За държавните предприятия и ролята на държавата като инвеститор

Повод да напиша настоящата статия ми даде една статия на Баки Хюсеинов, разглеждаща причините за безработицата сред населението от ромския етнос, като лайтмотивът беше, че ромите не искат помощи, а работа. Разбира се, това беше само повод, който предизвика много по-задълбочени размисли, които се насочиха към българския народ като цяло и към една от ролите, които държавата може и трябва, по мое мнение, да изиграе с цел неговото запазване и благоденствие. Разбирането си за държавата най-общо съм изложил в статията "Що е то "държава"?", поради което тук няма да се повтарям.

Една от основните цели на всяка държава е да осигури добрия живот на своето население. Това ще рече: да се погрижи народа ѝ да има какво да яде, да има покрив над главата си, да може да посреща ежедневните си разходи като сметки, разноски по облекло, транспорт и други. Когато значителна част от това население няма работа, то осигуряването на тези основни нужди става чрез преразпределението на парите, получени от лицата, които за заети в трудова дейност и чрез последващо преразпределение на тези средства под формата на социални помощи. По този начин трудещите се са недоволни, че част от парите, които те изработват отиват за неработещите, а последните са недоволни, че тези пари са недостатъчни за задоволяване на основните им нужди. Решението на този проблем според мен е осигуряване на пълна заетост, а инструментът за това са държавните предприятия. Държавата може да си позволи да инвестира в създаването на предприятия. Това е именно инвестиция, която не само че ще се изплати във времето, но ще има и много сериозен положителен социален ефект. Там, където частният инвеститор не би рискувал, защото би било необходимо огромно  начално капиталовложение, държавата може да се намеси. Често съм чувал да се твърди, че държавата е лош собственик или поне лош стопанин. Това е нелепо твърдение. Държавата е просто механизъм, обслужващ нуждите на обществото. От това какви лица бъдат назначени в конкретното предприятие, както и от това какви механизми за контрол върху дейността им бъдат предвидени, се определя дали стопанинът ще бъде добър или лош. Затова откриването на държавни предприятия трябва да се съпроводи с установяването на механизми за вътрешен и външен контрол върху тяхната дейност. Дали има квалифицирани хора, които да ги управляват? Разбира се. Безработните висшисти, които имат и образованието, и опита за тази цел са много. Друго предимство, което се очертава още на този предварителен етап при учредяването на държавните предприятия е, че държавата ще знае точно какво и колко се произвежда, ще може да следи за качеството му и на пазара ще стигат само стоки, които да отговарят на съответните стандарти.

След като уточних кой ще осигури капитала за учредяването на предприятията, нуждата от приемане на ефективни правила за осъществяване на контрол, както и че има достатъчно квалифицирани хора, които да бъдат назначени за директори, ще разгледам и самите резултати, които ще се постигнат с откриването на държавни предприятия.

На първо място, тази мярка е насочена към районите с трайна безработица, където основно населението живее на социални помощи. Често това е население от ромски произход, което нерядко не бива назначавано на работа повече заради предразсъдъци, отколкото заради липсата на образование, най-вече когато става дума за ниско квалифициран труд, който не изисква по естеството си повече от начално образование. В държавните предприятия тези хора ще бъдат ангажирани с трудова дейност и ще получават заплати. Това, от една страна, означава, че вместо сегашните 120 лева приходите им ще нараснат на 400 лева, ако приемем една такава заплата за стартова. Други стимули, които, по мое мнение, биха ги привлекли в държавните предприятия, са предоставяне на работно облекло (един комплект годишно примерно), организиране на столова в предприятието, където неговите работници да се хранят безплатно с храна, одобрена от Министерството на здравеопазването като здравословна, както и осигурен превоз за онези, които живеят далече от мястото на осъществяване на трудова дейност. Тези мерки биха привлекли безработните, независимо от техния етнос, тяхното религиозно изповедание и техните политически възгледи, в държавните предприятия, където да се ангажират в реално производство. Освен това, както е добре известно, трудът облагородява. Трудовите навици се възпитават, а веднъж възпитани, те водят и до по-добра организация на трудовия процес. С други думи производителността на труда расте. Ангажирането на времето на досега безработните с труд ще доведе до повишаване на общественото им съзнание и до намаляване на противообществените им прояви.

На второ място, държавата ще увеличи реалното си производство. Това е изключително важно, защото през последните 25 години се наблюдава точно обратната тенденция - на свиване на производството. Реалното производство означава не само заетост, но и задоволяване на материалните нужди на населението на собствената страна, а също така и стока, която да може да се изнася на външните пазари, т.е. източник на постъпления. Да не говорим, че за държавата е по-лесно да знае какво стои като реално обезпечение зад парите в обръщение. Парите след отмяната на златно-доларовия стандарт, се обезпечават със стоки. Когато има в обръщение прекалено голяма парична маса, необезпечена с достатъчно стоки на пазара, се стига до инфлация. Разбира се, това е едно много опростенческо разбиране, има и множество други фактори, които играят роля. Но все пак производството на държавните предприятия би допринесло за борбата на държавата с инфлацията, макар че са необходими и други мерки, които няма да бъдат обсъждани в настоящата статия, защото не са неин предмет.

На трето място, производството на държавните предприятия може да рационализира производството като цяло. Какво имам предвид? Тези предприятия би било целесъобразно да се организират по доклади на областните управители или на общинските кметове, в които да се съдържа описание на съществуващото производство в тяхната административно-териториална единица, както и какво производство благоприятстват обективните природо-географски условия, къде има компактни групи безработни, как би бил организиран ефективно транспорта до предлаганото място за изграждане на предприятието, какви производства са съществували до началото на т.нар. "преход", какво са произвеждали, ефективни ли са били и защо са били закрити. Освен тези, докладите могат да съдържат и други релевантни въпроси. След преценката на тези въпроси (примерно от Министерството на регионалното развитие и благоустройството), ще се преценява какви предприятия и къде да бъдат създадени.

На четвърто място, изграждането на трудови навици, за което стана дума по-горе, трябва да се съпровожда с ограмотяване и повишаване на културното равнище на населението, ангажирано в предприятията. Тази цел може успешно да бъде изпълнявана от читалищата, защото тяхната мрежа в страната е добре разгърната, в тях има библиотеки, а също така и помещения, където да се провеждат тези часове по допълнително обучение. Вечер след работа примерно е нелош вариант. Не смятам, че е необходимо да бъдат задължителни часовете. Работещият човек мисли по различен начин от неработещия. Първият е готов да се самоусъвършенства. Часовете не бива да бъдат прекалено продължителни, ако са в следработно време - около час, защото иначе умората ще създава пречки в процеса на обучение. Съботно-неделните часове също си струва да бъдат разгледани като възможност.

На пето място, създаването на държавни предприятия може да спомогне за решаването на демографския проблем и обезлюдяването на селата, за които основна причина е липсата на работа и перспектива пред младото население там. Създаването на нови работни места, предоставянето на всички онези мерки, за които стана дума, както и възможността заплатите да се повишат, ще дадат на младите надежда за бъдещето им. А заплатите ще се повишат, защото самите предприятия ще бъдат на "стопанска сметка", т.е. част от печалбата си ще могат да реализират като инвестиции в собственото си производство, разширяване на производствения си капацитет и модернизация на производствените технологии. С придобиване на трудови навици, производителността на труда на работниците също ще се повиши. Така с течение на времето ще растат заплатите, а с тях и удовлетвореността на трудещите се. Разбира се, всичко трябва да бъде контролирано от органите за вътрешен и външен контрол, за да не се допуснат злоупотреби, каквито са дискредитирали държавните предприятия в миналото по времето на Тодор Живков.

На шесто място, могат да бъдат предвидени и други мерки, които да повишат заинтересоваността на работниците, като например да им бъдат продадени акции на предприятието до 49%, като 51% да останат държавни, защото вече се убедихме, че обратното - разпродаването на всички без държавата да си запази контролния пакет акции - води до престъпна приватизация, разпродаване на безценица и унищожаване на българското производство. Ако не сме се научили от грешките си за тези 25 години, то ние трябва да сме много инертни или направо слепи. Колективната отговорност, която работи така добре в някои източноазиатски предприятия повишава сплотеността в колектива и издига чувството за отговорност на всеки от неговите членове, поради което смятам, че би била приложима и за държавните предприятия.

На последно място, ще се спра на една необходима предпоставка за ефективното функциониране на държавните предприятия - осигуряването на пазар за тяхната продукция. При липса на пазар и при поръчки, осъществявани единствено от държавата, приходите на предприятията ще зависят изцяло от конюнктурата в бълтарския политически живот. Не това е целта. Предприятията, както вече отбелязах, трябва да работят за печалба и да са ориентирани към пазара. Затова, от една страна, ще бъде организирано производството на такива стоки, от които има нужда на вътрешния пазар (т.е. има незадоволени потребности) след като бъдат извършени необходимите за това пазарни проучвания, а, от друга страна, дори вътрешно търсене да няма, може да се организират производства на базата на външнотърговски дългосрочни договори (примерно за износ на определена стока ежегодно в рамките на пет или десет години за някоя друга държава). Пазар може да се гарантира, защото има страни, в които се проявява хроничен недостиг на едни или други стоки, който производството на държавните предприятия може да задоволи. Вярно е, че Европейският съюз поставя сериозни ограничения пред сключването на такива договори със страни извън него и Европейското икономическо пространство, но те могат да бъдат заобиколени, а и все пак тук трябва да изхождаме от националните си интереси, а не от тези на някои страни-членки на ЕС. ЕС все пак е просто един съюз, в който Република България членува, за да защитава националните си интереси по-ефективно и ако се окаже, че той е пречка в тяхното осъществяване, то нашата външна политика следва да се насочи към други начини за тяхната защита в международните отношения.

В заключение, смятам, че създаването на държавните предприятия ще реши в голяма степен проблема с безработицата на населението без значение от неговите етнос, политически и религиозни убеждения. Ще дисциплинира това население, ще му даде трудови навици, може да се съчетае и с ограмотяване. Най-важното обаче, което този проект ще даде на населението в районите с хронична безработица, водеща и до обезлюдяване, най-същественото - това е надеждата, че има достойно бъдеще!

/И преди да бъда обявен за комунист, социалист или някакъв друг "-ист", замислете се дали това, което предлагам, не е рационално и полезно.../

Що е то „държава”?

Българският преход и така наречените „демократи” в България, които станаха такива след като видяха колко перспективи (главно икономически) им дава това самоназвание, насадиха и продължават да насаждат в българското общество едно неправилно разбиране за това какво е държавата и какви са нейните функции. В настоящата статия предлагам анализ на това какво се насажда, какво разбира под „държава” политическият елит и какво (по мое мнение) трябва да бъде разбирането за същността и отговорностите на държавата. И преди да бъда обвинен в комунизъм, социализъм, национализъм или някакъв друг „-изъм”, помислете си дали моите кратки размисли не са нищо друго освен здрав реализъм.

До 1989 г. държавната роля в икономиката, политиката и във всяка сфера на обществения живот е определяща. Частната инициатива е силно ограничена и сведена до минимум. Това съвсем естествено поражда недоволство сред онези слоеве от българското общество, които са предприемчиво настроени и желаят да се издигнат със своите усилия, но извън тесните рамки на онова, което е не просто разрешено, но и предопределено. Стремежът към индивидуална реализация е съвсем естествен за неазиатските общества, сред които е и нашето. Затова държавните ограничения се считат за твърде обременителни. Проблемът е, че след като държавният монопол и ограниченията отпадат, негативното отношение не се насочва към факторите, които са ги допуснали и укрепили, а срещу държавата като институция с цялата условност, която може да се вложи в това определение. От това неправилно разбиране произтича и следващото заблуждение – че държавата е лош стопанин, че нейната роля трябва да бъде сведена до минимум и че частната инициатива трябва да стане не просто доминираща, но, ако е възможно, и единствена движеща обществото сила. Съвсем закономерно започват съзнателните усилия в тази насока (разрушаване на държавния апарат, ерозия на съществуващите структури, намаляване на техните правомощия). Стига се до престъпната приватизация, за която пишат много автори и, ако и аз започна, по-скоро в моите писания ще бъде открито плагиатстване на техни идеи или коментари, отколкото оригинален принос по въпроса. Накратко, смятам, че основният проблем пред българския преход е в неправилната оценка на ролята на държавата, нейното принизяване, умишленото й лишаване от лостове за намеса, т.е. съзнателното й отслабване. Правилният подход е друг. Не слаба държава, а преодоляване на онези практики и други недостатъци, които са довели до проблемите по времето, когато държавата е била силна. Този мой възглед произтича от разбирането ми за държавата.

Държавата, според мен, трябва да бъде инструмент за защита интересите на народа. От една страна, за осигуряване на външните му национални интереси – отбрана, сигурност, външноикономически интереси (пазари и суровини) и т.н., а, от друга страна, на вътрешните му национални интереси – правосъдие, вътрешна икономическа стабилност, вътрешен ред, гаранции за частната инициатива и неприкосновеността на гражданите й. Ако разгледаме държавата като механизъм, който е изцяло насочен към постигане и защита на интересите на гражданите й, то няма как да стигнем до извода, че колкото по-малко се меси, толкова по-добре би било. Напротив! Държавата е гарант за благосъстоянието на своите граждани. Затова отговорът на предизвикателствата, пред които Република България се изправя след краха на предишната система, не е по-малко държава, а е реформирана държава. Видели сме недостатъците на предишния политически строй и следователно знаем какви грешки не бива да допускаме, т.е. в състояние сме да вземем мерки, за да не се повторят. Това обаче няма как да означава просто да отхвърлим всичко съществувало до 1990 г. без значение дали е работещо или не. Вместо по пътя на реформите българският преход обаче поема по пътя на пълното разграничаване от и унищожаване на всичко, постигнато през предишния период. Изхожда се от неправилното разбиране, че подходът трябва да бъде революционен (наложено главно от чужди сили, които предлагат и план, по който да протече), а не еволюционен. Бих казал, че по-скоро съзнателно е пренебрегнат един очевиден принцип. Силната държава означава солидни гаранции за интересите на гражданите й, а слаба държава – липса на такива гаранции. Да, съгласен съм, че при предишната система държавата (да се разбира държавен апарат) е страдала от много пороци. Но именно срещу тях трябва да се насочат усилията, а не срещу правомощията на този апарат. Примерно корупцията – това е проблем, който препятства безпроблемното функциониране на държавния апарат. Ефективен механизъм за борба с корупцията, следователно, би бил предпоставка за подобряване на функционирането на този апарат. От нивото на обществено съзнание и качеството на механизмите за борба с пороците, които се отразяват върху добрата работа на държавата, зависи нейната ефективност. Отново подчертавам, че държавата е само инструмент, който да служи за защита на националните интереси. Тя не е нито добро, нито зло! Моралните категории за един механизъм са неприложими. Може да се превърне и в двете. Зависи от това как се „оперира” с него, т.е. от обществото зависи как ще функционира.

Разбира се, това са малко по-общи и философски разсъждения. Те отразяват това, което трябва да бъде, а не това, което е. В този смисъл някой би казал, че това е „утопия”. Аз бих го нарекъл „реализъм”, защото пред Република България няма реална алтернатива. Или ще си върнем силната държава, но с по-добри механизми за граждански контрол върху нейната дейност (все пак ако не успеем да изградим достатъчно добри механизми, какво сме научили за 25 години преход?!), така че да обслужва националните интереси, или ще продължим да имаме слаба държава, в която големи чуждестранни компании ще експлоатират населението (ниски заплати, неплащане на такива с месеци) и ще изнасят печалбата зад граница (примерно от добива на цветни метали, за който държавата получава само половин процент от печалбата, а за някои метали – абсолютно нищо). Силната държава е единственият ни шанс да се защитим. Слабата държава обслужва чуждите интереси (в това отношение си струва да се отбележи статията на Петър Волгин „Кой сваля българските правителства?” в сайта Поглед.инфо). Обслужва и тези на местните олигарси, които не желаят контрол, който да спъва дейностите им (къде законни, къде не) по провеждане на мероприятия за задоволяване на собствени грабителски (по отношение на мнозинството от населението) проекти. Но целокупният български народ бива пожертван. Неговите интереси не са важни за олигарсите и за чуждите мощни икономически структури. А за елементите (вече посочени), които му „смучат кръвта”, силната държава е заплаха за интересите им и затова са готови на всичко само и само да не я допуснат. Наскоро си припомних едно стихотворение на Христо Радевски, което много точно отразява отношението на олигарсите (чужди и местни), сред които и на нашия политически елит (пряко участващ или купен в по-голямата си част от същите тези олигарси) към държавата (която за техните цели задължително трябва да е слаба, както стана дума по-горе):

Царете най са умни и тактични.
Те чисти са, защото са практични.
И тях не можеш в кражба улови,
защото те държавни са глави.
А – между впрочем – що е то държава?
Държавата – това е дойна крава.
И за да имаш мляко и престиж –
ти трябва да умееш да доиш.
Царете се оказаха добри доячи.
Защото – казано по-другояче,
умеят те така да подарят,
че от дарението да се облажат.

(„Как царете забогатяват” от Христо Радевски)

И така, бих желал да обобщя, че разбирането, че държавата не бива да се намесва в регулацията на обществените отношения освен по най-общ начин и че ролята й трябва да бъде сведена до минимум, е неправилно и идеологически насаждано твърде дълго. Силната държава защитава националните интереси, а слабата ги жертва. Нашата задача е да изградим силна държава (във всички области на обществения живот) с ефективни механизми за граждански контрол (сегашните явно не работят), за да не бъдем жертва на партикуларните местни и чужди олигархични интереси.