Що е то „държава”?

Българският преход и така наречените „демократи” в България, които станаха такива след като видяха колко перспективи (главно икономически) им дава това самоназвание, насадиха и продължават да насаждат в българското общество едно неправилно разбиране за това какво е държавата и какви са нейните функции. В настоящата статия предлагам анализ на това какво се насажда, какво разбира под „държава” политическият елит и какво (по мое мнение) трябва да бъде разбирането за същността и отговорностите на държавата. И преди да бъда обвинен в комунизъм, социализъм, национализъм или някакъв друг „-изъм”, помислете си дали моите кратки размисли не са нищо друго освен здрав реализъм.

До 1989 г. държавната роля в икономиката, политиката и във всяка сфера на обществения живот е определяща. Частната инициатива е силно ограничена и сведена до минимум. Това съвсем естествено поражда недоволство сред онези слоеве от българското общество, които са предприемчиво настроени и желаят да се издигнат със своите усилия, но извън тесните рамки на онова, което е не просто разрешено, но и предопределено. Стремежът към индивидуална реализация е съвсем естествен за неазиатските общества, сред които е и нашето. Затова държавните ограничения се считат за твърде обременителни. Проблемът е, че след като държавният монопол и ограниченията отпадат, негативното отношение не се насочва към факторите, които са ги допуснали и укрепили, а срещу държавата като институция с цялата условност, която може да се вложи в това определение. От това неправилно разбиране произтича и следващото заблуждение – че държавата е лош стопанин, че нейната роля трябва да бъде сведена до минимум и че частната инициатива трябва да стане не просто доминираща, но, ако е възможно, и единствена движеща обществото сила. Съвсем закономерно започват съзнателните усилия в тази насока (разрушаване на държавния апарат, ерозия на съществуващите структури, намаляване на техните правомощия). Стига се до престъпната приватизация, за която пишат много автори и, ако и аз започна, по-скоро в моите писания ще бъде открито плагиатстване на техни идеи или коментари, отколкото оригинален принос по въпроса. Накратко, смятам, че основният проблем пред българския преход е в неправилната оценка на ролята на държавата, нейното принизяване, умишленото й лишаване от лостове за намеса, т.е. съзнателното й отслабване. Правилният подход е друг. Не слаба държава, а преодоляване на онези практики и други недостатъци, които са довели до проблемите по времето, когато държавата е била силна. Този мой възглед произтича от разбирането ми за държавата.

Държавата, според мен, трябва да бъде инструмент за защита интересите на народа. От една страна, за осигуряване на външните му национални интереси – отбрана, сигурност, външноикономически интереси (пазари и суровини) и т.н., а, от друга страна, на вътрешните му национални интереси – правосъдие, вътрешна икономическа стабилност, вътрешен ред, гаранции за частната инициатива и неприкосновеността на гражданите й. Ако разгледаме държавата като механизъм, който е изцяло насочен към постигане и защита на интересите на гражданите й, то няма как да стигнем до извода, че колкото по-малко се меси, толкова по-добре би било. Напротив! Държавата е гарант за благосъстоянието на своите граждани. Затова отговорът на предизвикателствата, пред които Република България се изправя след краха на предишната система, не е по-малко държава, а е реформирана държава. Видели сме недостатъците на предишния политически строй и следователно знаем какви грешки не бива да допускаме, т.е. в състояние сме да вземем мерки, за да не се повторят. Това обаче няма как да означава просто да отхвърлим всичко съществувало до 1990 г. без значение дали е работещо или не. Вместо по пътя на реформите българският преход обаче поема по пътя на пълното разграничаване от и унищожаване на всичко, постигнато през предишния период. Изхожда се от неправилното разбиране, че подходът трябва да бъде революционен (наложено главно от чужди сили, които предлагат и план, по който да протече), а не еволюционен. Бих казал, че по-скоро съзнателно е пренебрегнат един очевиден принцип. Силната държава означава солидни гаранции за интересите на гражданите й, а слаба държава – липса на такива гаранции. Да, съгласен съм, че при предишната система държавата (да се разбира държавен апарат) е страдала от много пороци. Но именно срещу тях трябва да се насочат усилията, а не срещу правомощията на този апарат. Примерно корупцията – това е проблем, който препятства безпроблемното функциониране на държавния апарат. Ефективен механизъм за борба с корупцията, следователно, би бил предпоставка за подобряване на функционирането на този апарат. От нивото на обществено съзнание и качеството на механизмите за борба с пороците, които се отразяват върху добрата работа на държавата, зависи нейната ефективност. Отново подчертавам, че държавата е само инструмент, който да служи за защита на националните интереси. Тя не е нито добро, нито зло! Моралните категории за един механизъм са неприложими. Може да се превърне и в двете. Зависи от това как се „оперира” с него, т.е. от обществото зависи как ще функционира.

Разбира се, това са малко по-общи и философски разсъждения. Те отразяват това, което трябва да бъде, а не това, което е. В този смисъл някой би казал, че това е „утопия”. Аз бих го нарекъл „реализъм”, защото пред Република България няма реална алтернатива. Или ще си върнем силната държава, но с по-добри механизми за граждански контрол върху нейната дейност (все пак ако не успеем да изградим достатъчно добри механизми, какво сме научили за 25 години преход?!), така че да обслужва националните интереси, или ще продължим да имаме слаба държава, в която големи чуждестранни компании ще експлоатират населението (ниски заплати, неплащане на такива с месеци) и ще изнасят печалбата зад граница (примерно от добива на цветни метали, за който държавата получава само половин процент от печалбата, а за някои метали – абсолютно нищо). Силната държава е единственият ни шанс да се защитим. Слабата държава обслужва чуждите интереси (в това отношение си струва да се отбележи статията на Петър Волгин „Кой сваля българските правителства?” в сайта Поглед.инфо). Обслужва и тези на местните олигарси, които не желаят контрол, който да спъва дейностите им (къде законни, къде не) по провеждане на мероприятия за задоволяване на собствени грабителски (по отношение на мнозинството от населението) проекти. Но целокупният български народ бива пожертван. Неговите интереси не са важни за олигарсите и за чуждите мощни икономически структури. А за елементите (вече посочени), които му „смучат кръвта”, силната държава е заплаха за интересите им и затова са готови на всичко само и само да не я допуснат. Наскоро си припомних едно стихотворение на Христо Радевски, което много точно отразява отношението на олигарсите (чужди и местни), сред които и на нашия политически елит (пряко участващ или купен в по-голямата си част от същите тези олигарси) към държавата (която за техните цели задължително трябва да е слаба, както стана дума по-горе):

Царете най са умни и тактични.
Те чисти са, защото са практични.
И тях не можеш в кражба улови,
защото те държавни са глави.
А – между впрочем – що е то държава?
Държавата – това е дойна крава.
И за да имаш мляко и престиж –
ти трябва да умееш да доиш.
Царете се оказаха добри доячи.
Защото – казано по-другояче,
умеят те така да подарят,
че от дарението да се облажат.

(„Как царете забогатяват” от Христо Радевски)

И така, бих желал да обобщя, че разбирането, че държавата не бива да се намесва в регулацията на обществените отношения освен по най-общ начин и че ролята й трябва да бъде сведена до минимум, е неправилно и идеологически насаждано твърде дълго. Силната държава защитава националните интереси, а слабата ги жертва. Нашата задача е да изградим силна държава (във всички области на обществения живот) с ефективни механизми за граждански контрол (сегашните явно не работят), за да не бъдем жертва на партикуларните местни и чужди олигархични интереси.