Четейки учебника на професор Васил Мръчков по дисциплината "Трудово право", се натъкнах на интересен спор по отношение на това дали съдебната практика изобщо представлява източник на правото или не. Самият професор Мръчков, както и професор Венелин Ганев, академик Л. Василев, професор Борис Спасов и други поддържат тезата, че съдебната практика не е източник на правото без значение от коя съдебна инстанция изхожда, както и в каква форма. Най-точна представа за становището на гореизброените автори дава следният цитат от учебника на професор Мръчков:
"...тълкувателните актове на колегиите на ВКС, на общото събрание на ВАС, въпреки че са формулирани общо и абстрактно и са задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт, не установяват нови правни правила и не се приемат по реда, предвиден за приемане на нормативните актове, нито подлежат на обнародване като предпоставка за влизането им в сила, както нормативните актове. Те не създават право, а са насочени към прилагането на създаденото право. А понятието за източници на правото е свързано не с правоприлагането, а с правосъздаването. Ето защо и тълкувателните решения на колегиите на ВКС и на ВАС не могат да се признаят за източници на правото, включително и на трудовото право."
По така изложените разсъждения на професор Мръчков, струва ми се, могат да се направят няколко принципни възражения.
На първо място, логиката им почива на разбирането, че "източник на правото" е само онзи акт, в който са въплътени първично правните норми. Въпросът е, че съществува огромна разлика между правна разпоредба и правна норма. Макар че нормативните актове съдържат множество правни разпоредби, то именно от последните трябва да бъдат изведени правните норми (конкретните правила за поведение). Това не винаги е възможно. При правоприлагането се налага тълкуване на правните разпоредби, за да се стигне до смисъла на нормите, които се съдържат в тях. Често поради неяснотата на разпоредбите се стига до различно тълкуване, а следователно и до нееднозначно определяне на правните норми. Това, от гледна точка на правото, е недопустим резултат, тъй като правото е един от основните регулатори на обществените отношения (наред с морала и религията), а като такъв той не може да си позволи неясноти и вариантност при тълкуването и прилагането на правилата за поведение, които установява и чието неспазване свързва с някаква форма на санкция. Тълкувателните решения се издават при противоречива съдебна практика, т.е. в случаите, когато някоя правна разпоредба поражда нееднозначно извеждане на правило за поведение. С тези решения се преодолява несигурността, разсейва се неяснотата, извежда се правилото за поведение. Щом до този момент (издаването на решението) разпоредбата не е давала възможност за еднозначно тълкуване и извеждане на ясно и несъмнено правило за поведение, то тя не е изпълнявала функцията на регулатор на обществените отношения, т.е. не е била източник на правото. Източник на правото може да бъде само акт, съдържащ разпоредби, които ясно да определят съдържанието на правоотношението (правата и задълженията на страните), с други думи нормите, които се извеждат чрез тълкуването на разпоредбите да не оставят съмнения у правоприлагащия орган и своите адресати относно точното си съдържание. Ако такова съмнение има, а още повече при противоречива съдебна практика, то за източник на правото не можем да говорим. В източник на правото нормативният акт, съдържащ неясните разпоредби, ще се превърне само след като бъде изяснен най-точно и вярно истинският смисъл и разум на разпоредбите, т.е. когато вече правните норми могат да бъдат еднозначно изведени. Тълкувателните решения са именно онези актове, които закрепват категорично и несъмнено изясненото, точно определено съдържание на правните норми. Затова тези актове са източник на правото, защото без тях тази определеност, която е една от най-важните характеристики на правото, не би съществувала и онези нормативни актове, условно наричани "източници на правото" не биха могли да изпълняват ролята си на такива.
На второ място, гореразгледаното становище на професор Мръчков издига в определящи елементи за категоризирането на даден акт като "източник на правото" реда за приемането и обнародването на акта. Това съждение измества фокуса от природата на един акт като източник на правото, замествайки същностните черти с формални критерии. Източник на правото може да бъде всеки акт, който съдържа общозадължително абстрактно правило за поведение, което се прилага по отношение на неограничен и персонално неопределен кръг адресати, с възможност за многократно приложение. След като тълкувателните решения установяват именно такива правила за поведение, то те отговарят на същността на понятието "източник на правото", а формалните критерии не могат да намерят място тук. Освен това тълкувателните решения, които утвърждават правилото за поведение (защото до тяхното издаване то на практика не е съществувало във форма, позволяваща неговото адекватно, т.е. еднозначно, прилагане), не го създават извън нормативния акт, който го съдържа. Тези решения, казано по-просто, правят така, че нормативните актове с техните неясни разпоредби да могат да функционират като източници на правото, какъвто е бил изначално замисълът на законодателя. Възниква въпросът дали тогава тълкувателните решения не са спомагателни източници на правото вместо самостоятелни такива? Може и така да се разгледат, но важното е, че безспорно са източник на правото. До тяхното издаване разпоредбата съществува, но само след него, тя има смисъл, защото по еднозначен начин се извежда правилото за поведение.
На трето място, от вече написаното следва, че понятието за източници на правото не се свързва единствено с правосъздаването, но и с правоприлагането, защото нещо, което не може да се приложи с достатъчна степен на сигурност, не може да бъде източник на правото. Това би внесло неяснота, би направило правата и задълженията по-скоро пожелания и въпрос на гледна точка - нещо, което е абсурдно за провата като регулатор на обществените отношения. Такава несигурност не може да бъде позволена. Затова източник на правото може да бъде само акт, който може да бъде приложен с достатъчна степен на сигурност. Няма как да се разделят правосъздаване от правоприлагане, когато става дума за източници на правото, защото и двете дейности са неразривно свързани и трябва да се разглеждат в тяхната логическа последователност и в тяхното единство, ако искаме правилно да разберем кое е и кое не може да бъде по същността си източник на правото.
На последно място, правилата за поведение, които се извеждат с тълкувателните решения били насочени само към органите на съдебната и на изпълнителната власт, но не и към гражданите, юридическите лица и други правни субекти. Това съждение също буди възражения. Та нали чак след като се установи правилото за поведение, всички правни субекти биха могли да съобразят поведението си с него. Ако не знаят как съдът или органите на изпълнителната власт биха оценили поведението им или как биха приложили дадена разпоредба, то как тези субекти биха могли да имат правосъобразно поведение. Очевидно е, че макар да са изрично задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власти, то тези тълкувателни решения са насочени към всички правни субекти, точно както всяко абстрактно правило за поведение, съдържащо се в нормативен акт.
В заключение смятам, че гореизложените съображения са достатъчни да защитят тезата, че тълкувателните актове на колегиите на ВКС и на общото събрание на ВАС безспорно са източници на правото.
"...тълкувателните актове на колегиите на ВКС, на общото събрание на ВАС, въпреки че са формулирани общо и абстрактно и са задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт, не установяват нови правни правила и не се приемат по реда, предвиден за приемане на нормативните актове, нито подлежат на обнародване като предпоставка за влизането им в сила, както нормативните актове. Те не създават право, а са насочени към прилагането на създаденото право. А понятието за източници на правото е свързано не с правоприлагането, а с правосъздаването. Ето защо и тълкувателните решения на колегиите на ВКС и на ВАС не могат да се признаят за източници на правото, включително и на трудовото право."
По така изложените разсъждения на професор Мръчков, струва ми се, могат да се направят няколко принципни възражения.
На първо място, логиката им почива на разбирането, че "източник на правото" е само онзи акт, в който са въплътени първично правните норми. Въпросът е, че съществува огромна разлика между правна разпоредба и правна норма. Макар че нормативните актове съдържат множество правни разпоредби, то именно от последните трябва да бъдат изведени правните норми (конкретните правила за поведение). Това не винаги е възможно. При правоприлагането се налага тълкуване на правните разпоредби, за да се стигне до смисъла на нормите, които се съдържат в тях. Често поради неяснотата на разпоредбите се стига до различно тълкуване, а следователно и до нееднозначно определяне на правните норми. Това, от гледна точка на правото, е недопустим резултат, тъй като правото е един от основните регулатори на обществените отношения (наред с морала и религията), а като такъв той не може да си позволи неясноти и вариантност при тълкуването и прилагането на правилата за поведение, които установява и чието неспазване свързва с някаква форма на санкция. Тълкувателните решения се издават при противоречива съдебна практика, т.е. в случаите, когато някоя правна разпоредба поражда нееднозначно извеждане на правило за поведение. С тези решения се преодолява несигурността, разсейва се неяснотата, извежда се правилото за поведение. Щом до този момент (издаването на решението) разпоредбата не е давала възможност за еднозначно тълкуване и извеждане на ясно и несъмнено правило за поведение, то тя не е изпълнявала функцията на регулатор на обществените отношения, т.е. не е била източник на правото. Източник на правото може да бъде само акт, съдържащ разпоредби, които ясно да определят съдържанието на правоотношението (правата и задълженията на страните), с други думи нормите, които се извеждат чрез тълкуването на разпоредбите да не оставят съмнения у правоприлагащия орган и своите адресати относно точното си съдържание. Ако такова съмнение има, а още повече при противоречива съдебна практика, то за източник на правото не можем да говорим. В източник на правото нормативният акт, съдържащ неясните разпоредби, ще се превърне само след като бъде изяснен най-точно и вярно истинският смисъл и разум на разпоредбите, т.е. когато вече правните норми могат да бъдат еднозначно изведени. Тълкувателните решения са именно онези актове, които закрепват категорично и несъмнено изясненото, точно определено съдържание на правните норми. Затова тези актове са източник на правото, защото без тях тази определеност, която е една от най-важните характеристики на правото, не би съществувала и онези нормативни актове, условно наричани "източници на правото" не биха могли да изпълняват ролята си на такива.
На второ място, гореразгледаното становище на професор Мръчков издига в определящи елементи за категоризирането на даден акт като "източник на правото" реда за приемането и обнародването на акта. Това съждение измества фокуса от природата на един акт като източник на правото, замествайки същностните черти с формални критерии. Източник на правото може да бъде всеки акт, който съдържа общозадължително абстрактно правило за поведение, което се прилага по отношение на неограничен и персонално неопределен кръг адресати, с възможност за многократно приложение. След като тълкувателните решения установяват именно такива правила за поведение, то те отговарят на същността на понятието "източник на правото", а формалните критерии не могат да намерят място тук. Освен това тълкувателните решения, които утвърждават правилото за поведение (защото до тяхното издаване то на практика не е съществувало във форма, позволяваща неговото адекватно, т.е. еднозначно, прилагане), не го създават извън нормативния акт, който го съдържа. Тези решения, казано по-просто, правят така, че нормативните актове с техните неясни разпоредби да могат да функционират като източници на правото, какъвто е бил изначално замисълът на законодателя. Възниква въпросът дали тогава тълкувателните решения не са спомагателни източници на правото вместо самостоятелни такива? Може и така да се разгледат, но важното е, че безспорно са източник на правото. До тяхното издаване разпоредбата съществува, но само след него, тя има смисъл, защото по еднозначен начин се извежда правилото за поведение.
На трето място, от вече написаното следва, че понятието за източници на правото не се свързва единствено с правосъздаването, но и с правоприлагането, защото нещо, което не може да се приложи с достатъчна степен на сигурност, не може да бъде източник на правото. Това би внесло неяснота, би направило правата и задълженията по-скоро пожелания и въпрос на гледна точка - нещо, което е абсурдно за провата като регулатор на обществените отношения. Такава несигурност не може да бъде позволена. Затова източник на правото може да бъде само акт, който може да бъде приложен с достатъчна степен на сигурност. Няма как да се разделят правосъздаване от правоприлагане, когато става дума за източници на правото, защото и двете дейности са неразривно свързани и трябва да се разглеждат в тяхната логическа последователност и в тяхното единство, ако искаме правилно да разберем кое е и кое не може да бъде по същността си източник на правото.
На последно място, правилата за поведение, които се извеждат с тълкувателните решения били насочени само към органите на съдебната и на изпълнителната власт, но не и към гражданите, юридическите лица и други правни субекти. Това съждение също буди възражения. Та нали чак след като се установи правилото за поведение, всички правни субекти биха могли да съобразят поведението си с него. Ако не знаят как съдът или органите на изпълнителната власт биха оценили поведението им или как биха приложили дадена разпоредба, то как тези субекти биха могли да имат правосъобразно поведение. Очевидно е, че макар да са изрично задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власти, то тези тълкувателни решения са насочени към всички правни субекти, точно както всяко абстрактно правило за поведение, съдържащо се в нормативен акт.
В заключение смятам, че гореизложените съображения са достатъчни да защитят тезата, че тълкувателните актове на колегиите на ВКС и на общото събрание на ВАС безспорно са източници на правото.
