Младежката квота в изборните листи – една отявлена дискриминация

Ние спориме

       двама със дама

               на тема:

"Човекът във новото време".

                                                            (Из „Песен за човека” от Никола Вапцаров)

           

            Всъщност не спорим, а водим доста приятен разговор с моя много добра приятелка (и истинска дама) във фоайето на Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. След обсъждането на предстоящите изпити и на светлото ни бъдеще (въпрос, по който си позволих да изразя известна доза скептицизъм) като юристи, когато завършим, подхванахме и политическата тематика. Най-общо, разбира се. Структура, организирани мероприятия, избори...

„Имат отделна квота?” – учуди се тя, когато ѝ казах за младежката квота в изборните листи.

„Да, имат... Всъщност доколкото ми е известно, са имали. За тези избори не знам, но сигурно пак ще е така...” – въздъхнах аз, тъй като знаех, че по този въпрос със сигурност мненията ни ще съвпаднат и ще трябва да призная и пред нея, както и пред себе си, че това според мен беше една извънредно лоша идея.

„Наясно си, че това означава...”

„Дискриминация, да...” – довърших изречението ѝ, тъй като предпочитах да го чуя от собствената си уста, а не от нейната. – „И аз съм го мислил. Това противоречи и на Закона за защита от дискриминацията[i], и на Международни договори, по които Република България е страна. Разбира се, това решение за младежката квота е вътрешнопартиен акт, а не е нормативен акт. Тук противоречието е на принципно ниво. Не можеш да даваш повече привилегии някому поради неговата възраст. В това няма логика. Не е и справедливо. От една страна, така на местата, които могат да бъдат заети от хора, които са знаещи, можещи и заслужващи, поставяш хора, които просто са млади. Възрастта няма отношение нито към знанието, нито към моженето, а още по-малко към заслугите. Просто критерият възраст е чисто биологичен и няма каквато и да било връзка с професионализма и полезността. Абсурдно е да раздаваш места в изборните листи на този критерий! Ама те младите били по-специални! Като са специални, да правят каквото и колкото могат и ако наистина заслужават да бъдат включени, то това ще стане благодарение на заслугите – на нещо, което зависи от тях, а не на един критерий, който от никого не зависи” – като си намеря слушател ставам изключително словоохотлив, но хубавото е, че приятелите ми са свикнали с това, та и не ми се дразнят.

„Освен това” – продължих аз – „младежката квота означава гарантирани места за определени представители на една възрастова група. По този начин партията все едно да заяви, че вътре в нея процесите не са дотам демократични, че да позволят на един човек да заеме полагащото му се място, благодарение на заслугите си, та затова му трябва закрилата на възрастта. Или си демократичен вътрешно и даваш „всекиму според труда”, или не си и даваш „всекиму според интереса”. Няма как хем всички да са равни, хем едните да са по-равни от другите. Това си е чиста положителна дискриминация по отношение на младежите. Не защото са заслужили (като не казвам, че не са, а просто, че заслугите им са ирелевантни, когато критерий е възрастта), а само защото са млади. Ами ако най-знаещите и най-можещите са на по седемдесет или осемдесет години и са достатъчно за цялата листа? Тогава какво? Ще влязат част от тях, както и част от тези, които просто са млади...”

„Така е, но има и още един момент” – отбеляза събеседницата ми. – „Замислял ли си се защо това е така и до какво води това?”

В интерес на истината честният отговор беше „не”. Бях си мислил само колко е несправедливо, колко съм възмутен и как това безспорно е дискриминационна мярка, която партия, афишираща борбата си за равенство и социални справедливост, не може да си позволи.

„Ами горе-долу... Ти до какви изводи стигна?” – беше отговорът ми.

„Вашата партия има Младежко обединение, нали така?”

„Да...”

„Замисли се! Ако младежите имат гарантирана квота, то това би привлякло доста кариеристи в политическо отношение, които искат възможно най-бързо да дойдат на власт. Трябва само да бъдат издигнати от Младежкото обединение примерно и няма да им се налага да се състезават за местата в листата наравно с всички останали. Пътят до властта става по-кратък. Това си е стимул за членство. По този начин партията си увеличава състава, но и се пълни с хора, които са меко казано „ненадеждни” , а по-точно – безпринципни и , естествено, вредни и за партията ви, и за цялото общество.”

„Не съм сигурен, че механизмът е точно такъв, тъй като не съм запознат, но иначе логиката ти е желязна и съм съгласен” – потвърдих думите ѝ. – „А във вашата партия как се справяте с политическия парашутизъм в младежките ви структури?” – Полюбопитствах.

„Нямаме такива.”

„Не смяташ ли, че даде много информация, която да е от полза на една опозиционна партия?” – пошегувах се.

„Приятелството е преди политиката, Влади” – усмихна се тя съвършено сериозно, след което се сбогувахме и всеки потегли към залата, в която трябваше да има упражнения.

/*В статията си не съм споменавал конкретни партии, за да не бъде счетено такова поведение за политически некоректно, спрямо която и да било партия. За мен въпросът е принципен и недопустимостта на заделянето на квоти в изборните листи на основание възраст трябва да се отнася до всяка политическа сила./

/**Не се съмнявам, че статията ми ще породи остро противопоставяне срещу изложеното в нея. Само се надявам на разумни аргументи, а не на безсмислени, необосновани и нискоинтелигентни нападки./

---

[i]Закон за защита от дискриминацията:

 Чл. 1. Този закон урежда защитата срещу всички форми на дискриминация и съдейства за нейното предотвратяване.

Чл. 2. Целта на закона е да осигури на всяко лице правото на:

1. равенство пред закона;

2. равенство в третирането и във възможностите за участие в обществения живот;

3. ефективна защита срещу дискриминацията.

Чл. 3. (1) Този закон защитава от дискриминация всички физически лица на територията на Република България.

(2) Сдружения на физически лица, както и юридически лица, се ползват от правата по този закон, когато са дискриминирани на основата на признаците по чл. 4, ал. 1, по отношение на техния членски състав или на заетите в тях лица.

Чл. 4. (1) (Доп. - ДВ, бр. 70 от 2004 г., в сила от 01.01.2005 г.) Забранена е всяка пряка или непряка дискриминация, основана на пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна.

Априлци: другият 9-ти май

Днес, 9-ти май, е денят, в който прогресивното човечество празнува победата над хитлерофашизма, над онова най-голямо зло, съществувало някога, което е отнело милиони животи, опропастило е милиони други и, колкото и да ни е неприятно, днес отново е надигнало глава. И макар че празнуваме Деня на победата, то има и някои чисто български празници, които не бива да забравяме, които са ни не по-малко скъпи и в които се въплъщават идеали, не по-малко значими от отстояваните и защитени с кръвта на борците срещу хитлерофашизма. На един от тези празници, на вечната памет на борците за свободата на България е посветена и настоящата статия.

9-ти май тази година ме завари в красивото българско градче Априлци. По стечение на обстоятелствата се оказах тук по времето на празника на град Априлци. Именно празник на града, а не някой друг празник, който просто да се празнува и тук, както навсякъде другаде. Априлското въстание е може би най-ярката проява на жертвоготовността на българина за неговата земя и неговия народ. През 1876 г. българите се опълчват на поробителя си и се опитват с оръжие в ръка да извоюват своята свобода. Да, мнозина от тях са осъзнавали обречеността на каузата си, не са се заблуждавали, че тиранинът може да бъде разбит само със собствените сили на въстаниците, но други са вярвали, че това е възможно. Без значение кой какво е целял с Априлското въстание – непосредствено освобождение или външна намеса – стотици българи самоотвержено се включват в редиците на революционното движение, за да се борят с поробителя. В Ново село, центърът на днешния град Априлци, въстанието избухва чак на 2-ри май, както е отбелязано и на паметната плоча на чешмата на градския площад. По това време на други места вече бива потушавано. Тук кулминацията обаче настъпва, когато на 9-ти май редовна войска, но главно башибозук разграбва къщите на местното население, опожарява немалък брой от тях и извършва ужасяващо клане. Само на тази дата пет хиляди и петстотин души българи биват зверски изклани от османския поробител. Далеч не всички са причастни към революционното движение. Голяма част от тях са мирни жители, които са избягали от селото си, тъй като там домовете им биват разграбвани, изгаряни, а който остане, не оживява. Башибозукът настига бягащите, потърсили убежище в дола, и безпощадно ги избива. Това е отвратително зверство, което хвърля поредното петно върху дългата кървава история на османското иго у нас. На 3-ти април 2011 година с решение на Светия синод на Българската православна църква тези жертви от 9-ти май 1876 г. биват канонизирани като „Новоселски мъченици”.

За пета поредна година се провеждат чествания в памет на Новоселските мъченици в град Априлци. В 9.30 ч. тържествата започнаха с празнична литургия в манастира „Света Троица” в Ново село, централният квартал на град Априлци. Специално за случая беше поканен Ловчанският митрополит, Негово Високопреосвещенство Гавриил. В края на службата в манастира, след изпълнението на „Мученици Новоселские”, точно преди началото на литийното шествие към центъра на Ново село, митрополит Гавриил се изправи пред насъбралите се вярващи и напомни за загиналите на този ден и за някои непреходни изконни български ценности, както и за опасностите от изопачаването на историята:

„Някои антибългарски елементи твърдят, че българите не трябвало да се бунтуват, че турците и сами щели да им дадат свободата. Великите сили след Априлското въстание свикали конференция в Цариград. Високата порта трябвало да даде автономия на българите. Но не го направила. Тогава Русия видяла, че няма друг начин да се освободят българите освен с война... Нима земите, които останаха под властта на Високата порта до балканската война да видяха свобода. И те бяха освободени с война... Днешните турци нямат нищо общо с онези турци. Това не са същите хора. Не бива да се сее омраза. Но историята не бива да се изопачава!”

Историята наистина не следва да се изопачава. Не бива и да се представя тенденциозно. Тя е такава, каквато е, и следва да се изучава, от нея трябва да се вадят поуки, но и светли примери, какъвто е случаят на Новоселските мъченици. Не да наричаме робството „присъствие”, защото днешна Турция е в НАТО, и сме щели да обезпокоим на турците. Щом българите от онова време са го наричали „робство”, така ще го наричаме и ние. Това е емоционално заредено определение на този период, показващо тежкото, а много често и непоносимо положение на българите в Османската империя. Такива са и думите „иго” и „гнет”, които също трябва да се използват. Нима избиването на арменците от османската власт не е геноцид? Масовото избиване на един народ само на базата на националната или етническата му принадлежност не може да бъде нищо  друго. Като се замислим, какво е погромът на Априлското въстание? Башибозукът застига бягащите от Ново село мирни жители в дола и ги избива само защото са българи. Та това е масовата практика на османската власт след потушаването на Априлското въстание – избиване на огромни маси от хора на базата на етническия им и национален произход. Това си е геноцид. Да, османската власт отявлено е осъществявала геноцид по отношение на много етноси в рамките на своята Османска империя. И няма причина да не осъдим явлението без значение кой го извършва. Осъдително е самото явление и не виждам защо днешните турци се притесняват от това. Те не са хората, които са наредили това човеконенавистно действие. Не са покрили ръцете си с кръв. Някой друг е наредил и някой друг е изпълнил. Те не са някогашните османски турци. И ако наистина се разграничават от тях и от кървавите им злодеяния, то следва да осъдят геноцида така, както го прави цялото прогресивно човечество. Така, както следва да бъде осъден и винаги осъждан хитлерофашизмът, който също така е в основата на масовото избиване на хора поради тяхната етническа, национална или религиозна принадлежност. В този смисъл фашизмът е не по-малко противен на Източноправославното изповедание, тъй като той поначало поставя хората в неравностойно положение и изисква гибелта на онези, които счита за по-низши. Историята трябва да се помни такава, каквато е, а не да се отрича или видоизменя според капризите на политическия елит, конюнктурата и изгодата. Затова, както и в името на справедливостта, трябва да почитаме паметта на жертвите и да осъждаме всички отвратителни явления като геноцида и фашистката идеология, които са противни на самото съществуване на човечеството, на разбирането за човечност. Жалко е, че паметта на борците за свобода, че зверствата на поробителя все повече биват забравяни, че идеалите се заменят с онова, което е тяхната противоположност. Налага се църквата да ни напомня уроците, които нашата собствена история ни е дала и изисква от нас да помним, за да не изчезнем като народ. И пак добре, че има кой да ни напомня...

„Не трябва да забравяме онези българи, които са дали живота си за народа си и за родината. Те са дали най-ценното, което са имали – живота си. Други са давали, каквото имат, а те – всичко, което са могли, са дали. Българският народ помни и вечно ще помни тези свои достойни синове и дъщери. По повод днешния празник беше нарисувана иконата „Новоселски мъченици”. На нея са изобразени седем монахини, една мирянка и двама свещеници. Но тя не е посветена само на тя. На заден план са нарисувани и още много хора. Всички те, знайни и незнайни, са Новоселските мъченици” – продължи словото си Ловчавският митрополит Гавриил.

След тези думи, които породиха у мен много размисли, литийното шествие потегли към центъра на Ново село, където имаше импровизирана сцена пред читалището и паметника, посветен на Априлското въстание. На тази сцена щяха да произнесат речи някои официални лица. Сред тях бяха заместник-областният управител, кметът на града, една народна представителка и ректорът на Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий”. Това, което поне на мен ми направи впечатление, беше, че единствено ректорът поздрави насъбралото се множество и с Деня на победата срещу хитлерофашизма, а на сакото си беше закачил и георгиевска лента. Останалите официални лица подминаха Деня на победата като пътен знак на шофьорски изпит. Изглежда, че Денят на Европа (който, разбира се, нямаше да се празнува, ако не беше денят на победата, или пък щеше да се празнува, но със свастики и пушек от концентрационни лагери) беше заел мястото на Единствен празник, към който и чествания в Априлци някак си се беше присъединил. Добре, че ректорът напомни за всичко, което празнуваме днес. Дали ни е къса историческата памет или някой се опитва съвсем съзнателно да ни я скъси и да подмени това, което е останало от нея, с онова, което е изгодно на него? Убеден съм, че именно второто отговаря на истината. Но изключително много се радвам, че в градче като Априлци все още историята се помни такава, каквато е; че героите са герои, а злодеите – злодеи – и че все още вторите не са заели мястото на първите; че идеалите се припомнят, когато все повече ни бива налагано да ги забравим; че митрополит Гавриил правилно ни напомни, че народът е един и не бива да се оставя да бъде разделян и вътрешно противопоставян.

Днес църквата засрами политиците и защити общочовешките и в частност българските идеали.

Честит празник на град Априлци! Честит ден на Победата! Честит ден на Европа!

Нека всеки празнува това, което иска, но не забравя идеалите, стоящи зад празника!