неделя, 11 януари 2015 г.

Българският народ - дърво, което търси своя корен

Масовото напускане на пределите на страната ни от наши сънародници, които не виждат перспектива за развитието си у нас, през последните години се превърна в нещо повече от проблем. Съчетано с ниската раждаемост, това доведе до демографска катастрофа. Реализацията в чужбина изглежда не просто по-лесна, а направо гарантирана, докато ситуацията у нас (и икономическа, и политическа), не само не се подобрява, но и се влошава с всеки изминал ден. На фона на това възниква едно явление, за което като че ли малко се говори. Това е забравянето на корените ни. Най-лесният начин да унищожиш един народ е като го накараш да забрави историята си, защото тя е онова обединяващо ядро, около което се градят националната памет и националната идентичност. Ако мога да обобщя, народ без история не е народ. С напускането на България от все повече нейни синове и дъщери, с обезлюдяването на малките населени места, се стига до няколко негативни последици.

            На първо място, забравят се традициите от различните краища на България – онези характерни обичаи, които отличават бита на населението им от този на останалите, но също така придават и някакъв уникален щрих в пъстрата палитра от български народни обичаи. А тази палитра става все по-бедна. Някои обичаи изчезват със смъртта на последните, които са ги помнили и практикували, и с последното „Сбогом!” на техните наследници.

            На второ място, историите на родове, които имат много разклонения из цялата ни страна, а и в чужбина, също изчезват. Никой не ги записва, а ако някой стори това, то той би бил един от малцината, които го правят. А тези истории са необходими, за да се открият родови връзки, за да се проследят междуродовите и междуличностните отношения в различните епохи и във всяко кътче на страната ни. Те са елементи не само от общата история на България, не са само парчета от нейната мозайка, но са част от историята на всекиго от нас. С тяхното изчезване изчезва и част от нас. Как ще намерим роднините си, ако не знаем кой е общият ни родоначалник?! Лошото е, че напоследък все по-малко хора се замислят, а още по-малко са онези, които искат да открият своите родственици. Струва ми се, че сега манталитетът е по-скоро „Всеки да се спасява сам!”, а не „Да решим проблемите си заедно!”, в което „заедно” би било съвсем логично да се включат кръвните връзки. Но когато човек е принуден да мисли ежедневно за оцеляването си, проявява се инстинктът му за самосъхранение, а това е индивидуалистичен инстинкт. А колективните решения са по-ефективни, но няма как да бъдат оценени. Българинът (в огромното си множество имам предвид, макар че съществуват и изключения) съществува в едно нетърпимо положение, което все повече се влошава. Това му пречи да мисли за друго освен за себе си и за непосредственото си семейство. Още по-малко може да се концентрира върху занимания, свързани с издирването и запазването на своята родова история. И ето как, чрез лошите социални и икономически условия, се създава ситуация, при която съществуването на българската национална идентичност бива заплашена, защото родовите връзки се разрушават безвъзвратно, с което чувството за общност се губи.

            На трето място, губят се уникалните предания, които са част от разноцветния и многолик български фолклор. Тук не говорим само за песенното творчество, но и за легендите, свързани иманентно с географските особености на малките населени места и прилежащите им територии. Примерно „Овчарският хълм”, „Момина скала”, „Белото изворче” и други наименования на местности крият зад себе си и своя история. Също така тези предания съдържат в себе си (или поне биха съдържали, ако биваха записани) характерните говорни особености на различните краища на родината ни.

            Да обобщим: забравят се традициите, родовите връзки, преданията и езиковите особености, т.е. българският народ губи историята, фолклора и езиковото си богатство. С други думи губим националната си идентичност. Обречени ли сме тогава да изчезнем като народ. Някой би отговорил положително. Дори може би много хора биха го направили. Но...!

            И тук идва голямото „НО!”, защото се намират и достойни българи, родолюбци и патриоти, които правят всичко възможно, за да съхранят българското, доколкото го има и каквото е останало от него. Един от тези българи е Николай Цинцарски, основател на сайта „Бащина земя”[1]. Този сайт ме привлече с това, че опитва да спаси именно онова, за което вече стана дума. В интервю с господин Цинцарски получих и повече информация за неговия проект. Всъщност „проект” звучи някак си механично, планомерно, с ясни резултати, които се предвиждат. Тук по-скоро става дума за „кауза”, за вяра, че нищо не е загубено и че с общи усилия българският народ може да бъде спасен от дезинтеграция.

            „Идеята за «Бащина земя» се разви по няколко причини. На първо място, докато работех по стария сайт на (село) Миланово, бях извървял вече път и знаех, че в това има хляб. Информацията трябва да се разпространява. На второ място, осъзнавах, че много неща могат да се улеснят, ако има информация за повече населени места. Не само в БАН. Така се зароди идеята да се предлагат сайтове.” – споделя той.

Целите, както са представени и в сайта се свеждат до: Изграждане на пространство, обединяващо народна библиотека, история и хронология, представяне на паметници на културата от цяла България, народно творчество, предания и легенди, традиции, етнография, сведения за задграничните български общности, бележити българи. Предоставяне на възможност всяко населено място да има шанс за интернет представяне, като за целта се предоставят за безвъзмездно ползване интернет страници за нуждаещи се села и градове, както и български общности извън България.»

            Господин Цинцарски си е поставил за цел да създаде сайт-майка, към който да се изгради мрежа от по-малки сайтове, всеки от които да бъде посветен на отделно населено място. В дъщерните сайтове ще се отразяват родовите истории, както се помнят в съответния край, характерния бит, традициите, фолклора на българите там. И така докато с тези сайтове се покрие картата на България. Целта е амбициозна, но и каузата е достойна. Все пак обаче всичко това е свързано с немалко усилия и съпътствано с трудности.

На въпроса кои са основните пречки пред реализацията на благородното му начинание, той обобщава така:

«Най-големият проблем е, че трябва човек, който да се захване с финансите. Аз не съм добър в това.» И след кратко замисляне добавя: «Ако сега се появи наплив за сайтове, няма да можем да се справим. Трябва да се поставят няколко неща и тогава. Помощници... Трябват още хора. Ще се наложи да им се плаща. Трябват хора, които да се занимават с финансирането - дарения, реклами и т.н. Също така и редактор, мисля ще се наложи да са повече. Сега помага една жена, но пак е доброволно. Има едно момче, занимава се с техническата част по сайтовете. Той си работи доброволно, но при повече работа ще трябва да му се плаща. Ще е нужен и администратор, който да се занимава с помощта и обучението на хората, които се захващат с местни сайтове. Най-важното обаче е да привлечем хора - специалисти, които да преглеждат информацията в системата и да събират важните неща в майката (сайта-майка). Те ще коментират публикации и т.н. В момента повечето неща върша аз, но всичко е, колкото да не пропада постигнатото до тук.»

Въпреки трудностите обаче Николай Цинцарски не се отказва. Идеята му се реализира бавно, финансиране няма, а и хора, желаещи да посветят от времето си за тази кауза трудно се намират. Какво го мотивира да продължава напред?

«От опита, който натрупах, разбрах, че е много трудно да намериш хора, които да вярват в някаква идея. Сега има двама. Те са хората, заради които платих разходите за тази година и Бащина земя да я има

Наистина и заради един човек, който вярва в България, си струват усилията и разходите. Но все пак хората, които споделят каузата на господин Цинцарски вероятно са повече. Неговата инициатива е чудесен повод всеки родолюбив българин да даде своя принос за съхраняването на нашата национална идентичност. Било като изпрати родова история или някоя легенда, било като опише местен обичай, а защо не и някоя рецепта на вече позабравена вкусна гозба. Дори добрата дума понякога помага... И сякаш именно за да пресъздаде мирогледа на такива хора като господин Цинцарски някога поетът е казал (макар и пишейки в първо лице):

«Не съм те никога избирал на земята.
Родих се просто в теб на юнски ден във зноя.
Аз те обичам не защото си богата,
а само за това, че си родина моя»

(«Към родината» Атанас Далчев)

Нека обединим усилия в името на такава благородна кауза!



[1] http://www.bashtina.org/