„Има човек – има проблем, няма човек – няма проблем!” – украинската трактовка

Тази статия няма за цел само да сведе до знанието на читателите си последните събития, случили се днес в Донецката народна република (ДНР). Няма за цел и да изброи жертвите, които днешният ден добави към вече стотиците убити от нацгвардията и частите на украинската армия, които я подпомагат. Целта й е наред с това да повдигне и някои по-дълбоки въпроси, над които сякаш не се мисли много, а и изобщо не се говори. И така, нека да поговорим за ужаса, който почерня стотици съдби дневно, и който бива подминаван лицемерно от Запада.

След като Петро Порошенко стана президент на Украйна (поне на онези части от страната, които признават киевската власт), така наречената от управляващата хунта „антитерористическа операция” срещу ДНР беше възобновена. Ще се спра на използваното от дошлото на власт със сила правителство понятие „антитерористична операция” и защо е толкова абсурдно да го използва именно киевската хунта.

За понятието „тероризъм” съществуват много определения, но ако се синтезират в едно, отчитайки онова, в което съвпадат, то съдържанието на този термин би било следното: политики и действия, основаващи се на системното използване на насилие, с цел пораждане на страх у населението или у държавни органи за постигането на политически искания. Да сте чували ДНР или Луганската народна република (ЛНР) да са използвали насилие, за да породят страх у някого? Избивали ли са самосиндикално мирни граждани, организирали ли са терористични актове? Напротив – проведоха референдуми за бъдещето на своите земи, на които (референдуми) населението се обяви за провъзгласяване на самостоятелни държавни образувания! Какво по-демократично и ненасилствено от това?! И тези стъпки бяха предприети след като към жителите на ДНР и ЛНР беше отправена заплахата, че ще бъдат лишени от правото си да използват своя майчин език и ще бъдат насилствено украинизирани. Но нека да дам и няколко примера за това какво е разбирането на сегашната киевска власт за това какво е „терорист”. С тези примери ще предам и случилото се от деня в хода на т.нар. „антитерористична операция”.

Вече няколко седмици артилерията на киевските въоръжени сили и нацгвардейците започват да обстрелват град Славянск с падането на нощта. Снарядите, безразборно изстрелвани, днес улучиха общежитие и девететажна жилищна сграда. Трима души загинаха, а още над десет бяха ранени.

И всичко се случва за миг. Улицата е покрита с разбити стъкла. Жителите и портиерите заедно разчистват дворовете от парчета стъкло, мазилка, тухли. Това, което обаче не може да бъде почистено е огромната скръб, която снарядите оставят след себе си.

„Тежко е, разбирате ли? Да се случваше само един ден, а то се случва всеки ден...” – тъжно се оплаква жена от града.

Мините падат на няколкостотин метра една от друга. Снарядите улучват хлебозавода, взривяват се около многоетажни жилищни сгради, както и до Педагогическия университет. Този университет заради ситуацията е затворен вече от месец, но вчера в него влизат студенти, за да държат изпити в сесията си.

Обстрелът започва около шест вечерта. Много от жителите на града са си у дома. Елена Ботакова притиска библията към гърдите си и опитва да се успокои. Оглежда стените и тавана на дома си, поглежда към внучетата си и плаче. В резултат от обстрела загиват трима души – двама мъже и една жена. Нито са опълченци, нито са военни. Единственият им „грях” е, че са вървели по улицата, когато до тях са се разбивали снаряди. Местните жители се крият в бомбоубежища. Показват и парчетата, които остават след взрива: когато мината се взриви, парчета метал се разлитат във всички посоки, не оставяйки шанс за спасение. В болницата са откарани над десет ранени. И всичко това за минута-две...

„Приятелката ми получи дипломата си, реши да поседи с приятелките си буквално на сто метра от института, и тях просто ги застреляха... Нея я отнесоха на ръце до пътя. Обръщам се към правителството на Украйна: какво правите? Убивате младежта, просто хващате и убивате! Не искаме това!” – казва младеж от Славянск.

Студентите от Педагогическия университет се намират в сградата на общежитието срещу университета, но с първия гърмеж, веднага са евакуирани в подземията. И съвсем навреме, защото впоследствие зданието е ударено от снаряд.

Децата си отиват, родителите остават. Днес на автогарата отново опашката от желаещи да напуснат града е голяма. Хората взимат най-необходимото и бягат, за да спасят най-важното – живота си. Тези, които остават, търсят убежище, в което да се скрият, когато започне следващият обстрел.

В Донецк също продължава изясняването на това какво украинското правителство разбира под „терористи”. След вчерашната десантна атака над летището в Донецк, украинските въоръжени сили показват, че изобщо не се смущават да бомбардират гъсто населени квартали с авиацията си. Снарядите падат направо в дворовете на хората. През предишната нощ стрелбата на летището и около него продължава, както на практика и в център на Донецк. Опълченците, въпреки загубите си, задържат десанта на нацгвардията. Има много загинали сред мирните граждани. В района на летището хеликоптер взривява с ракети камион с медицински опознавателни знаци, превозващ ранени опълченци. Около 30 души загиват на място. Премиерът на ДНР, Александр Бородай, съобщава, че по време на боевете са загинали най-малко 100 души опълченци и мирни граждани. Виждайки, че помощ не може да се очаква от никъде и че техните братя и сестри в Донецк биха били обречени, ако нещо не се направи спешно, народното опълчение на Луганск изпраща подкрепление на опълченците в Донецк.

„Ние даже не можем да се справим с всички тези, които искат да служат (в опълчението). Да бяхте видели колко хора искат да се запишат в армията – фактически всеки втори мъж” – отбелязва ръководителят на правителството на ЛНР Василий Никитин.

Без подкрепа от никъде само двете народни републики си оказват поддръжка една на друга. Но силите им са ограничени. Достойни за уважение са жертвоготовността на опълченците, техният борбен плам, тяхната смелост, но за съжаление цифрите са срещу тях. Или ако мога да си позволя да цитирам небезизвестното стихотворение на Иван Вазов „Опълченците на Шипка”:

... но помощ не иде,
от никъде взорът надежда не види
и братските орли не фърчат към тях.
Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх -

кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.
Талазите идат; всичките нащрек са!

Колко точно тези редове, писани по друг повод и преди толкова много години,  описват случващото се сега в Донецк!

Военните твърдят, че стрелят по позиции на така наречените „терористи”. Очевидно за киевските власти в тази категория попадат: студентката, изнесена на ръце от приятелските си след като е ударена от шрапнел; двамата мъже и жената, бързащи да се приберат вкъщи или да намерят убежище след началото на поредния минен обстрел; ранените, натоварени в камиона, обозначен с медицински опознавателни знаци; стотиците други знайни и незнайни мирни граждани на Донецк, Славянск и другите нападнати градове на ДНР и ЛНР.

Но нека се вгледаме и в действията на киевските въоръжени сили. Използват ли насилие? Ако убийството на мирни граждани не е насилие, то не знам кое би било! Целят ли да се породи страх у мирното население? Безспорно, защото искат капитулация и народът на ДНР и ЛНР да се откаже от своите референдуми и да се примири със съдбата, която киевската хунта му готви. Издигат ли политически искания управляващите в Киев? А какви, ако не политически, са тези за присъединяване на една територия към друга, за подмяната на собствените политически и идеологически възгледи със силово наложените отвън?! И така, с оглед на даденото по-горе определение за „тероризъм”, стигаме до извода, че всъщност тези, които гордо наричат себе си „антитерористи” не са нищо повече от обикновени терористи.

Да се спрем и над втората част от така наречената „антитерористична операция”, след като видяхме, че антитерористи са всъщност опълченците, а терористи – нацгвардейците и киевските въоръжени сили, които ги подпомагат. Та „операция”... Терминът предполага съгласуваност на действия, планомерност, последователност от отделни стъпки, насочени към постигането на предвидена цел. Целта тук е най-общо формулираната за всеки терорист – да се породи страх у населението. Но конкретика в действията на нацгвардията и протежетата им няма. Те бомбардират жилищни квартали, изстрелват мини и ракети без въобще да ги интересува кого, как и колко души ще поразят. Вече доказаха, че влязат ли в някой град не се свенят да разстрелват мирното население и с автомати, пистолети или с каквото им се намира под ръка (примерите с Андреевка и Красноармейск са още пресни). Така че това би било пресилено, а още по-точно – лицемерно – да се нарича „операция”. Това е ни повече, ни по-малко поголовно избиване, още известно като чистка. Има и още един термин, който приляга идеално на действията на нацгвардията и частите на армията, които я подкрепят. Определението за този термин е: „действия, извършвани с намерението да бъде унищожена, напълно или частично, която и да било национална, етническа, расова или религиозна група посредством: убийството на нейните членове, причиняване на тежки вреди на здравето им и др.” Рускоговорящото население на ДНР и ЛНР, което е огромното мнозинство от населението в тези две образувания, попада в категориите, които определението засяга. Познато ли ви е това определение? Ако не, то трябва да знаете, че това е съдържанието на термина „геноцид”, а геноцида е признат за международно престъпление от ООН през 1948 г.

Стигаме до следния извод: така наречената от украинското правителство „антитерористична операция” всъщност е терористична чистка или, ако е възможно да съществува такова словосъчетание, „терористичен геноцид”. Ако това население бъда затрито, то страната ще се умиротвори и никой няма да последва примера на ДНР и ЛНР – така разсъждава киевската хунта. А що се отнася до ДНР и ЛНР, възгледите на хунтата могат да се обобщят много добре с прословутата фраза, изречена от Йосиф Висарионович Джугашвили (Сталин): „Има човек – има проблем, няма човек – няма проблем!”

И макар че е ясно какво е геноцид, макар че тероризмът също не е ново явление, за случващото се в Украйна на Запад не се говори или мисли така, както в настоящата статия. Уви, българското външнополитическо ръководство послушно следва, каквото му се каже в Брюксел и Вашингтон. И не е само то. Докато онези, от които зависи спасяването на хиляди, а може би и стотици хиляди човешки животи в ДНР и ЛНР, бездействат или си играят на геополитика по отношение на Русия, кървавите плодове на тяхното дебелокожия расте с всеки изминал ден. А ние, от които не зависи нищо, защото нямаме властта да направим каквото и да било, можем само да пишем, да призоваваме и да се надяваме, че здравият разум рано или късно ще надделее и у някого, който да има властта и възможностите да прекрати това безумие. Дали обаче гласът ни не е глас в пустиня...