„Има човек – има проблем, няма човек – няма проблем!” – украинската трактовка

Тази статия няма за цел само да сведе до знанието на читателите си последните събития, случили се днес в Донецката народна република (ДНР). Няма за цел и да изброи жертвите, които днешният ден добави към вече стотиците убити от нацгвардията и частите на украинската армия, които я подпомагат. Целта й е наред с това да повдигне и някои по-дълбоки въпроси, над които сякаш не се мисли много, а и изобщо не се говори. И така, нека да поговорим за ужаса, който почерня стотици съдби дневно, и който бива подминаван лицемерно от Запада.

След като Петро Порошенко стана президент на Украйна (поне на онези части от страната, които признават киевската власт), така наречената от управляващата хунта „антитерористическа операция” срещу ДНР беше възобновена. Ще се спра на използваното от дошлото на власт със сила правителство понятие „антитерористична операция” и защо е толкова абсурдно да го използва именно киевската хунта.

За понятието „тероризъм” съществуват много определения, но ако се синтезират в едно, отчитайки онова, в което съвпадат, то съдържанието на този термин би било следното: политики и действия, основаващи се на системното използване на насилие, с цел пораждане на страх у населението или у държавни органи за постигането на политически искания. Да сте чували ДНР или Луганската народна република (ЛНР) да са използвали насилие, за да породят страх у някого? Избивали ли са самосиндикално мирни граждани, организирали ли са терористични актове? Напротив – проведоха референдуми за бъдещето на своите земи, на които (референдуми) населението се обяви за провъзгласяване на самостоятелни държавни образувания! Какво по-демократично и ненасилствено от това?! И тези стъпки бяха предприети след като към жителите на ДНР и ЛНР беше отправена заплахата, че ще бъдат лишени от правото си да използват своя майчин език и ще бъдат насилствено украинизирани. Но нека да дам и няколко примера за това какво е разбирането на сегашната киевска власт за това какво е „терорист”. С тези примери ще предам и случилото се от деня в хода на т.нар. „антитерористична операция”.

Вече няколко седмици артилерията на киевските въоръжени сили и нацгвардейците започват да обстрелват град Славянск с падането на нощта. Снарядите, безразборно изстрелвани, днес улучиха общежитие и девететажна жилищна сграда. Трима души загинаха, а още над десет бяха ранени.

И всичко се случва за миг. Улицата е покрита с разбити стъкла. Жителите и портиерите заедно разчистват дворовете от парчета стъкло, мазилка, тухли. Това, което обаче не може да бъде почистено е огромната скръб, която снарядите оставят след себе си.

„Тежко е, разбирате ли? Да се случваше само един ден, а то се случва всеки ден...” – тъжно се оплаква жена от града.

Мините падат на няколкостотин метра една от друга. Снарядите улучват хлебозавода, взривяват се около многоетажни жилищни сгради, както и до Педагогическия университет. Този университет заради ситуацията е затворен вече от месец, но вчера в него влизат студенти, за да държат изпити в сесията си.

Обстрелът започва около шест вечерта. Много от жителите на града са си у дома. Елена Ботакова притиска библията към гърдите си и опитва да се успокои. Оглежда стените и тавана на дома си, поглежда към внучетата си и плаче. В резултат от обстрела загиват трима души – двама мъже и една жена. Нито са опълченци, нито са военни. Единственият им „грях” е, че са вървели по улицата, когато до тях са се разбивали снаряди. Местните жители се крият в бомбоубежища. Показват и парчетата, които остават след взрива: когато мината се взриви, парчета метал се разлитат във всички посоки, не оставяйки шанс за спасение. В болницата са откарани над десет ранени. И всичко това за минута-две...

„Приятелката ми получи дипломата си, реши да поседи с приятелките си буквално на сто метра от института, и тях просто ги застреляха... Нея я отнесоха на ръце до пътя. Обръщам се към правителството на Украйна: какво правите? Убивате младежта, просто хващате и убивате! Не искаме това!” – казва младеж от Славянск.

Студентите от Педагогическия университет се намират в сградата на общежитието срещу университета, но с първия гърмеж, веднага са евакуирани в подземията. И съвсем навреме, защото впоследствие зданието е ударено от снаряд.

Децата си отиват, родителите остават. Днес на автогарата отново опашката от желаещи да напуснат града е голяма. Хората взимат най-необходимото и бягат, за да спасят най-важното – живота си. Тези, които остават, търсят убежище, в което да се скрият, когато започне следващият обстрел.

В Донецк също продължава изясняването на това какво украинското правителство разбира под „терористи”. След вчерашната десантна атака над летището в Донецк, украинските въоръжени сили показват, че изобщо не се смущават да бомбардират гъсто населени квартали с авиацията си. Снарядите падат направо в дворовете на хората. През предишната нощ стрелбата на летището и около него продължава, както на практика и в център на Донецк. Опълченците, въпреки загубите си, задържат десанта на нацгвардията. Има много загинали сред мирните граждани. В района на летището хеликоптер взривява с ракети камион с медицински опознавателни знаци, превозващ ранени опълченци. Около 30 души загиват на място. Премиерът на ДНР, Александр Бородай, съобщава, че по време на боевете са загинали най-малко 100 души опълченци и мирни граждани. Виждайки, че помощ не може да се очаква от никъде и че техните братя и сестри в Донецк биха били обречени, ако нещо не се направи спешно, народното опълчение на Луганск изпраща подкрепление на опълченците в Донецк.

„Ние даже не можем да се справим с всички тези, които искат да служат (в опълчението). Да бяхте видели колко хора искат да се запишат в армията – фактически всеки втори мъж” – отбелязва ръководителят на правителството на ЛНР Василий Никитин.

Без подкрепа от никъде само двете народни републики си оказват поддръжка една на друга. Но силите им са ограничени. Достойни за уважение са жертвоготовността на опълченците, техният борбен плам, тяхната смелост, но за съжаление цифрите са срещу тях. Или ако мога да си позволя да цитирам небезизвестното стихотворение на Иван Вазов „Опълченците на Шипка”:

... но помощ не иде,
от никъде взорът надежда не види
и братските орли не фърчат към тях.
Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх -

кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.
Талазите идат; всичките нащрек са!

Колко точно тези редове, писани по друг повод и преди толкова много години,  описват случващото се сега в Донецк!

Военните твърдят, че стрелят по позиции на така наречените „терористи”. Очевидно за киевските власти в тази категория попадат: студентката, изнесена на ръце от приятелските си след като е ударена от шрапнел; двамата мъже и жената, бързащи да се приберат вкъщи или да намерят убежище след началото на поредния минен обстрел; ранените, натоварени в камиона, обозначен с медицински опознавателни знаци; стотиците други знайни и незнайни мирни граждани на Донецк, Славянск и другите нападнати градове на ДНР и ЛНР.

Но нека се вгледаме и в действията на киевските въоръжени сили. Използват ли насилие? Ако убийството на мирни граждани не е насилие, то не знам кое би било! Целят ли да се породи страх у мирното население? Безспорно, защото искат капитулация и народът на ДНР и ЛНР да се откаже от своите референдуми и да се примири със съдбата, която киевската хунта му готви. Издигат ли политически искания управляващите в Киев? А какви, ако не политически, са тези за присъединяване на една територия към друга, за подмяната на собствените политически и идеологически възгледи със силово наложените отвън?! И така, с оглед на даденото по-горе определение за „тероризъм”, стигаме до извода, че всъщност тези, които гордо наричат себе си „антитерористи” не са нищо повече от обикновени терористи.

Да се спрем и над втората част от така наречената „антитерористична операция”, след като видяхме, че антитерористи са всъщност опълченците, а терористи – нацгвардейците и киевските въоръжени сили, които ги подпомагат. Та „операция”... Терминът предполага съгласуваност на действия, планомерност, последователност от отделни стъпки, насочени към постигането на предвидена цел. Целта тук е най-общо формулираната за всеки терорист – да се породи страх у населението. Но конкретика в действията на нацгвардията и протежетата им няма. Те бомбардират жилищни квартали, изстрелват мини и ракети без въобще да ги интересува кого, как и колко души ще поразят. Вече доказаха, че влязат ли в някой град не се свенят да разстрелват мирното население и с автомати, пистолети или с каквото им се намира под ръка (примерите с Андреевка и Красноармейск са още пресни). Така че това би било пресилено, а още по-точно – лицемерно – да се нарича „операция”. Това е ни повече, ни по-малко поголовно избиване, още известно като чистка. Има и още един термин, който приляга идеално на действията на нацгвардията и частите на армията, които я подкрепят. Определението за този термин е: „действия, извършвани с намерението да бъде унищожена, напълно или частично, която и да било национална, етническа, расова или религиозна група посредством: убийството на нейните членове, причиняване на тежки вреди на здравето им и др.” Рускоговорящото население на ДНР и ЛНР, което е огромното мнозинство от населението в тези две образувания, попада в категориите, които определението засяга. Познато ли ви е това определение? Ако не, то трябва да знаете, че това е съдържанието на термина „геноцид”, а геноцида е признат за международно престъпление от ООН през 1948 г.

Стигаме до следния извод: така наречената от украинското правителство „антитерористична операция” всъщност е терористична чистка или, ако е възможно да съществува такова словосъчетание, „терористичен геноцид”. Ако това население бъда затрито, то страната ще се умиротвори и никой няма да последва примера на ДНР и ЛНР – така разсъждава киевската хунта. А що се отнася до ДНР и ЛНР, възгледите на хунтата могат да се обобщят много добре с прословутата фраза, изречена от Йосиф Висарионович Джугашвили (Сталин): „Има човек – има проблем, няма човек – няма проблем!”

И макар че е ясно какво е геноцид, макар че тероризмът също не е ново явление, за случващото се в Украйна на Запад не се говори или мисли така, както в настоящата статия. Уви, българското външнополитическо ръководство послушно следва, каквото му се каже в Брюксел и Вашингтон. И не е само то. Докато онези, от които зависи спасяването на хиляди, а може би и стотици хиляди човешки животи в ДНР и ЛНР, бездействат или си играят на геополитика по отношение на Русия, кървавите плодове на тяхното дебелокожия расте с всеки изминал ден. А ние, от които не зависи нищо, защото нямаме властта да направим каквото и да било, можем само да пишем, да призоваваме и да се надяваме, че здравият разум рано или късно ще надделее и у някого, който да има властта и възможностите да прекрати това безумие. Дали обаче гласът ни не е глас в пустиня...

Нацгвардията в Украйна: „Или си палач, или си жертва!”

Посвещава се на всички военнослужещи в украинската армия, които отказаха, отказват и ще продължат да отказват да стрелят по своите братя и сестри украинци

Така наречената „украинска армия” бива определяна от много специалисти като небоеспособна. Така например по думите на директора на Центъра за анализ на стратегиите и технологиите, Руслан Пухов:

"Тази армия се е разложила морално и физически. По редица причини, като започнем от това, че на хората им плащаха много малко, социалният им статус беше нисък, и приключим с това, че много хора просто не искат да воюват с мирното население."

Именно това нежелание на украинските войници да избиват мирно население обаче не се харесва на управляващите кръгове в Киев. Още в началото на цинично наречената от нелегитимното настоящо правителство «антитерористична операция», която по същността си е геноцид в най-чист вид, става ясно, че редовните войски са непригодни за нейното провеждане. Вместо в Краматорск същите тези войски да изпълнят заповедта на правителството за потушаване на въстанието, те предават бронетехниката си на опълченците. Да не говорим, че мнозина от тях преминават и в редиците на народното опълчение с оръжието си и твърдата си вяра, че да воюваш на страната на народа си срещу фашистката хунта е правилно, макар и рисковано, а да избиваш мирни граждани (братя и сестри украинци) е долно и безчестно. Не всички решават да напуснат редовната армия и да влязат в редиците на опълчението още в началото. Някои войници стигат постепенно до това решение, виждайки жестокостите, които уж подкрепящите ги сили на нацгвардията извършват. Самата нацгвардия се състои от неотдавна събрани бойци на “Десния сектор“. Какво обаче е предназначението на това паравоенно формирование?

Виждайки небоеспособността на армията си (която се дължи по-скоро на нежелание да се убиват цивилни, отколкото на неподготвеност, защото за да застреляш невъоръжен човек с автоматично оръжие или за да убиеш няколко души с миномет не се изискват някакви особени умения (най-важното качество, за да извършиш нещо такова е липсата на съвест)), Киев решава да се обърне за помощ към своите съюзници, родени на Майдана. За да подчини армията и за да я направи по-управляема и “изпълнителна“, правителството не се колебае да допусне нацгвардията да се намеси в нейните дела. Все повече зачестяват историите за активисти на “Десния сектор“, които са прикрепени към редовните военни части, за да следят за изпълнението на заповедите. Съобщава се даже, че нацгвардията извършва разстрели за неподчинение. С други думи едно фашизирано паравоенно формирование безконтролно командва украинската армия и си позволява да разстрелва нейни военнослужещи, които не желаят да стрелят по мирни граждани! Поведението на нацгвардията донякъде напомня това на Полевата жандармерия в нацистката армия по времето на Втората световна война. Полевата жандармерия е въоръжена военна полиция, отговаряща не само за обезпечаването на дисциплината в армията и за регулирането на движението на войниците, но също така за задържането във военно време на отстъпващите и бягащите войници и създаването на отряди, в които те биват зачислявани, за да бъдат дислоцирани на „кризисните“ участъци на фронта. Правомощията на това формирование постоянно нарастват с влошаването на положението на нацистка Германия в края на войната: в числото на лицата, попадащи под ударите на жандармерията, са включени и мирните граждани, които са уличени или обвинени в „разпространяването на панически слухове“, както и военнослужещите, които не изпълняват с готовност дадените им заповеди. В края на войната смъртно наказание се налага от това формирование дори само по подозрение в „изразяване на неувереност в окончателната победа“. Нацгвардията на „Десния сектор“ също надзирава редовната армия, също следи за реда и изпълнението на заповедите на Киев (да се избива мирно население) и също така наказва онези, които не се подчиняват...

Но дори това не е достатъчно, за да бъдат поставени военните под контрола на киевската хунта и на екстремистите на „Десния сектор“. Напротив! Войниците, които са родом от Югоизточна Украйна все по-често се присъединяват към народното опълчение. Един от преминалите на страната на опълченците военнослужещи разказва:

„Аз съм от украинската армия и даже се страхувах да минавам през родния си град, защото излизаше, че съм окупатор в родния си дом. Беше ми много тежко. Отидох при хората от опълчението, поисках да се присъединя към тях в народната армия.“

Към операциите си срещу опълченците Киев се опитва да привлече и спецподразделения на милицията, но тяхното желание да воюват с мирното население се оказва не по-голямо от това на военнослужещите. Затова правителството, разбирайки, че по операцията си за прочистване на Югоизточна Украйна няма да може да разчита на армия и полиция, се обляга все повече на нацгвардията. За разлика от войска и милиция, нацгвардията няма задръжки по отношение на стрелбата срещу мирни граждани, както се видя на 9-ти май в Мариупол. Но, разбира се, не следва всички „заслуги“ да бъдат приписвани само на нацгвардията, защото другите безконтролно действащи паравоенни формирования могат да се обидят, че не са били споменати в списъка на главните действащи лица. В Красноармейск в деня на референдума (11-ти май) мирните граждани не ги избива гвардията, а подразделението „Днепр“ – спецчаст на МВР на Украйна, а всъщност отряд от наемници, финансирани от привърженици на настоящата власт (подразделението е създадено след идването на киевската хунта на власт и бива използвано само за силови операции срещу противници на режима). И все пак нацгвардията, „Днепр“ и много други знайни и незнайни паравоенни фашизирани формирования имат две общи черти: униформата без опознавателни знаци и извънредната жестокост.

„Това фактически са незаконно въоръжени формирования, на които въпреки това е даден карт-бланш да провеждат силови акции с цел прочистване на въстаналото население в източната част на Украйна. Затова можем да класифицираме тези подразделения например като „ескадроните на смъртта“, които станаха печално известни в Латинска Америка“ – коментира главният редактор на списание "Национална отбрана", Игор Коротченко.

И все пак, макар че проявяват голяма готовност да воюват срещу мирното население, паравоенните формирования избягват, доколкото могат срещите с въоръжени опълченци. Киевската хунта, разочарована от неспособността си да накара военните и милицията да избиват опозиционно настроеното мирно население, призовава съпротивата на Югоизточна Украйна да бъде задушена с помощта на артилерията и авиацията, но желаещите да изпълнят подобна заповед стават все по-малко. За съжаление обаче сред редиците на нацгвардията и другите фашизирани военни формирования такива лица има и те на драго сърце ще прибягнат до използването на тежко въоръжение, ако им бъде предоставена възможността.

В Украйна решително върви процес на фашизация, който започва да пуска корени и в армията. Цели се изграждането ѝ като опора на властта в борбата с инакомислещите – с онези, които изразяват неподчинение. Паравоенните формирования на „Десния сектор“ и други екстремистки образувания не само че избиват мирното население в Одеса, Краматорск, Красноармейск и в много други украински градове, но са се захванали и с овладяването на армията. Принципът им е: “Или си палач, или си жертва!“, т.е. или убиваш мирни граждани, или ние ще убием теб. Войниците от украинската армия са принудени да избират между честта си и живота си... Много от тях избират да запазят и двете и да се присъединят към редиците на народното опълчение! Така политиката на натиск поражда обратния на замисления ефект. Но дори самият опит да се фашизира армията и да се използват паравоенните формирования, за да бъдат принудени военнослужещите да извършват престъпления против човечеството, ни показва, че опитът за установяване на фашистка диктатура в Украйна е преминал на по-високо ниво и вероятно ще продължи да набира сили.

Студентите питат: "Къде са ни парите?"

Повод да напиша настоящата статия ми дава моето възмущение, че към днешна дата (16 май 2014 г.) все още Софийският университет "Св. Климент Охридски" не е започнал изплащането на стипендиите на своите отлични студенти. В следващите редове ще обясня защо това е толкова недопустимо, противозаконно и възмутително!

Недопустимо е, защото основният смисъл на предоставянето на стипендиите ежемесечно на студентите, които са ги заслужили, е, че с тези парични средства учащите следва да посрещнат своите неотложни нужди. Сметките се плащат ежемесечно (ток, вода, отопление, общежитие), а разходите за храна са ежедневни. Нелогично е в такъв случай стипендиите, за които следва да приемем, че са основен доход на отличните студенти, да не трябва да се плащат месечно. Същото е и със заплатите. Кой работник ще се съгласи да работи за без пари няколко месеца заради едното голо обещание да му се плати наведнъж след това?! Та нали за да преживее тези месеци на неплащане, ще му се наложи да вземе кредит, а после като го изплаща ще дължи и лихва. По този начин онова, което ще получи като възнаграждение за извършения труд ще бъде по-малко, отколкото, ако го беше получавал месечно и не беше взимал заем. По тази логика би следвало и върху дължимите на трудещия се или на студента пари да се начислява лихва, за да не са на загуба, когато най-накрая им бъдат преведени сумите. А и в края на краищата, ако някой ви държи парите, които ви дължи, като междувременно няма пречка да разполага с тях, то вие на практика го кредитирате, а следователно той със сигурност трябва да ви дължи лихва.
Някой ще възрази, че стипендията е различна от заплатата... Разбира се, разлика има, но по същество и двете са някакъв вид стимул. Заплатата е стимул да се полага труд, а стипендията - да се полагат повече усилия в ученето, защото ако един студент знае, че ще бъде материално обезпечен, то той ще ангажира времето си с учене, а не с безсмислено "въртене на телефона" в някой кол център или в сервиране в някое кафене или бар. Т.е. студентите могат да се ангажират в развитие на собствения си интелектуален потенциал, а не в нискоквалифицирани дейности. След време именно заради тези свои усилия в самоусъвършенстването, тези днешни студенти ще станат качествени специалисти, полезни на обществото и на държавата си. Но за да се развиват, те... трябва и да ядат. Колко прозаично, но същевременно вярно е това! Исак Паси казва: "Човек не само с хляб живее!", но не бива да забравяме, че без хляб няма изобщо да живее... Та стипендиите са онзи стимул, който да поддържа нашия млад, тепърва изграждащ се интелектуален потенциал. И, както вече отбелязах, трябва да се отпускат своевременно, защото този потенциал, трябва от нещо да живее, докато се подготвя да стане такъв.

Възмутително е, че ръководството на Софийския университет "Св. Климент Охридски" явно не разбира тази простичка истина, изложена в горните редове. Университетът е институцията, която трябва да подготвя бъдещите специалисти в немалко на брой области. Но за да ги подготвя качествено, той трябва да им създава условия. Не само като материална база на самия Университет, а условия в най-общия смисъл. Най-вече условия за живот, в който търсенето на начин за препитание и осъществяването на дейности по изкарване на приходи за насъщния да не ангажират времето за обучение (или по-скоро самообучение) извън аудиториите. И именно Университетът бави плащанията на своите студенти! Съвсем логично стигаме до въпроса: "Защо?" Дали е поради недоглеждане, някоя съвсем лишена от умисъл грешка? Или парите са в сметката на Университета, но се чака натрупването на лихва, която да бъде присвоена, преди парите да бъдат преведени на студентите? А може би има някакво споразумение с банките, предоставящи студентски кредити при изключително високия процент за връщането им (7%) след завършване на съответната образователно-квалификационна степен... Каквато и да е причината, била тя заслужаваща сезирането на прокуратурата или съвсем безобидна грешка (която отново трябва да бъде наказана, както ще стане ясно в следващия параграф), фактът остава - студентите не получават парите си. И от това, че някой ще бъде наказан, едва ли стърженето на нечий стомах ще стане по-тихо... Възмутително!

Разбира се, непревеждането на стипендиите е и противозаконно.
В ПОСТАНОВЛЕНИЕ № 90 НА МС ОТ 26.05.2000 Г. ЗА УСЛОВИЯТА И РЕДА
ЗА ПРЕДОСТАВЯНЕ НА СТИПЕНДИИ НА СТУДЕНТИТЕ, ДОКТОРАНТИТЕ И
СПЕЦИАЛИЗАНТИТЕ ОТ ДЪРЖАВНИТЕ ВИСШИ УЧИЛИЩА И НАУЧНИ
ОРГАНИЗАЦИИ
според
Чл. 3. (1) Стипендиите се отпускат поотделно за всеки учебен семестър и се изплащат за 5 месеца за всеки месец поотделно.
Следва горната разпоредба да тълкуваме систематично с
Чл. 4. (3) (Изм. - ДВ, бр. 70 от 2006 г.) Стипендията се отпуска със заповед на ректора от 
началото на втория и следващите семестри, с изключение на студентите по чл. 3, ал. 2. 

И така, семестърът започна на 24-ти февруари, както ни осведомява "Академичният календар" на сайта на Софийския университет "Св. Климент Охридски". С други думи повече от два месеца и половина (след седмица ще станат точно три месеца) след началото на втория семестър стипендията все още не е отпусната на студентите. Следователно и според законодателя тя трябва да бъде отпускана за всеки месец поотделно, а не наведнъж със задна дата. С други думи разсъжденията, направени в предходните параграфи се споделят и от законодателя, но, за наше най-голямо учудване и съжаление, очевидно не и от ръководството на Софийския университет "Св. Климент Охридски". Това вече е отявлено нарушение на нормативна разпоредба!

Сигурно ръководството ще си намери оправдание, вероятно и отговорност няма да бъде потърсена никому. А дори да бъде потърсена, все някак ще се измъкнат отговорните за тези абсурдни несправедливости. А онеправданите студенти... е, те все някак ще преживеят... вероятно така си успокояват съвестта виновните, макар че за да отлагаш плащанията на една по подразбиране икономически слаба категория лица (каквато са студентите), едва ли имаш съвест, която да успокояваш.

Мога само да изразя надеждата, че тези несправедливости, тази наглост и това чувство за безнаказаност у лицата, от които зависи благополучието на отличните студенти, няма да бъдат подминати с леко сърце! Защото ако си затваряме очите пред лошото и несправедливото, злините няма да намалеят. Напротив - ще получат стимул да се множат! Необходима е постоянна съпротива срещу всяко зло и всяка несправедливост. Забавянето на студентските стипендии е един чудесен повод!

Украинската рецепта: как да си направим диктатура от фашистки тип в домашни условия

В настоящата статия ще направя паралел между това, което в момента се случва в Украйна (главно под влиянието на групировката „Десен сектор”) и идването на власт на фашистките диктатури в миналото. „Рецептата” за идването на власт и установяване на антидемократичен режим от фашистки тип се е доказала с годините като работеща и примамлива за властовите апетити на немалко лица, а сега „главните готвачи” на украинските кланета от последните дни я прилагат, както са я прилагали техните учители още преди Втората световна война. Дали за пореден път ще се получи „вкусната гозба”, с която фашизмът успя да отрови над петдесет милиона души и да осакати безброй други? Дали отново ще трябва да търсим радикални мерки, защото не сме го хванали навреме, когато малка доза лекарство е била достатъчна? Тепърва ще разберем. А дотогава нека опиша как се приготвя в Украйна рецептата за диктатура от фашистки тип (в домашни условия, т.е. с оглед украинските специфики):

На първо място, трябва ни една малка, но добре организирана и въоръжена групировка – „Десен сектор” („Правий сектор” на украински). Тя обединява украински крайно десни националистически формирования, координирайки дейността им. Преди протестните събития от началото на тази година, „Десният сектор” стои в сянка, а не се намесва активно в политическия живот. В края на януари 2014 г. обаче Дмитрий Ярош, лидерът на групировката, вижда своя шанс и тя започва да издига политически искания. Ярош разглежда Евромайдана (протестите срещу правителството на президента Виктор Янукович от началото на годината) като удобен повод за осъществяване на „национална революция”, която по собствените му думи трябва да завърши с „пълно отхвърляне на режима на вътрешна окупация и с получаване на украинска национална държава със система на всеобхватно национално народовластие”.[i] Макар че в началото лидерите на други опозиционни партии се дистанцират от „Десния сектор”, те в крайна сметка решават, че могат да се възползват от „услугите” на екстремистите, явно подценявайки силата или апетита им за власт. Екстремистите се превръщат във въоръжена охрана на Майдана, а после и в сила за погроми.

Италианската фашистка партия на Бенито Мусолини също няма масова подкрепа. Представянето й на изборите, в които участва, е меко казано скромно. Успява да спечели едва 38 места на националните избори през май 1921 г. като повечето фашистки депутати влизат в Парламента от квотата на Национал-либералната партия на Джовани Джолити.[ii] Правителството на Луиджи Факта (Либералната партия) подценява фашистите и решава, че може да ги използва за своите цели в борбата срещу левицата. И тук, както и в случая с Украйна (там беше Майданът) имаме народно негодувание – работнически стачки – и в тях правителството вижда опасност от „болшевизиране”. Факта решава, че Мусолини е по-малкото зло, че има малка политическа власт, и няма нищо притеснително около него. Италианските фашисти не са многобройни, но са добре организирани и въоръжени. Мусолини разглежда работническото недоволство като удобен повод за завземане на властта, т.е. за извършване на „революция” (както и украинците от „Десен сектор”). И той си представя резултата й като силна национална държава на италианския народ, а национализмът (основаващ се на културното наследство на Древен Рим, чийто приемник според италианския диктатор е Италия) е основното в политическата му програма.

И в двата случая имаме малки, организирани, въоръжени групировки; и в двата случая те биват подценявани от по-големи политически формирования, които смятат, че могат да се възползват от тях; и в двата случая групировките поставят в основата на идеологията си национализма, примесен с етатизъм, милитаризъм, екстремизъм, антикомунизъм (в случая с Украйна – русофобия, която може да се разгледа като приемник на антикомунизма) и популизъм.

На второ място, струва си да се обърне внимание на начина, по който „Десен сектор” идва на власт. Този начин е насилствен. В началото са охрана на Евромайдана. След като законното правителство е свалено, екстремистите се насочват към градовете с рускоговорящо население, „за да подпомагат органите на реда” (каквото е и официалното основание да бъдат допуснати в Одеса, където по-късно извършват печално известните ни зверства от 2-ри май 2014 г.[iii]) в борбата им с безредиците. Самите активисти на „Десния сектор” провокират безредиците, а след това избиват десетки, а вече и стотици украински граждани, които не подкрепят техните възгледи. Паравоенните формирования на екстремистите от „Десен сектор” всяват ужас сред населението като разстрелват мирни граждани, изгарят ги, пребиват ги и т.н. Одеса, Славянск, Краматорск и Андреевка са най-ярките примери за това. Междувременно, ползвайки се от страха, който са създали, екстремистите започват да предявяват политически искания. Лидерът на „Десен сектор”, Дмитрий Ярош, в началото преговаря да бъде назначен на поста заместник-председател на Украинската служба за сигурност, но вече (с оглед нарасналата значимост или поне страха от „Десен сектор”) не го устройва нищо по-малко от президентското кресло. В интервю за украинския вестник „Фокус” от 8-ми май 2014 г. Ярош заявява: „Заемането от „Десния сектор” на висши държавни длъжности в страната би означавало определена стабилизация. Ние сме способни да построим могъща, процъфтяваща, демократична Украйна”.[iv]

В Италия Мусолини идва на власт също по насилствен начин – с Похода към Рим (27-30 октомври 1922 г.). През август 1920 г. фашистите на Мусолини участват в разгонването на стачка във фабриката на „Алфа Ромео” в Милано, а след това получават негласната подкрепа на правителството за борбата си срещу социалистическото движение. Постепенно изявите на фашистите се разпростират и на други места в страната, като стават все по-мащабни и жестоки. Инструментът, който основно използват фашистите, за да увеличат влиянието си в обществото е страхът. Страхът сред населението се повишава от най-значимата им акция – Похода към Рим. На шестдесетхиляден митинг в Неапол на 24 октомври 1922 г. Мусолини открито заявява: „Дойде времето фашистите да се заемат с управлението на Италия. То или ще ни бъде предадено доброволно, или ще тръгнем на марш към Рим и сами ще го вземем в ръцете си”. Отрядите на фашистите тероризират градовете и заемат ключови позиции по долината на река По.[v] Пътят към властта на Мусолини е открит: правителството бездейства, инакомислещите са уплашени. Влизайки в Рим, Мусолини получава от краля най-високия държавен пост – министър-председателския, а също така и постовете на министър на вътрешните работи и на министър на външните работи.

И в двата случая основният инструмент, с който си служат „Десният сектор” и фашистите на Мусолини е терорът (като пример може да бъде посочена и „Кристалната нощ” в Германия по времето на Хитлер); и в двата случая страхът бива всяван с убийства, мъчения и други форми на насилие, прилагани от паравоенни формирования на тези групировки (Хитлер също разполага с паравоенни формирования – СС и СА); и в двата случая лидерът им се цели в най-високия държавен пост. Мусолини се сдобива с желаното, а дали и Ярош ще успее...?

На трето място, следва да се отбележи ограничаването на политическата активност на опозиционните партии. Няма как да бъде изградена стабилна диктатура при налична опозиция. Когато на 6-ти май 2014 г. се провежда заседание на Върховната рада на Украйна, фракцията на комунистите бива изгонена от заседанието, защото подкрепяла „сепаратистите” (така западните и украинските медии наричат украинските граждани, които искат федерализация, за да могат да запазят своите език и традиции от насилственото им премахване, което целят екстремистите от „Десен сектор”). На това заседание следва да бъде разгледан докладът за ситуацията в Донбас и за използването на сила там.[vi] Ясно е, че комунистите ще обвинят правителствените сили и екстремистите за геноцида в тези райони, а някои истини, както се знае, са неудобни. Затова Върховната рада решава, че присъствието на комунистите е излишно. Това е една от показателните крачки в посока към ограничаване на демокрацията – отнемане на правото на народни представители, избрани по силата на закона, да изпълняват задълженията си. Така започва ограничаването на политическата дейност на най-неудобната за „Десния сектор” партия (нещо, което и самият Ярош споделя като част от политическата си програма[vii]). А докъде ли ще стигне?

Още с идването си на власт Мусолини забранява Италианската комунистическа партия. След това постепенно се премахват и останалите политически партии, за да остане единствено фашистката. В почти всички страни по света, където се установява диктатура, правилото е да се забрани опозиционната партия или всички опозиционни партии (а такива често са всички партии с изключение на осъществяващата диктатурата). Вярно е, че в Украйна засега само гонят депутатите комунисти от заседания, но това само по себе си е отричане на демокрацията, а вероятно в по-далечен план е и предпоставка за разиграване на сценария от фашистка Италия.

На четвърто място, за да може да се реализира една диктатура, то на нея й трябва и подходяща външна среда. Тази диктатура не може да „диша”, ако съществуват достатъчно силни външни фактори, които да я задушат още в зародиш. Това е и историческият шанс на всички фашистки диктатури по света. Може да се каже, че международната обстановка е хранителната среда за една диктатура от фашистки тип.

Идването на Мусолини на власт не е възпрепятствано от никакъв международен натиск. Великите сили не си дават сметка до какво може да доведе фашистката идеология. Същото се отнася и за идването на Адолф Хитлер на власт в Германия, както и на Франко в Испания. Западът гледа на тях като на потенциални съюзници срещу СССР и комунизма. Съветският съюз се възприема като най-голяма заплаха и по всякакъв начин фашистките режими биват насочвани да отприщят разрушителната си мощ срещу него. На тях им биват правени отстъпки – т.нар. „политика на умиротворяване”. задоволяват се техните искания само и само да тръгнат срещу „комунистическата заплаха”. Така са пожертвани Абисиния и Австрия, така загива и Чехословакия преди Втората световна война. Накрая, както казва Чърчил по повод подялбата на Чехословакия със съгласието на Чембърлейн и Даладие на Мюнхенската среща с Хитлер и Мусолини: „В Мюнхен нашите министри избираха между войната и позора. Те избраха позора, за да получат и войната.”[viii]

Днес „Десният сектор” отявлено призовава към антидемократично управление и „чиста украинска нация”, избива по улиците на украинските градове гражданите на собствената си държава и се е устремил към най-висшите позиции в държавното ръководство. Западните „демокрации” отново демонстрират същото разбиране, каквото и преди Втората световна война: че всичко друго е за предпочитане пред Русия и че агресията трябва да се насочи срещу нея. Отново бива подценявано значението на фашизма като явление – не му се обръща внимание. А това, че стотици биват избивани в Украйна и че се задава хуманитарна катастрофа, изглежда, че не е проблем на Запада. Важното е Русия да бъде в неизгодно положение, а останалото са... подробности...

Политическото късогледство на западните „демокрации” доведе до най-голямата катастрофа в историята на човечеството преди повече от седемдесет години – Втората световна война. Днес същото това късогледство дава хранителна среда на чудовището, победата над което ще честваме утре (9-ти май). Но да честваме 69 години от победата над фашизма при положение, че той се завърна и че всеки ден на кървавия му олтар се правят приношения с животите на украински граждани...

Украинската рецепта за диктатура от фашистки тип в домашни условия се изпълнява извънредно точно от главния готвач „Десен сектор”. Той си е осигурил всички необходими продукти – крайна националистическа и антидемократична идеология, етатична и екстремистка, паравоенни формирования, подкрепата на Запада; разполага и с необходимите прибори, за да изпълни рецептата – терора във вътрешен план и разиграването на „руската карта” във външен (някога е била „комунистическата заплаха”). Остава само да видим дали и резултатът ще бъде този, който винаги досега е настъпвал, когато „готвенето” стигне докрай и „гозбата” е готова за сервиране...

---

[i] http://euromaidan.rbc.ua/rus/-pravyy-sektor-nazval-soglashenie-s-yanukovichem-ocherednym-21022014160600

[ii] http://www.hrono.ru/sobyt/1900sob/1922ital.php

[iii] http://www.politonline.ru/comments/16288.html

[iv] http://un.ua/rus/article/508590.html

[v] http://www.hrono.ru/sobyt/1900sob/1922ital.php

[vi] http://agregator.pro/fraktsiyu_kompartii_vyignali_s_zakryitogo_zasedani.2454489.html

[vii] http://ord-ua.com/2014/01/28/zayava-dmitra-yarosha--lidera-pravogo-sektoru/?page=1

[viii] http://chitanka.info/text/2835/17

За украинския фашизъм и слепотата на Запада

Повод за написването на настоящата статия ми дават скорошните събития от Украйна, които са ни повече, ни по-малко чист геноцид. И това не е просто дума, която да използвам с леко сърце. Напротив! Сърцето ми се свива като чета и виждам с очите си снимки и видеозаписи в социалните мрежи и новинарските сайтове на избити, изгорени, ранени украински граждани... И защо? Защото някой е решил, че те не принадлежат към "чистата украинска раса"... А Европейският съюз и САЩ са достатъчно късогледи, за да се занимават само с идиотските си геополитически стремежи да се наложат на Русия, да направят нещо, което да ощети интересите й, но въобще не се вълнуват от живота и смъртта на десетки, а може би и стотици, които сигурно ще стигнат и до хиляди, мирни украински граждани. По-надолу ще задълбоча разсъжденията си, за да не бъда голословен.
Какво се случва в Украйна?
В Одеса паравоенни формирования на групировката "Десен сектор" в петък вечерта запалват Дома на профсъюзите, където се намират привърженици на федерализацията. Активистите на "Десен сектор", добре въоръжени с огнестрелни оръжия, обкръжават лагера на федералистите, изтласкват ги оттам, а когато последните се укриват в зданието на областния съвет на профсъюзите в Одеса, фашистите го запалват, с ясното съзнание, че в помещенията има живи хора. Федералистите изгарят живи сред ужасни мъки - някои се задушават, а други скачат от горните етажи, виждайки че няма от кого да чакат помощ. Онези, които не изгарят в пламъците на горящото здание и не се разбиват, падайки върху паважа, след като се измъкват от пламъците и излизат на улицата биват догонвани и пребивани от бой от същите тези активисти... Или фашисти... в случая разлика няма. Пристигналият на място лекар от Спешна помощ, Игор Розовский, се опитва да окаже помощ на пострадалите, но е спрян от въоръжените активисти на "Десния сектор" и е принуден да гледа смъртта на техните жертви. По негови думи:

"Вчера, както знаете, в нашия град се случи страшна трагедия, едни хора убиха други. Убиха ги жестоко - изгориха ги живи. Не в състояние на опиянение, не за наследството на баба им, а затова че не споделят политическите възгледи на националистите. Отначалото избиваха жестоко, а после ги изгаряха. Като лекар, побързах да окажа помощ на онези, които можеха да бъдат спасени, но бойците ме спряха, като не ми дадоха да стигна до ранения. Един от тях грубо ме блъсна, обещавайки ми, че скоро мен и другите евреи в Одеса ни чака същата участ. Видях младеж, който можеше да бъде спасен, ако бях успял да го откарам в болницата, но всички преговори завършиха с удар по лицето ми и загубата на очилата ми. За 15 години съм видял много, но вчера исках да заплача не от болка, не от срам, а от безсилие, че няма какво да направя. В моя град се случи това, което не се е случвало дори по времето на фашистката окупация. И се питам защо целият свят мълчи?"

Единственият, който бива уволнен след тези събития е ръководителят на областната милиция, който на сесия на областния съвет е поискал да бъдат изведени от града изпратените от Киев радикали от "Десния сектор" и представителите на "майдана", както и да бъдат съборени незаконно издигнатите от тях блокпостове. На това негово предложение, което щеше да предотврати ужасяващата трагедия се противопоставя назначеният от Киев областен губернатор, Владимир Немировский, под предлог, че присъствието на гореспоменатите съмнителни елементи (активисти на фашисткото формирование и майдановци) е необходимо за допълнителна подкрепа на милицията. И наистина самата милиция не проявява почти никаква активност, когато е необходимо да се намесят за спасяването на гражданите от горящото здание, а още по-малко, за да изпълнят задълженията си по служба и да възстановят обществения ред. И все пак единственият уволнен от ръководните органи, отговарящи за реда в Одеса, е този, който се е опитал да предотврати трагедията...
Но Одеса не е единственото поле за изява на "Десния сектор". Село Андреевка се намира на пътя за град Славянск, където опълченците (хора, които се обявяват срещу политиката на нелегитимното киевско правителство (дошло със сила, а следователно по неконституционен път, на власт) на отявлена дискриминация срещу рускоговорящото население в Украйна) издигат искания за федерализация с цел да запазят своите традиции и самосъзнание. По думите на Вячеслав Пономарьов, народен кмет на Славянск:

"Хората преградиха пътя на колоната на "Десен сектор", опитаха се да поговорят. В отговор се раздадоха автоматни откоси".

В Андреевка мирните жители се опитват да попречат на бойците от "Десен сектор" да стигнат до Славянск, образувайки жива верига на пътя на камионите и бронираните коли. Започват да преговарят с екстремистите. Постигат споразумение последните да изстрелят куршумите си във въздуха и да си отидат. След няколко откоса във въздуха, бойците на фашистката групировка, откриват огън по тълпата невъоръжени хора. Резултатът е десетима убити и над 40 ранени.Отново по думите на Пономарьов:

"Десен сектор" не позволяваше извеждането на ранените и стреляше по всички приближили се до пострадалите"

В Славянск и в Краматорск положението в никакъв случай не е по-добро. Водят се улични сражения между опълченците и екстремистите, подкрепени от армията, която следва заповедите на нелегитимното правителство в Киев да избива своите братя и сестри. Затова не само "десният сектор" и неговите фанатизирани привърженици са фашистка заплаха. Заплахата от по-нататъшна фашизация е самото правителство, което откак е дошло насилствено на власт се опитва всячески да ограничи правата на рускоговорящото население. Води се политика на насилствена асимилация и който не е съгласен бави обявяван за "сепаратист", което в днешна Украйна е равносилно на "враг на народа" по времето на Сталин. И как после няма да искат да се отцепят областите с преобладаващо рускоговорящо население, след като оставането в рамките на Украйна може да означава избор между насилствена асимилация и гибел. политика, с която целенасочено се изтребва население по етнически, расов или национален признак, е по известна като "геноцид". Това е и най-точното название на онова, което Киевското правителство върши в момента в "свещен съюз" с фашистите от "Десен сектор".

А каква е реакцията на международната общност?
САЩ, Европейският съюз и НАТО са на страната на фашистите - подкрепят ги дипломатически и финансово, само и само да накърнят интересите на Русия в тази част на света. А това, че техния подопечен режим избива собствения си народ, това, че фашизмът - най-отвратителния бич за човечеството, донесъл му най-кръвопролитната и жестока война досега - се възражда с пълна сила благодарение и на тяхната подкрепа, това, че стотици загиват, за да запазят самосъзнанието и бита си... Нищо от това не ги вълнува. Русия, разбира се, подкрепя опълченците. Но не може да се намеси пряко, опасявайки се от война със Запада. Същият този запад е "гарант за териториалната цялост на Украйна", а всъщност за необезпокояваното провеждане на политика на геноцид и по-нататъшна фашизация на тази братска славянска страна. Това е поредният пример за това как липсата на елементарна човещина поради нечии геополитически интереси или псевдоинтереси, ще доведе до хуманитарна катастрофа.
Ето и позицията на Ангела Меркел и Барак Обама, изразена накратко в съвместна пресконференция, дадена във Вашингтон:

"Русия не бива да се меси в президентските избори в Украйна, а ако те все пак не се проведат, то Москва следва да се готви за нови санкции."

Нищо за убитите, нищо за ранените, нищо за геноцида. Само за Русия: намеси ли се - санкции. Във връзка с това в събота се провежда телефонен разговор между главата на американското външнополитическо ведомство, Джон Кери, и министъра на външните работи на Русия, Сергей Лавров. Обсъждат се възможностите за засилване на ролята на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа с цел деескалация на кризата в Югоизточна Украйна.
Лавров подчертава, че наказателната операция на киевското правителство в Югоизточна Украйна хвърля страната в братоубийствен конфликт. Министърът призовава САЩ да употребят цялото си влияние, за да принудят подопечния им киевски режим, обявил война на собствения си народ, незабавно да прекрати бойните действия в югоизточните региони, да изтегли войските и да освободи участниците в протестните акции.
И така, докато САЩ и ЕС мислят само как "да направят мръсно" на Русия, а в Славянск, Краматорск, Одеса, Андреевка и на много други места, мирни граждани биват избивани, малтретирани и унижавани, каква е позицията на Република България. Угодническа, разбира се, както почти винаги в последните двадесет и пет години. Каквото кажат САЩ и ЕС - за нас е закон. Ще се подчиним. И най-лошото е, че макар геноцидът да е очевиден, ние няма да го осъдим, да обявим сегашните управляващи в Киев за нелегитимни и да поискаме от ООН мироопазваща мисия. За да можеш да действаш от позицията на справедливото и доброто в международните отношения, то на първо място се нуждаеш от независима външна политика. Де да имахме такава...
Украински опълченци, вярвайте и се борете! В България имате хора, които са солидарни с Вашата трагедия, а се надяваме, че скоро и международната общност ще си даде сметка, че посетите семена на фашизма, обилно поливани от Запада, вече дават плодове и скоро урожаят им ще стане толкова голям, че друго освен хуманитарна катастрофа не може да последва...