Повод за
написването на настоящата статия ми дава нарастващото у мен безпокойство, че
културата и просветата в България западат. Чуват се все по-често предложения,
включително от ръководни фактори в българската политика, учебните програми да
бъдат опростени, да бъде намален обемът на изучаваната по различните предмети в
училищата информация, да отпаднат утвърдили се през годините задължителни за
изучаване произведения и теории. Децата нямали време да учат по толкова много
предмети и да запомнят толкова много неща, а и не им било необходимо за тяхното
бъдеще! Колко безумно звучи това! Нима една държава може да си позволи да
ограничава собствения си интелектуален потенциал?! Срещу подобни аргументи могат
да се направят няколко възражения.
На първо място,
задължение на децата е не да киснат по цял ден (с изключение на времето, в
което са в училище, макар че и там на място, дори в учебните часове, някои
използват таблетите и смартфоните си, за да сърфират в Интернет) пред компютъра
за развлечение, а вечерите да прекарват по дискотеките. Те са длъжни да учат. А
родителите им трябва да следят това да се случва в действителност. Ранната
детска възраст и юношеството са най-подходящи за запаметяването на големи
количества информация, което е и научно доказано, но също така тези години са
особено подходящи за изграждане на култура на учене, за създаване на работни
навици, които по-късно биха били от голяма полза на детето, когато порасне и
бъде прието в университет, а на следващ етап – и когато постъпи на работа. Така
че аргументът с липса на време е, меко казано, абсурден! Именно това е времето
за учене, а по-късно вече ще бъде твърде късно. Другите ангажименти са
по-маловажни и това трябва да се разбере най-вече от родителите, както и
собствената им отговорност за благоденствието на децата им. Решимостта у
родителя да следи детето му да учи, да си създава гореописаните навици,
означава отговорно отношение към бъдещето на потомството, а оттам и на цялото
общество. Обратното би било неизвинимо пренебрежение и към двете.
На второ място,
как може някой да знае какво би било необходимо и какво не би било необходимо
на едно дете за неговото бъдеще?! Нима в седми, та дори в десети или
дванадесети клас можем да твърдим, че повечето деца знаят с какво искат да се
занимават през следващите четиридесет години от своя живот, че вече са се
ориентирали каква специалност искат да завършат в университета? Как можем
изобщо да говорим за тясно профилиране и отпадане на големи обеми информация,
след като живеем в едно изключително динамично общество, където търсенето на
работна ръка е непостоянно в различните сфери на обществения живот? Да, някакво
профилиране е допустимо – примерно децата с по-добри математически заложби да
изучават математика на по-високо ниво. Това и в момента се прави. Но останалите
също трябва да учат математика и то не на някакво символично ниво, защото това
е предмет, който намира универсално приложение. Изобщо в момента проблем е
разбирането за това кои знания са базови и кои надграждащи. По мое мнение
базовите постоянно биват ограничавани като обем. Това е погрешно. Трябва да се
разшири обемът на това, което се счита за основни знания по всяка дисциплина,
т.е. вместо да отпадат обеми информация, те да се увеличат. А що се отнася до
надграждащите знания, те също трябва да нараснат. Наскоро разглеждах учебник по
математика от 1986 г. за десети клас. В училище бях в паралелка с
природоматематически профил, т.е. математиката ми беше профилиращ предмет и се
изучаваше на сравнително високо ниво (или поне аз мислех така като се сравнявах
с връстниците си от други столични училища). Каква беше изненадата ми, когато
констатирах, колко по-трудни са задачите в този пожълтял стар учебник в сравнение
дори с най-трудните от сборниците, по които бях решавал. Тук не говоря за
най-сложните в това поостаряло учебно пособие, а за тези от средна трудност.
Направих сравнение и с един миналогодишен учебник по математика (понеже завърших
средно образование преди пет години) и забелязах, че задачите след уроците са и
по-малко, и по-лесни. Когато поставяш ниски изисквания към някого, не можеш да
очакваш по-високи резултати, от максимално допустимите с оглед поставения от самата
задача праг! Знанията, предвидени да бъдат получени в средното училище, трябва
да станат повече. За задължителния минимум от знания това е безусловно, а в
зависимост от конкретните интереси, всяко дете може да се профилира в една или
друга насока, но и профилираните знания трябва да нараснат съответно.
На трето място,
повечето знания означават като цяло по-подготвена нация. Подготвена от гледна
точка на научноизследователска дейност, на производство, накратко -
квалификация. Ако средните ни училища подготвят по-учени деца, то това ще бъде
предпоставка и във висшите училища да се преподава на по-високо ниво, защото
част от материала ще бъде вече покрит, а надграждането ще бъде по-лесно. В
резултат на политиката по повишаване на предлаганото и задължително за
покриване съдържание в средното училище, ще нарасне възможността за усвояване
на повече материал във висшето училище, а в крайна сметка това означава
по-добре подготвени специалисти, които да предлагат по-високо квалифициран труд
на пазара на работна ръка.
На четвърто
място, системата за оценяване на знанията в средното училище е неадекватна.
Тройка се пише и за почти никакви знания, а петицата не е рядко срещано явление
и при деца, чието представяне едва минава прага от 60%. Казано по-просто,
оценките се изкарват лесно в много от училищата в страната и в резултат на това
завършват зле подготвени и полуграмотни деца. Критериите трябва да бъдат: за
60% - тройка, за 70% - четворка, за 80% - петица, от 90% нагоре – отлична
оценка. Вярно е, че има форми на проверка на знанията, които не подлежат на
процентна оценка. За тях трябва да се приложи списък от други критерии като
например: познаване на езиковата норма, структурираност на изложението,
аргументираност на изложението, пълнота на изложението, достоверно излагане на
информацията и др. Високи резултати не се постигат със снижаване на критериите,
а с безпрекословното съблюдаване на строги, но справедливи критерии!
Вярно е, че
българската нация намалява застрашително. Изправени сме пред демографска
катастрофа. Но добре подготвената, образованата, мислещата (защото обучението
предполага и развиване на мисленето) нация има много по-големи шансове да
оцелее (защото може да измисли начини да се справи с една или друга криза, да
реализира нови политики, да намери решения, за които до този момент не е
мислено), отколкото нация с ограничени знания, а оттам и с ограничени
възможности.
Ако
Напред! Науката е слънце,
което във душите грей!
Напред! Народността не пада
там, дето знаньето живей!
то държавната политика е длъжна да не поставя
облаци, които да скриват това слънце, а напротив – да премахва всички такива,
които се появяват на хоризонта.
Няма коментари:
Публикуване на коментар