха политическа подкрепа, академичната общност беше срещу тях, а вече и дворът на Университета не беше под техен контрол. Сигурно са имали чувството, че опитват да вържат съдбата с въже от пясък. Започна да се стъмва и да става все по-студено. Полицията още в 16 ч. се беше усетила, че нещо не е много редно да се пропускат студенти да прескачат оградата, та сложиха постови, които да предотвратяват всеки опит за това. Всеки можеше да излезе, но никой повече не можеше да влезе. Попитах "нашите" вътре какво ще правят. "Ще стоим!" беше отговорът. Изразих съмненията си в това доколко подобна постъпка беше разумна. "Окупаторите" имаха парно, електричество, храна, течаща вода, тоалетна, та даже и Интернет. Двадесетте имаха чай, докато кафенето не затвори. Но с нищо от удобствата на нарушителите те не разполагаха. Опитаха се да поискат ключа за библиотеката в двора на Университета. Пазачът й не беше съгласен. И да беше, единственото, което щяха да имат, щеше да бъде покрив над главите им, което не е малко през зимата, но далеч не е достатъчно. И така, нарушителите имаха всички удобства, а поборниците за своите и чуждите права нямаха нищо. И все пак упорстваха, не се отказваха! Добре, че към 19 ч. благоразумието надделя и прескочиха от нашата страна на решетката. Някои бяха прекарали в двора повече от седем часа, а времето си беше студено. "Утре сутрин пак сме тук! И така до падане на окупацията!" обобщи настроението на двадесетте момичето, с което беше станала дума за автономията на Университета.
Тези двадесет души за мен са истинските Освободители на Софийския университет. Те са героите от последните четири дни. Защото за какъв героизъм може да претендира една банда от нарушители, които се гаврят с правата на стотици, за да постигнат собствените си цели; какво му е героичното на това да си на топло, да имаш храна, вода, тоалетна и достъп до Интернет, т.е. да не се подлагаш на лишения, и да живееш три дни на гърба на някого другиго. Това не е нищо друго освен "бандитизъм", както се изказа един социолог в сутрешен блок. Истинските герои са тези, които рискуват здравето си, лишават се от всякакви удобства доброволно, за да се борят /и най-важното! - по мирен път, със средствата на демократичния протест, без да накърняват ничии права и свободи/ за своите, но и за чуждите права! Двадесетте са герои и дано техният пример да послужи на обществото ни, намиращо се на кръстопът!
