Вчера за пореден път в градския транспорт ми се случи да чуя някакъв младеж, да речем на около моята възраст, да избълва характерната за така наречения "български преход" фраза: "За това са виновни мръсните комунисти!", последвано от гърленото: "Смърт на комунистите!" Що се отнася до психическата стабилност на въпросния младеж при положение, че след това започна да вади доматите от сандвича си и да замеря с тях останалите пътници в тролея, както и на това, че се зъбеше във всички посоки и се опита да полее двамата най-близко стоящи до него със студен чай "Нести"... Може би не беше от най-уравновесените... Все пак думите му ми дадоха повод за размисли, които смятам да отразя в настоящата статия.
Двадесет и пет години "преход", но равносметката не е в полза на така наречената "демокрация". Казвам "така наречена", защото според мен у нас не се разбира какво е демокрацията. Не се разбира и какво е комунизмът. Хората живеят със стереотипите, които са им били предадени от някого или от някъде. А защо са им стереотипите? Защото, когато имаш универсален отговор на всички въпроси, не ти се налага да си напрягаш сивото вещество, за което една гънка повече навярно би била фатална. Някои са разочаровани от управлението на Тодор Живков, с което за тях се изчерпва смисъла на понятието "комунизъм". Други не са били родени, а и да са, не си го спомнят - за тях негативното разбиране за този период идва от първата група. И се получава така, че комунизмът за тези две групи е нещо лошо, защото управлението на Живков е било лошо. Т.е. приравняват се една политическа идеология с опита за нейното прилагане. Това е погрешно! Не по-малко погрешно е да се смята, че комунизъм и демокрация си противоречат, че са диаметрално противоположни, че липсата на комунизъм е равна на наличието на демокрация и обратното. В следващите няколко (а може би и доста редове) ще защитя точно обратната теза: че комунизмът и демокрацията могат и трябва да се допълват по един съвсем естествен начин, защото този синтез би имал огромен общественополезен резултат.
На първо място, ще разгледам комунизма като политическа идеология - такава, каквато е била и такава, каквато трябва да бъде. Комунизмът възниква през 19-ти век, когато тепърва се създава промишления пролетариат и живота на работниците е изключително тежък. Работните дни във фабриките са сякаш безкрайни, работниците, включително жени и деца, дишат отровни изпарения, вдигат почти непосилни за тях тежести, работят с машини, които дерат кожата им, изгарят я с парата си или с хвърляните от пещите пламъци. Трудещите се не живеят дълго. А краткият им живот е изпълнен със страдания. Жадните за натрупване на богатства притежатели на фабриките ги експлоатират толкова, колкото могат, а след като работникът е на границата между живота и смъртта или, още по-лошото, почине, собственикът на капитала просто си наема друг работник. Бедността принуждава хората на отчаяни стъпки. Все пак чувството им за човешко достойнство не им позволява да станат престъпници. Затова са готови да приемат ужасяващите условия на труд в предприятията, отлично съзнавайки рисковете и неизбежните вреди за здравето си, които ще последват. Но все пак трябва да се яде и да се помисли за децата... Поради тази причина, тези хора влизат в редиците на промишления пролетариат. (Тази ситуация много ми напомня на положението у нас, главно с оглед на случилото се в завод "Миджур" в Горни Лом, където взрив отне живота на 15 души, принудени от немотията и безработицата да работят при такъв висок за живота риск, което в крайна сметка се оказа фатално.) В отговор на техните страдания се появява идеологията на марксизма, по-късно доразвита от Ленин и от много други днес сочени за "комунисти". Комунизмът е идеология, която отговаря на нуждите и стремежите, на желанията и страданията именно на промишления пролетариат от годините на Индустриалната революция. По-късно идеологията се обогатява, за да включи и селяните като друга онеправдана прослойка, чиито интереси се нуждаят от защита срещу едно свръхбогато малцинство, което я експлоатира. С други думи, комунизмът има за цел да се превърне в изразител на стремежите на народните маси, на мнозинството от населението, което бива потискано, и същевременно да канализира недоволството му срещу малцинството, което експлоатира това население. Комунизмът обаче се мени, защото се менят и условията, при които съществува. В страните, където промишленият пролетариат почти не съществува, той се пригажда според местните особености и става изразител на желанията на селското население (примерно в Китай, когато Мао идва на власт, 80% от населението е селско). Положителните черти на комунизма като идеология, както аз ги виждам, са следните: комунизмът се стреми да направи така, че онези, които са в неравностойно положение, да получат възможността да живеят добре; комунизмът цели да няма хора, които да живеят в глад, да мръзнат голи и боси по улиците, тротоарите и подлезите, да живеят в кашони, да умират от болести, защото нямат пари за лекарства (изобщо самата мисъл, че някой може да бъде оставен да умре, защото няма пари, ми е крайно противна!), да заспиват с ясното съзнание, че са обречени, защото обществото така функционира и те не могат да направят нищо по въпроса; комунизмът е солидарност между хората - той изхожда от предпоставката, че всички хора се раждат равни по достойнство и права (нещо, от което уж трябва да изхождат и така наречените "демокрации")(впрочем това е и голямата му разлика с други идеологии, които често биват приравнявани с него като "тоталитарни" - фашизма и нацизма, защото и двете изхождат от изначалното неравенство между хората - при първата по културен, а при втората по расов признак) и всеки е длъжен да помага на другия, а не да го експлоатира. Всичко това са все постулати, които всеки нормален и трезвомислещ човек би подкрепил според мен. Комунизмът е хуманен, най-простичко казано.
Но комунизмът е също така утопичен. Всичко това звучи и наистина би било прекрасно, но веднага възниква въпросът дали изобщо е осъществимо. Еднозначен отговор на този въпрос поне засега не съм намерил, но мога да дам своя. Към настоящия момент и в обозримо бъдеще комунистическото общество в неговия така изложен утопичен вид е невъзможно. За да се случи това, нужна е кардинална промяна в мисленето на всички членове на обществото, а може би и на всички хора изобщо, имайки предвид презграничните взаимоотношения и растящата им роля в съвременния свят. Така че засега комунизъм не може да има в чист вид. Защо тогава ви занимавам с цялата тази статия? Защото макар и неосъществим идеал, считам, че стремежът към него би имал огромна градивна роля. Да се стремиш към най-доброто, към най-полезното и справедливото за всички, означава да полагаш ежедневно усилия да направиш живота по-добър. Да, самият идеал няма да бъде постигнат, може би дори никога, но по пътя към него животът ще става по-добър. Затова комунизмът е ценен със своя утопизъм и с това, че стремежът към него носи градивен заряд за светлото бъдеще на всички нас.
На второ място, ще се спра на практиките, които печелят лошото име на комунизма. Както писах в предходния параграф, комунизмът е идеология на равноправието, на солидарността. Неприятното е, че в така наречените "комунистически" страни това не се прилага на дело. Показателно е отношението към религията и хората с хомосексуална ориентация. И двете биват забранявани, което разделя обществата вместо да сближава членовете им. Това за мен е грешка! Отношенията между хората и техните богове са си тяхна работа, а не нещо, в което държавата да може да се меси. Същото се отнася до хомосексуалната и хетеросексуалната ориентация. И двете са част от вътрешния свят на човека и не е работа на държавата да определя нито религията, нито ориентацията на хората. Държавата (имам предвид управляващите) трябва да прави закони, еднакво добри за всички, поставящи ги в равностойно положение и да ги санкционира (лицата) само когато ги нарушават. Оттам нататък държавата не бива да се намесва. Религията и сексуалната ориентация са съвсем малка част от примерите. Законите трябва да са за всички, но и трябва да отчитат обществения и личния интереси, а не само интересите на една малка част от обществото (ако човек се зачете може много лесно да открие в някой и друг нормативен акт определени корпоративни или групови интереси, а същото се отнася и за редица международни договори). Сред другите практики, спечелили лошо име на комунизма, са лагерите за политически престъпници (т.е. неудобните на властта поради една или други причина), тоталният контрол, доносите, следенето и липсата на свобода на словото. Тотален контрол поне у нас никога не е имало, а и свободата на словото не е била напълно отнемана, но е силно ограничена по времето на Живков. България като цяло не е най-добрият пример за лоши "комунистически" практики, но и тук ги е имало, а и в тази статия се концентрирам върху местните специфики. Защо се стига до всичко това? Как така една толкова красива идеология, която очертах в предишния параграф придобива такива черни черти? Отговорът е много лесен. Политическият елит от онова време не разглежда комунизма като стремеж, като прекрасен блян, към който трябва непрестанно да се стремим, за да постигаме постепенно, но постоянно подобряване на живота на всички българи. Комунизмът се разглежда като достижима цел, а това, че трябва да се промени мисленето на всички, не се отчита като пречка... Мисленето започва да се променя понякога и с насилие, когато убеждаването не помага. Вече дадох немалко примери за насилие над личността - понякога психическо, понякога чисто физическо, за да се постигне и първото.
Не бива да се забравят обаче и положителните черти от времето на управлението на Тодор Живков. Народна Република България има модерни производства, включително електроника, машиностроене, металургия, животновъдството е на изключително високо ниво, земеделието също, защото има развити напоителни системи, а българските научноизследователски институти, щедро субсидирани от държавата, бележат съществени достижения, получили признание в световен мащаб. Тези и много други достижения днес биват отричани, заради негативните характеристики, изброени в предишния параграф. Получава се нещо като с мъртвите, но с обратен знак. Казваме: "За мъртвия или хубаво, или нищо!", а за "комунизма" изглежда днес е точно обратното. А не бива да е така. Трябва да си спомняме и хубавото, за да можем отново да го изградим, и лошото, за да не го повтаряме никога вече. Ако се вгледаме в ситуацията у нас, 25 години след началото на "прехода", то ние производство почти нямаме (основното е в хранително-вкусовата и леката промишленост), а за иновативни отрасли и дума не може да става; животновъдството ни е слабо в сравнение с онова, което сме имали, напоителните съоръжения отдавна са откраднати и продадени за скрап по 30-50 стотинки за килограм в зависимост от сезона. България е разграбена и разпродадена, защото приватизацията беше фетишизирана и престъпно осъществена. Не запазихме хубавото и не се поучихме от лошото. Що се отнася до свободата на словото, то нейната гарантираност е силно съмнителна... Разбира се, можеш да пишеш каквото си искаш, можеш и да го говориш, пред когото и където си искаш. А след това може да не можеш да си намериш работа, може някой да ти издраска колата или да разкраси външната ти стена с нецензурни изрази, написани със спрей, може дори да получаваш заплахи, а не дай си Боже и нещо още по-лошо... С други думи често тази прословута свобода на словото е напълно илюзорна и гарантирана единствено на хартия. Именно тук идва демокрацията.
На последно място, ще се спра на демокрацията. Ако комунизмът е стремежът към най-прекрасното бъдеще, очертано в третия параграф, то демокрацията е формата, в която трябва да се осъществи този стремеж. Демокрацията се определя от отношението на мнозинството към мнението на малцинството, както казва професор Пламен Пантев. Демокрацията е признатата и гарантирана (обаче реално гарантирана) възможност да бъдеш изслушан без да се притесняваш, че заради изразеното от теб мнение ще бъдеш санкциониран (освен ако призоваваш към престъпление, разбира се, или към липса на толерантност примерно). Демокрацията е лек за онези негативи, които практическото осъществяване на "комунизма" донесе у нас. Демокрацията е възможност и за участие, за включване на всеки български гражданин в управлението на страната. Само така може да се преодолее вътрешното разделение в обществото - когато всички участват, заявяват своите стремежи, желания и най-важното - потребности. Правилната българска политика изхожда от националните интереси - това, което е най-добро за всички, а не само за някои - но за да бъдат установени тези интереси, то всеки трябва да се чувства сигурен, че може да ги изрази. Демокрацията дава възможност за избор, а това е изключително важно, ако искаме да имаме мислещо, развиващо се и, най-главното, съществуващо общество. Впрочем онези, които най-много се венчаят с титлата "демократи" организираха протести през последната една година и две окупации на Софийския университет "Свети Климент Охридски", с което показаха, че самите те са готови да потъпчат демократичните принципи само и само да дойдат на власт, защото уличният натиск не е нищо друго освен насилствен способ за идване на власт. Но това е още една порочна практика като заклеймените по-горе, която по никакъв начин не може да обоснове извода, че демокрацията е нещо лошо. Такива са някои от онези, които се разхождат с нейната мантия...
В заключение, бих желал да обобщя вече казаното. Комунизмът е стремеж към по-добър живот за всички, към решаването на проблемите особено на най-онеправданите слоеве на населението, което в настоящите условия означава: създаване на пълна заетост, изграждане на държавни предприятия, за да имаме реално производство, особено в перспективни отрасли, които изискват големи капиталовложения по силите единствено на държавата (електроника примерно), задоволяване на нуждите на населението от храна (субсидии за земеделските производители и безплатни консултации за подобряване на дейността им, за да бъде производството им рентабилно за тях), енергия (изграждане на АЕЦ "Белене" и "Южен поток", с което цената на електроенергията ще падне, ще можем дори да изнасяме електроенергия, а предприятията ни ще бъдат също така добре обезпечени, особено тези, което изискват особено големи количества енергия) и подслон (решаване на жилищния проблем у нас; да не съществува възможността някой да умре, защото няма пари; да се спаси българската природа, с което да се гарантира живота и здравето на населението и възможността му за пълноценен отдих и още много други въпроси. Комунизмът като стремеж е духът на правилната политика, а демокрацията е формата, в която този дух трябва да намери своето проявление: със зачитане на мнението на всички, без репресии и дискриминация, с прекратяването на порочните практики, които съществуват особено по отношение на това олигарсите да имат повече права от останалите граждани (дотолкова повече, че да се говори за приемането на специален закон, за да се спаси една частна банка от фалит!). Демокрацията е много по-широка от свобода на словото, тя е зачитане мнението на другия и по-важното - зачитане на правото му да не е съгласен с теб! Затова още веднъж подчертавам, че за мен комунизмът е духът, демокрацията е формата, е двата заедно са основата на една спасителна за България политика.
Двадесет и пет години "преход", но равносметката не е в полза на така наречената "демокрация". Казвам "така наречена", защото според мен у нас не се разбира какво е демокрацията. Не се разбира и какво е комунизмът. Хората живеят със стереотипите, които са им били предадени от някого или от някъде. А защо са им стереотипите? Защото, когато имаш универсален отговор на всички въпроси, не ти се налага да си напрягаш сивото вещество, за което една гънка повече навярно би била фатална. Някои са разочаровани от управлението на Тодор Живков, с което за тях се изчерпва смисъла на понятието "комунизъм". Други не са били родени, а и да са, не си го спомнят - за тях негативното разбиране за този период идва от първата група. И се получава така, че комунизмът за тези две групи е нещо лошо, защото управлението на Живков е било лошо. Т.е. приравняват се една политическа идеология с опита за нейното прилагане. Това е погрешно! Не по-малко погрешно е да се смята, че комунизъм и демокрация си противоречат, че са диаметрално противоположни, че липсата на комунизъм е равна на наличието на демокрация и обратното. В следващите няколко (а може би и доста редове) ще защитя точно обратната теза: че комунизмът и демокрацията могат и трябва да се допълват по един съвсем естествен начин, защото този синтез би имал огромен общественополезен резултат.
На първо място, ще разгледам комунизма като политическа идеология - такава, каквато е била и такава, каквато трябва да бъде. Комунизмът възниква през 19-ти век, когато тепърва се създава промишления пролетариат и живота на работниците е изключително тежък. Работните дни във фабриките са сякаш безкрайни, работниците, включително жени и деца, дишат отровни изпарения, вдигат почти непосилни за тях тежести, работят с машини, които дерат кожата им, изгарят я с парата си или с хвърляните от пещите пламъци. Трудещите се не живеят дълго. А краткият им живот е изпълнен със страдания. Жадните за натрупване на богатства притежатели на фабриките ги експлоатират толкова, колкото могат, а след като работникът е на границата между живота и смъртта или, още по-лошото, почине, собственикът на капитала просто си наема друг работник. Бедността принуждава хората на отчаяни стъпки. Все пак чувството им за човешко достойнство не им позволява да станат престъпници. Затова са готови да приемат ужасяващите условия на труд в предприятията, отлично съзнавайки рисковете и неизбежните вреди за здравето си, които ще последват. Но все пак трябва да се яде и да се помисли за децата... Поради тази причина, тези хора влизат в редиците на промишления пролетариат. (Тази ситуация много ми напомня на положението у нас, главно с оглед на случилото се в завод "Миджур" в Горни Лом, където взрив отне живота на 15 души, принудени от немотията и безработицата да работят при такъв висок за живота риск, което в крайна сметка се оказа фатално.) В отговор на техните страдания се появява идеологията на марксизма, по-късно доразвита от Ленин и от много други днес сочени за "комунисти". Комунизмът е идеология, която отговаря на нуждите и стремежите, на желанията и страданията именно на промишления пролетариат от годините на Индустриалната революция. По-късно идеологията се обогатява, за да включи и селяните като друга онеправдана прослойка, чиито интереси се нуждаят от защита срещу едно свръхбогато малцинство, което я експлоатира. С други думи, комунизмът има за цел да се превърне в изразител на стремежите на народните маси, на мнозинството от населението, което бива потискано, и същевременно да канализира недоволството му срещу малцинството, което експлоатира това население. Комунизмът обаче се мени, защото се менят и условията, при които съществува. В страните, където промишленият пролетариат почти не съществува, той се пригажда според местните особености и става изразител на желанията на селското население (примерно в Китай, когато Мао идва на власт, 80% от населението е селско). Положителните черти на комунизма като идеология, както аз ги виждам, са следните: комунизмът се стреми да направи така, че онези, които са в неравностойно положение, да получат възможността да живеят добре; комунизмът цели да няма хора, които да живеят в глад, да мръзнат голи и боси по улиците, тротоарите и подлезите, да живеят в кашони, да умират от болести, защото нямат пари за лекарства (изобщо самата мисъл, че някой може да бъде оставен да умре, защото няма пари, ми е крайно противна!), да заспиват с ясното съзнание, че са обречени, защото обществото така функционира и те не могат да направят нищо по въпроса; комунизмът е солидарност между хората - той изхожда от предпоставката, че всички хора се раждат равни по достойнство и права (нещо, от което уж трябва да изхождат и така наречените "демокрации")(впрочем това е и голямата му разлика с други идеологии, които често биват приравнявани с него като "тоталитарни" - фашизма и нацизма, защото и двете изхождат от изначалното неравенство между хората - при първата по културен, а при втората по расов признак) и всеки е длъжен да помага на другия, а не да го експлоатира. Всичко това са все постулати, които всеки нормален и трезвомислещ човек би подкрепил според мен. Комунизмът е хуманен, най-простичко казано.
Но комунизмът е също така утопичен. Всичко това звучи и наистина би било прекрасно, но веднага възниква въпросът дали изобщо е осъществимо. Еднозначен отговор на този въпрос поне засега не съм намерил, но мога да дам своя. Към настоящия момент и в обозримо бъдеще комунистическото общество в неговия така изложен утопичен вид е невъзможно. За да се случи това, нужна е кардинална промяна в мисленето на всички членове на обществото, а може би и на всички хора изобщо, имайки предвид презграничните взаимоотношения и растящата им роля в съвременния свят. Така че засега комунизъм не може да има в чист вид. Защо тогава ви занимавам с цялата тази статия? Защото макар и неосъществим идеал, считам, че стремежът към него би имал огромна градивна роля. Да се стремиш към най-доброто, към най-полезното и справедливото за всички, означава да полагаш ежедневно усилия да направиш живота по-добър. Да, самият идеал няма да бъде постигнат, може би дори никога, но по пътя към него животът ще става по-добър. Затова комунизмът е ценен със своя утопизъм и с това, че стремежът към него носи градивен заряд за светлото бъдеще на всички нас.
На второ място, ще се спра на практиките, които печелят лошото име на комунизма. Както писах в предходния параграф, комунизмът е идеология на равноправието, на солидарността. Неприятното е, че в така наречените "комунистически" страни това не се прилага на дело. Показателно е отношението към религията и хората с хомосексуална ориентация. И двете биват забранявани, което разделя обществата вместо да сближава членовете им. Това за мен е грешка! Отношенията между хората и техните богове са си тяхна работа, а не нещо, в което държавата да може да се меси. Същото се отнася до хомосексуалната и хетеросексуалната ориентация. И двете са част от вътрешния свят на човека и не е работа на държавата да определя нито религията, нито ориентацията на хората. Държавата (имам предвид управляващите) трябва да прави закони, еднакво добри за всички, поставящи ги в равностойно положение и да ги санкционира (лицата) само когато ги нарушават. Оттам нататък държавата не бива да се намесва. Религията и сексуалната ориентация са съвсем малка част от примерите. Законите трябва да са за всички, но и трябва да отчитат обществения и личния интереси, а не само интересите на една малка част от обществото (ако човек се зачете може много лесно да открие в някой и друг нормативен акт определени корпоративни или групови интереси, а същото се отнася и за редица международни договори). Сред другите практики, спечелили лошо име на комунизма, са лагерите за политически престъпници (т.е. неудобните на властта поради една или други причина), тоталният контрол, доносите, следенето и липсата на свобода на словото. Тотален контрол поне у нас никога не е имало, а и свободата на словото не е била напълно отнемана, но е силно ограничена по времето на Живков. България като цяло не е най-добрият пример за лоши "комунистически" практики, но и тук ги е имало, а и в тази статия се концентрирам върху местните специфики. Защо се стига до всичко това? Как така една толкова красива идеология, която очертах в предишния параграф придобива такива черни черти? Отговорът е много лесен. Политическият елит от онова време не разглежда комунизма като стремеж, като прекрасен блян, към който трябва непрестанно да се стремим, за да постигаме постепенно, но постоянно подобряване на живота на всички българи. Комунизмът се разглежда като достижима цел, а това, че трябва да се промени мисленето на всички, не се отчита като пречка... Мисленето започва да се променя понякога и с насилие, когато убеждаването не помага. Вече дадох немалко примери за насилие над личността - понякога психическо, понякога чисто физическо, за да се постигне и първото.
Не бива да се забравят обаче и положителните черти от времето на управлението на Тодор Живков. Народна Република България има модерни производства, включително електроника, машиностроене, металургия, животновъдството е на изключително високо ниво, земеделието също, защото има развити напоителни системи, а българските научноизследователски институти, щедро субсидирани от държавата, бележат съществени достижения, получили признание в световен мащаб. Тези и много други достижения днес биват отричани, заради негативните характеристики, изброени в предишния параграф. Получава се нещо като с мъртвите, но с обратен знак. Казваме: "За мъртвия или хубаво, или нищо!", а за "комунизма" изглежда днес е точно обратното. А не бива да е така. Трябва да си спомняме и хубавото, за да можем отново да го изградим, и лошото, за да не го повтаряме никога вече. Ако се вгледаме в ситуацията у нас, 25 години след началото на "прехода", то ние производство почти нямаме (основното е в хранително-вкусовата и леката промишленост), а за иновативни отрасли и дума не може да става; животновъдството ни е слабо в сравнение с онова, което сме имали, напоителните съоръжения отдавна са откраднати и продадени за скрап по 30-50 стотинки за килограм в зависимост от сезона. България е разграбена и разпродадена, защото приватизацията беше фетишизирана и престъпно осъществена. Не запазихме хубавото и не се поучихме от лошото. Що се отнася до свободата на словото, то нейната гарантираност е силно съмнителна... Разбира се, можеш да пишеш каквото си искаш, можеш и да го говориш, пред когото и където си искаш. А след това може да не можеш да си намериш работа, може някой да ти издраска колата или да разкраси външната ти стена с нецензурни изрази, написани със спрей, може дори да получаваш заплахи, а не дай си Боже и нещо още по-лошо... С други думи често тази прословута свобода на словото е напълно илюзорна и гарантирана единствено на хартия. Именно тук идва демокрацията.
На последно място, ще се спра на демокрацията. Ако комунизмът е стремежът към най-прекрасното бъдеще, очертано в третия параграф, то демокрацията е формата, в която трябва да се осъществи този стремеж. Демокрацията се определя от отношението на мнозинството към мнението на малцинството, както казва професор Пламен Пантев. Демокрацията е признатата и гарантирана (обаче реално гарантирана) възможност да бъдеш изслушан без да се притесняваш, че заради изразеното от теб мнение ще бъдеш санкциониран (освен ако призоваваш към престъпление, разбира се, или към липса на толерантност примерно). Демокрацията е лек за онези негативи, които практическото осъществяване на "комунизма" донесе у нас. Демокрацията е възможност и за участие, за включване на всеки български гражданин в управлението на страната. Само така може да се преодолее вътрешното разделение в обществото - когато всички участват, заявяват своите стремежи, желания и най-важното - потребности. Правилната българска политика изхожда от националните интереси - това, което е най-добро за всички, а не само за някои - но за да бъдат установени тези интереси, то всеки трябва да се чувства сигурен, че може да ги изрази. Демокрацията дава възможност за избор, а това е изключително важно, ако искаме да имаме мислещо, развиващо се и, най-главното, съществуващо общество. Впрочем онези, които най-много се венчаят с титлата "демократи" организираха протести през последната една година и две окупации на Софийския университет "Свети Климент Охридски", с което показаха, че самите те са готови да потъпчат демократичните принципи само и само да дойдат на власт, защото уличният натиск не е нищо друго освен насилствен способ за идване на власт. Но това е още една порочна практика като заклеймените по-горе, която по никакъв начин не може да обоснове извода, че демокрацията е нещо лошо. Такива са някои от онези, които се разхождат с нейната мантия...
В заключение, бих желал да обобщя вече казаното. Комунизмът е стремеж към по-добър живот за всички, към решаването на проблемите особено на най-онеправданите слоеве на населението, което в настоящите условия означава: създаване на пълна заетост, изграждане на държавни предприятия, за да имаме реално производство, особено в перспективни отрасли, които изискват големи капиталовложения по силите единствено на държавата (електроника примерно), задоволяване на нуждите на населението от храна (субсидии за земеделските производители и безплатни консултации за подобряване на дейността им, за да бъде производството им рентабилно за тях), енергия (изграждане на АЕЦ "Белене" и "Южен поток", с което цената на електроенергията ще падне, ще можем дори да изнасяме електроенергия, а предприятията ни ще бъдат също така добре обезпечени, особено тези, което изискват особено големи количества енергия) и подслон (решаване на жилищния проблем у нас; да не съществува възможността някой да умре, защото няма пари; да се спаси българската природа, с което да се гарантира живота и здравето на населението и възможността му за пълноценен отдих и още много други въпроси. Комунизмът като стремеж е духът на правилната политика, а демокрацията е формата, в която този дух трябва да намери своето проявление: със зачитане на мнението на всички, без репресии и дискриминация, с прекратяването на порочните практики, които съществуват особено по отношение на това олигарсите да имат повече права от останалите граждани (дотолкова повече, че да се говори за приемането на специален закон, за да се спаси една частна банка от фалит!). Демокрацията е много по-широка от свобода на словото, тя е зачитане мнението на другия и по-важното - зачитане на правото му да не е съгласен с теб! Затова още веднъж подчертавам, че за мен комунизмът е духът, демокрацията е формата, е двата заедно са основата на една спасителна за България политика.
