Бежанци или обикновени престъпници

Покрай граничния инцидент, при който служителят на „Гранична полиция” Вълкан Хамбарлиев простреля нелегален имигрант (произвеждайки предупредителен изстрел), който по-късно почина, бяха повдигнати немалко въпроси относно държавната ни граница, така наречените „бежанци” и отговорността на граничния полицай. Абстрахирайки се от емоциите, които в една или друга степен влияят на нашите преценки за справедливо и несправедливо, ще се постарая да направя обективен анализ, почиващ на действащата нормативна уредба в Република България.

Съгласно чл. 279 НК, ал. 1: „Който влезе или излезе през границата на страната без разрешение на надлежните органи на властта или макар с разрешение, но не през определените за това места, се наказва с лишаване от свобода до пет години и с глоба от сто до триста лева.”

Следователно, от тази разпоредба на Наказателния кодекс може да се направи недвусмисленият извод, че всяко лице, което осъществи преминаване на държавната ни граница не по установения ред, извършва престъпление. При всяко положение това лице, ако не желае да извърши престъпление, трябва да получи разрешение от компетентните държавни органи – в първата хипотеза то следва да е предварително, а във втората (когато такова не е било дадено) преминаването на границата се осъществява през определените за това места, където също може и следва да получи разрешение преминаващият. С други думи, всяко лице, което пресече държавната ни граница без предварително разрешение или без получаването на такова при самото ѝ пресичане, осъществява състава на престъплението по чл. 279, ал.1 НК. Чл. 279, ал. 5 НК съдържа изключение от правилото, т.е. хипотезата, при която едно иначе съставомерно поведение, няма да бъде наказуемо:

„Не се наказва онзи, който влезе в страната, за да се ползува от правото на убежище съгласно с Конституцията.”

Разбира се, анализът няма как да спре дотук, тъй като разпоредбата на чл. 279, ал. 5 НК съдържа препращане към Конституцията на Република България (КРБ). Т.е. за да разберем дали така наречените „бежанци” са осъществили състав на престъпление, за което подлежат на наказателно преследване и следва да бъдат наказани, тъй като са извършили престъпление, то следва да се обърнем към КРБ. Релевантният текст в случая е чл. 27 КРБ, който гласи:

„Чл. 27. 
(1) Чужденците, които пребивават в страната на законно основание, не могат да бъдат изгонвани от нея или предавани на друга държава против тяхната воля, освен при условията и по реда, определени със закон.
(2) Република България дава убежище на чужденци, преследвани заради техните убеждения или дейност в защита на международно признати права и свободи.
(3) Условията и редът за даване на убежище се уреждат със закон.”

Разпоредбата на ал. 3 е от най-голямо значение за установяването на обстоятелството дали поведението на така наречените „бежанци” е престъпление или не. Защо? Защото именно предвиденият в нея закон отговаря на въпросите, които поставят алинеи 1 и 2 на същия член, а именно дали това са чужденци, които пребивават в страната на законно основание или не, както и дали следва да им бъде предоставено убежище. Но кой е този закон, към който препраща ал. 3? Това е Законът за убежището и бежанците (ЗУБ), а чл. 4, ал. 5 от него гласи следното:

„Чужденец, влязъл не по законоустановения ред в Република България, за да поиска закрила, пристигайки направо от територия, където са били застрашени животът и свободата му, е длъжен да се представи незабавно на компетентните органи и да посочи уважителни причини за незаконното си влизане или пребиваване на територията на страната.”

От фактите по случая с граничния полицай Вълкан Хамбарлиев знаем следното: група от чужденци (афганистанци, около 50 души), преминават границата не по законоустановения ред, т.е. без предварително разрешение на компетентен държавен орган и не през предвидените за това места за пресичане на държавната граница; може би пристигат от територия, където е застрашен животът им, а може и не – това не е факт, а по отношение на този въпрос може само да се спекулира, но нека приемем, че са такива; не са се представили незабавно на компетентните органи и не са посочили уважителни причини за незаконното си влизане или пребиваване на територията на страната. Именно поради последното (непредставяне пред органите и непосочване на уважителни причини), хипотезата на чл. 4, ал. 5 ЗУБ е неприложима спрямо така наречените чужденци. Нещо повече, групата от над 50 афганистанци е „налитала на бой”, т.е. отявлено е оказала съпротива. Затова изключението, предвидено в чл. 279, ал. 5 НК, който препраща към Конституцията на Република България (чл. 27), която пък препраща към ЗУБ (чл. 4, ал.5) няма как да бъде приложено към така наречените бежанци, а следователно те са ни повече, ни по-малко обикновени престъпници, осъществили състава на престъплението по чл. 279, ал. 1 НК и попадат под ударите на наказателната репресия на Република България.

Що се отнася до поведението на Вълкан Хамбарлиев, то последното е правомерно и не е мислимо да му бъде търсена наказателна отговорност. Нещо повече! Неосъществяването на това поведение би било противоправно поведение само по себе си! Т.е. граничният полицай е бил длъжен да извърши действия срещу незаконното навлизане на територията на уж независимата и суверенна наша държава, бил е длъжен да произведе предупредителен изстрел след като нарушителите са оказали съпротива, и е изпълнил тези свои задължения добросъвестно и изрядно. С други думи, не е нарушил разпоредбата на нормативен акт. Лично според мен няма основания да се ангажира наказателната му отговорност, защото обратното би означавало, че всеки (включително тежко въоръжен терорист) може да пресича държавната ни граница, както и откъдето си поиска, и никой няма да може да го спре, т.е. ще следва да признаем, че страната ни се е превърнала в „разграден двор”, че границата ни е само номинална, а правото ни или по-точно нормативните ни актове (най-вече НК) са любопитно четиво и нищо повече. Това не е начинът, по който нещата следва да се случват в една правова държава! Не можеш да величаеш престъпниците, а да заклеймяваш органите (или по-точно длъжностните лица по чл. 93, т. 1, б. „а” НК), които защитават законността, а с това и всеки български гражданин! Абсурдно е, нелепо е, но за жалост мнозина го правят...

Ще остане ли природа в България?

Когато миналата сряда с Мина се срещнахме с френско-белгийската група туристи, дошли, за да обиколят родните ни простори и да се уверят сами в красотите на България, за които само бяха чували (и то не всички от тях), то аз нямах никаква представа с какво ни предстои да се сблъскаме в следващите дни. Някак си, както и самите туристи, и за мен българската природа беше красива по подразбиране, идеалистично рисувана от въображението ми така, както преди около сто години я е описвал Иван Вазов или Алеко Константинов. Обаче ме очакваха изненади.

В четвъртък сутринта, точно преди с групата да тръгнем към ВЕЦ Видима, с домакинята на хотела, в който бяха настанени чуждестранните ни гости, се разговорихме за камионите, които бяхме чули в ранните часове, когато освен песента на петела и гърменето на моторите на тежките машини друго не се чуваше. Попитах я какво беше това, какви бяха тези камиони, които толкова рано минаваха през Ново село и продължаваха към Острец.

„Отиват или се връщат с дърва. Секат гората” – беше отговорът й.

„Предполагам, че сигурно имат разрешително за кубиците дърва, които секат и извозват...” – предположих аз.

„И затова ли се качват в планината в единадесет вечерта и слизат на зазоряване?”

„Може би, за да избегнат горещините?”

„Друго искат да избегнат те, друго... А и кой работи през нощта, ако му е чиста работата? Кой сече и извозва по тъмно?”

Бях чувал, разбира се, за незаконната сеч в родните ни планини, но никога не се бях сблъсквал с нея. Не мога да твърдя, че всички камиони бяха натоварени с незаконно добит дървен материал, но със сигурност цялата тази усилена дейност в малките часове, под покрова на нощта беше най-малкото подозрителна. А и камионите бяха много... Десетки товарни машини с един Господ знае колко кубици дървен материал бяха минали покрай хотела на гостите ни и покрай къщата за гости, в която бяхме настанени. И този дървен материал идваше от Национален парк „Централен Балкан”...

По-късно, по време на разходката ни от ВЕЦ Видима, водачът на групата, белгиец на име Реми, при вида на изровените от всякакви превозни средства като мотоциклети, АТВ-та и т.н. пътеки, се обърна към нас с Мина и ни попита не е ли забранено да се движат по пътеките за туристи. Във Франция, каза той, е абсолютно забранено движението на всякакви моторни превозни средства в защитени зони, а и в планините, защото това плаши животните, разстройва естествения ритъм на живота им, изравя пътеките, подкопава корените, улеснява ерозията и накратко руши екосистемите. Беше искрено възмутен, че в България, за чиято красота се беше изказал вече доста ласкаво, се позволява унищожаването на природата. И беше прав – пътеките, по които минавахме бяха изровени, трудно се вървеше по тях, бяха запълнени с камъни, които от вибрациите на моторните превозни средства бяха паднали от склоновете и запълнили прашните коловози, които АТВ-тата и други подобни бяха издълбали дълбоко в снагата на Стара планина. Склоновете буквално се ронеха, корените бяха оголени, дърветата, изгубили опората си, се бяха надвесили над пътеката. И всичко беше покрито с прах – един огромен непрестанен облак, който ту се вдигаше, ту се спускаше над нас в зависимост от капризите на вятъра. А по тези пътеки минаваха и тежките камиони, които посред нощ добиваха и извозваха своето съкровище – дървата. Тези бяха може би най-големите разрушители – десетки няколкотонни машини, които правеха курсове във всяка посока всяка нощ. Около нас имаше и много повалени дървета, но не паднали, а отрязани. Явно не ги бяха събрали и изнесли извън пределите на Националния парк по тъмно, но сигурно щяха да поправят грешката си още на следващата нощ. Гората беше забележимо оредяла. Направо плашеща – с всичките си пънчета, останали след безогледната сеч, ми напомняше на лагер на смъртта, където всяко дърво, което още беше останало пощадено, щеше да бъде ликвидирано в най-близко бъдеще, а това, че все още беше живо, се дължеше на факта, че палачите на дървета не смогваха с безжалостната си коситба да повалят всички дървета наведнъж, та им се налагаше да унищожават гората поетапно и постепенно. Тук не става дума за някакъв малък участък – става дума за километрична пътека. Същото щеше да се повтори и в следващите дни, през които пътуването ни с Мина щеше да се отдели от това на чуждестранните ни гости.

В петък потеглихме от Беклемето към хижа Дерменка. Преходът беше част от туристическия маршрут Ком-Емине. Това, което на този етап ни направи впечатление, беше, че на места пътят беше силно изровен от мотоциклети и АТВ-та. Дори видяхме по пътя си двама мотоциклетисти, които минаха покрай нас в обратната посока, оставяйки след себе си облаци прах. Всъщност до Дерменка нямаше нищо по-фрапантно. Когато продължихме към хижа Добрила обаче нещата се промениха. Пътеката не просто беше изровена – тя беше направо кошмарна. Не го казвам само защото левият ми крак беше травмиран. И за здрав човек преходът не би бил особено приятен. Пътеката не просто беше изровена, не просто беше пълна с камъни, а на места и с кал. Тя беше издълбана! Гумите бяха изрязали толкова дълбоки следи, че на места нямаше никаква почвена покривка – само голата скала беше останала, а в улеите се бяха наместили малки камъчета. Разбира се, това правеше пътеката доста хлъзгава и неприятна за ходене. Вярно е, че след Дерменка до Добрила някой беше поставил бариери, но те можеха да бъдат лесно заобиколени, а и паралелните пътеки в този участък, по които да минават разрушителите на Националния парк, бяха много. Стигнахме до хижа Добрила по тъмно, вечеряхме и си легнахме да спим, тъй като с моята скорост на следващия ден, за да достигнем заслон Ботев, бяхме преценили, че ще трябва да отделим два часа над предвиденото време.

В събота преходът ни започна в седем часа сутринта. Пътеката вървеше по билото в по-голямата си част. За съжаление, както се бяхме убедили още предишния ден, макар и част от туристическия маршрут Ком-Емине, пътеката в някои участъци е зле маркирана или маркировка отявлено липсва. Веднъж изгубихме пътя си под Кръстците, което ни коства около двадесет минути. Все пак около 15:30 ч. стигнахме до заслон Ботев. Денят беше минал почти безаварийно и беше дошло време за заслужена почивка.

В неделя преходът ни започна по същото време, по което и в събота. Стигнахме до връх Ботев, превалихме го и се насочехме към хижа Тъжа, откъдето щяхме да се спуснем до Острец. Изненади по маршрута ни нямаше почти до самия му край. Но какво ни очакваше тогава! Още докато вървяхме с Мина по тясната пътека между клековете и сравнително едрите червени боровинки (за които от време на време се поспирахме) и хижа Тъжа все повече се приближаваше, от отсрещния склон чувахме звука на моторна резачка. В началото не го разпознавахме, но по-късно вече нямахме съмнения. Спираше за малко и отново продължаваше, отекваше пронизителен, вибриращ във въздуха. Щяхме да го чуваме и след като бяхме подминали хижата. На една чешма, на не повече от половин час от хижата, спряхме за кратка почивка, поседнахме и извадихме кроасани и фъстъци, тъй като целия ден не бяхме спирали. Кракът ми се беше влошил и не бяхме сигурни колко допълнително време да сложим над обичайното за покриване на предвиденото от нас разстояние. И точно когато седнахме, се чу боботенето на мотори, които все повече се приближаваха. До нас се паркираха десетима мотоциклетисти. Замириса на бензин. Пътят, по който бяхме вървели от Русалийския проход насам беше силно изровен, неравен, прашен, направо по-лош от пътеката, по която бяхме стигнали до него. Вярно е, че на места бяха правени опити за укрепителни работи, така че да не се срутват камъни и почва от близките склонове, но тези опити нямаше как да дадат резултати, тъй като непрестанното движение на моторни превозни средства продължаваше неконтролирано и ненамаляващо. А сега виждах и едни от главните виновници за това. От разговора им успяхме да научим, че най-редовно минават по този маршрут, по пътеките на Стара планина. Те щяха да минат оттам, откъдето и ние. След като се понапсуваха един друг и света като цяло, те потеглиха, оставяйки след себе си смрадта на бензин и следите от моторните си гуми. След малко (след като си събрахме отпадъците от обяда) потеглихме и ние. Пътеката беше ужасна. Сипеите, влошени от постоянното движение на моторни превозни средства, бяха в определени участъци почти невъзможни за ходене. Имаше паднали дървета, които оголените им от усиленото движение покрай тях корени вече не можеха да поддържат. А в още по-ниската част ни чакаше и нашата спътница от предходните дни – безогледната сеч, която за да се осъществи, разбира се, трябваше и камионите да се качат, с което разрушаваха пътеките. Мина, която е минавала по тези пътеки многократно, сподели, че й прави впечатление как от година на година състоянието им прогресивно се влошава. Трудно е да се предаде чувството да видиш съсипаните пътеки, падналите дървета, които вече нищо не свързва със земята, която им е давала живот, било защото корените им няма за какво да се захванат, било защото моторната резачка е прекъснала жизнения им път. Оредяла гора, сипеи и дълбоко издълбани в планината коловози – това е най-общо онова, което е останало от възпяваната красота на нашите планини. И то не къде да е, а в Национален парк „Централен Балкан”. Но дори онези части, които не влизат в границите на Националния парк, пак си остават част от нашата природа и от Стара планина и е крайно неприемливо да бъдат съсипвани!

Днес (3 септември) с Мина отидохме на излет на реката малко под пътеката за хижа Тъжа от Острец. Разположихме се на малка полянка малко преди 11 ч. Десет минути по-късно по пътя над нас мина първият син камион „МАН”, натоварен догоре с дървен материал. След час – още един. След още час – трети. След половин час – два един след друг, като вторият беше червен. Колко дървен материал беше напуснал Стара планина за толкова кратко време! А гората все повече оредява, пътеките й се изравят, екосистемите се рушат...

Някога бях чул за една инициатива „За да има природа в България”, но това, което видях, ме кара да си задавам въпроса „Ще остане ли природа в България?”

Данъци в подкрепа на раждаемостта

Данъците могат, а може би дори трябва, да бъдат чудесен инструмент за регулиране на най-различни обществени отношения. С тях могат да се регулират отношенията по производство на блага, тези по потреблението на стоки и услуги, може да се влияе и на чуждестранните и местните инвестиции в един или друг отрасъл. Изобщо това е един много гъвкав, фин и сложен за използване инструмент, който за да работи ефикасно, трябва да бъдат отчетени огромно разнообразие от фактори, да бъдат проведени задълбочени изследвания и, чак след това, да се „бърника” в кутията с данъчни инструменти. Въпреки сложността при прилагането им, данъците могат да изиграят значителна роля при провеждането на най-различни държавни политики. Настоящата статия е посветена на такава държавна политика (по-скоро опит за провеждането ѝ), целяща насърчаване на раждаемостта и укрепване на българското семейство. Написването ѝ бе вдъхновено от Законопроекта за изменение и допълнение на Закона за данъците върху доходите на физическите лица (ЗДДФЛ), внесен от групата народни представители: Искрен Василев Веселинов, Красимир Дончев Каракачанов, Милен Василев Михов, Красимир Илиев Богданов, Димитър Кирилов Байрактаров, Юлиан Кръстев Ангелов, Султанка Димитрова Петрова и Христиан Радев Митев. Законопроектът фигурира под сигнатура 554-01-147 и е постъпил в Народното събрание на 29 юли 2015 г. В следващите редове ще бъде анализиран по-подробно.

На първо място, ще спра вниманието си на мотивите, които са изложили вносителите относно предложения от тях Законопроект. В началото на мотивите е очертана демографската катастрофа в Република България, която не е тайна за никого, а като голям плюс отчитам обосноваването със статистически данни на твърденията на вносителите. Също така друга положителна черта на мотивите е, че третират населението на страната ни по категории, а не като хомогенна маса, като по този начин по-точно се очертават параметрите на проблема и евентуалните стъпки за неговото решаване. Целта на вносителите е да се подаде ръка на работещите български граждани, които понасят отговорността и разходите по отглеждането на ненавършилите си пълнолетие деца, а не да се помага на хората, които раждат деца и после поддържат съществуването им (нещо, което не може да се определи като „отглеждане”) само и само да получават държавни помощи, за да не им се налага да работят. Според мен идеята да се подпомогнат именно трудовите граждани, които се грижат за благополучието на децата си, е чудесна и следва да бъде подкрепена. Изборът на инструментите на данъците е също подходящ, стига да бъде правилно приложен. За съжаление в настоящия си вариант Законопроектът, който вносителите предлагат на вниманието на Народното събрание (НС), е извънредно съмнително дали ще постигне високите цели, които те си поставят. По-надолу ще изложа аргументите си за това свое виждане.

Това, което се предвижда в Законопроекта е повишаване на данъчните облекчения за първо, второ, трето и повече деца както следва: от двеста - на четири хиляди и двеста лева, от четиристотин – на осем хиляди и четиристотин лева, от шестстотин на дванадесет хиляди и шестстотин лева. На пръв поглед изглежда, че с толкова драстични увеличения на данъчните облекчения (т.е. приспадане на съответните суми от годишната данъчна основа) целта на вносителите може би ще бъде постигната. Само че има някои въпроси, които не са изяснени нито тук, нито другаде в ЗДДФЛ и без чието решаване мотивите си остават чисто пожелателни.

Първо, следва да направим уточнението, че само заради данъчните облекчения е съмнително дали някоя двойка ще реши да има деца. С други думи, намаляването на данъчното бреме не е предопределящо по отношение на въпроса дали някой да стане родител. По-скоро тук става дума за по-благоприятно третиране на хората, които вече са решили да имат деца. Но и това не е малко, разбира се. Само че такава мярка на по-благоприятно третиране трябва да бъде съчетана с други мерки като: отнемане на възможността на някои хора да се издържат само от това, че раждат деца (една изключително порочна практика, която става още по-противна като си помислим, че тези техни деца живеят на ръба на оцеляването, включително бивайки принуждавани да просят, докато родителите им пропиват парите от помощи); изграждане на детски градини, ясли и други заведения за деца (примерно кухни); достъпни и финансирани с пари от общинския бюджет спортни, музикални, културни и други школи за деца (тук най-значима роля могат да изиграят читалищата). Целият комплекс от мерки, които да накарат евентуалните бъдещи родители да бъдат спокойни, че децата им имат бъдеще, би повишил раждаемостта, а не само една отделно взета мярка, колкото и хубав да е замисълът зад нея.

Второ, както в сега действащата разпоредба на чл. 22в, ал. 1 ЗДДФЛ, така и в предлаганото ѝ изменение, облекченията се предвиждат във фиксирана парична сума, изразена в български лева. Това едва ли е най-правилният подход, тъй като парите са подвластни на всякакви икономически и финансови процеси – минималната работна заплата расте, инфлацията не винаги може да бъде контролирана, световната икономика периодично навлиза в кризи и т.н. Това означава, че всяко по-сериозно изменение в стойността (по-скоро покупателната способност) на българския лев би изисквало изменение на тези показатели, които се изразяват в номинални парични единици. Поради тази причина, според мен, би било по-разумно облекченията да се предвидят в процент от облагаемата основа, който да се приспадне преди облагането на дохода. Процентът си е част от сумата без значение каква е тя. Той е неутрална величина и не налага постоянни изменения, подчинени на конюнктурата на пазарите. Освен това с проценти може да се отчитат различните доходи според приетите прагове. Ще обясня какво имам предвид.

Не е едно и също дали на година получавате десет хиляди, сто хиляди или петдесет хиляди лева. Ако имате едно дете ще си приспаднете четири хиляди и двеста лева за едно дете без значение какъв е доходът ви. Само че при доход от десет хиляди лева това ще са 42% (четиридесет и два процента!), а при доход от сто хиляди лева – едва 4,2 %, с което е очевидно, че се толерира една категория (хора с по-ниски доходи) за сметка на друга (хора с по-високи доходи), а целта, доколкото аз я разбирам, е да се осигури заинтересованост или по-скоро желание сред всички трудещи се хора да имат и да отглеждат деца, каквито и доходи да получават.

Да, съгласен съм, че може би следва да се направи разграничение между хората с ниски, хората със средни и хората с високи доходи, но смятам, че все пак трябва да се въведат процентни ставки според тези категории (които да бъда разделени с прагове, но не такива с фиксирани стойности, а определени пропорционално – примерно: хора с ниски доходи да са тези с доход до две минимални работни заплати, хората със средни доходи – до пет минимални работни заплати, с високи доходи – до десет минимални работни заплати, с много високи доходи – над десет минимални работни заплати), за да се избегнат изкривяванията, които се получават от фиксираните суми.

Трето, тъй като вече стана дума за изкривявания, посочените в предходния параграф не бяха толкова големи, колкото тези, които се получават с оглед на семейството като цяло, когато го разгледаме като съвкупност от всички негови членове. Едно дете не живее само по себе си – то живее в семейство. Това семейство се издържа от доходите на всичките си членове, някои от които работят, а други (децата) – не. Не е едно и също дали в семейството влизат един родител с доход от десет хиляди лева и едно дете или семейството се състои от двама родители – единият с доход от десет хиляди лева, а другият безработен (нерядко срещана хипотеза в условията на висока безработица у нас), и едно дете. В първия случай доходът от десет хиляди лева след данъчните облекчения и удържаните данъци ще се разпредели между двама, а във втория случай същата сума ще се разпредели между трима.

Да усложним примера! Ами ако родителите имат живи свои родители? В някои случаи последните ще получават висока пенсия и ще помагат на децата си. В други случаи ще получават средна такава и нито ще помагат, нито ще са в тежест. Обаче у нас много пенсионери взимат ниски пенсии и се налага част от доходите на работещите им деца да отиват и за тяхната издръжка. И така получаваме, че с едно и също данъчно облекчение ще се ползват както родител с доход от десет хиляди лева и едно дете, така и родител с доход от десет хиляди, който обаче ще трябва да използва този доход и за съпруга си (безработен), за детето си и частично за четирима пенсионери с ниски пенсии. Очевидно е, че може да се стигне до огромни диспропорции в размера на издръжката на член на семейството. Затова смятам, че трябва да се даде ясен критерий за това какво е „семейство”, от една страна, а от друга да се включи в данъчните облекчения и критерият брой на членовете на семейството. Разбира се, критерият може да бъде и „домакинство”, но пак следва да се даде ясно определение на това понятие. Проблемът е, че ако семейството се състои само от съпрузите и ненавършилите пълнолетие техни деца, се изключват бабите и дядовците, които също може да се нуждаят от издръжка. Изключват се и лицата, които живеят без брак (фактическо съпружеско съжителство). Може пък бабите и дядовците да не живеят в същото домакинство и изобщо да не поддържат контакти с децата и внуците си. Чл. 141 от Семейния кодекс (СК) ни дава списък с лицата, които имат право на издръжка, и реда, в който се удовлетворява тяхното право. Това е добър ориентир за лицата, а вече допълнителен критерий, който да казва кои от тях влизат в „семейство” или в „домакинство” за целите на данъчните облекчения може да бъде съвместно живеене или нещо друго. Важното тук е да се отбележи, че не доходът като цяло, а доходът, който се получава от член на семейството или домакинството, е релевантен при определяне на данъчното облекчение. Може от тези десет хиляди, които се получават в семейството, да се стигне до там, че на член от семейството да се падат по пет хиляди, по три хиляди, а може и по две хиляди лева годишно. Разликата е очевидна, а третирането не би следвало да бъде еднакво. Това, че установяването на ясни критерии е трудно, не означава, че задачата не си струва усилието, а означава, че трябва да се положи максимално усилие в името на един социално справедлив резултат.

Четвърто, възприемайки всички тези критерии, които да доведат (по мое мнение) до целения според мотивите благоприятен изход, ще се наложат множество изменения не само в ЗДДФЛ, но и в други закони. Като цяло смятам, че заменянето на критерия „брой деца” с критериите „брой членове на семейството или домакинството”, „доход, който се разпределя между тях” и „брой деца измежду членовете на семейството или домакинството”, както и заменянето на фиксираната парична стойност с процент върху дохода (но не върху дохода като цяло, а върху този, който се получава от член от семейството или домакинството), неизбежно води до извода, че поставената от вносителите задача, може да бъде решена единствено с въвеждането на системата на семейното прогресивно подоходно облагане. Само че тук по-скоро ще става дума за такава система, която да определя данъчните облекчения, а не самия данък върху доходите на физическите лица.

Идеята за семейно прогресивно подоходно облагане за съжаление е твърде политизирана и вероятно няма да се възприеме, макар че при разумни прагове и данъчни ставки (може да няма нужда от данъчни облекчения, ако ставките са разумни, макар че това вече означава и отмяна на плоския данък – друга голяма тема, на която настоящата статия няма да се спре), целта на вносителите на сегашния Законопроект би била постигната в най-пълна степен, а с това и ще се постигне социално справедлив резултат.

Тайната на осиновяването – другата гледна точка

Напоследък много се заговори за отпадането на тайната на осиновяването, която е предвидена в сега действащия Семеен кодекс (СК). Изглежда в тази насока ще бъде проектът за изменение и допълнение на СК, който Министерството на правосъдието се кани да внесе в Народното събрание до края на годината. След като за първи път разбрах за готвените изменения от една телевизия, то реших да попрочета повече от написаното в Интернет. Това, което ме изуми, не бяха сълзливите истории на хора, изоставени като малки деца, които тридесет години по-късно са решили да намерят биологичните си родители, нито историите на разкаяли се майки, зарязали децата си преди няколко десетилетия, които точно сега, когато отпадането на тайната на осиновяването става актуално, са се сетили каква чудовищна грешка са направили. Учудва ме колко едностранно се представя отпадането на тайната на осиновяването като нещо изключително хубаво, сякаш самата тайна е нещо ужасно, включено в СК поради незнайни причини (вероятно от чистата злоба на законодателя), и как, едва ли не, тя нарушава човешките права на осиновените.

Целта на настоящата статия е да представи и другата гледна точка (в правото има един принцип: „Изслушай и другата страна!”, на който поне аз много държа), да обясни съществуването на тайната на осиновяването и нейния смисъл. Така, след като се е запознал и с другата страна на въпроса, всеки ще може да реши за себе си дали подкрепя или не отпадането на тайната на осиновяването.

На първо място, въпреки многото написано в обратен смисъл, тайната на осиновяването у нас не е абсолютна! Тя може да бъде преодоляна, когато „важни обстоятелства налагат това”. Точната формулировка в СК е следната:

Чл. 105. (Изм. - ДВ, бр. 100 от 2010 г., в сила от 21.12.2010 г.) (1) Осиновителите или навършилият шестнадесет години осиновен могат да поискат от окръжния съд, постановил решението за допускане на осиновяването, да им бъде предоставена информация за произхода на осиновения, когато важни обстоятелства налагат това. Окръжният съд в съдебно заседание при закрити врата, след като изслуша рождените родители на осиновения и заключението на прокурора, се произнася с решение.

След като със съдебно решение може да бъде преодоляна тайната на осиновяването, то тя категорично не е абсолютна. Основната критика на тази разпоредба, с която се сблъсках, докато четях статиите в Интернет, е, че формулировката „важни обстоятелства” била неясна, а дори според твърденията в една статия разпоредбата на чл. 105, ал. 1 СК била оставена недовършена, тъй като не била дефинирана формулировката „важни обстоятелства”. Разпоредбата на чл. 105, ал. 1 СК си е напълно завършена! Причината да не се дефинира възприетото от законодателя широко понятие „важни обстоятелства” е, че тези обстоятелства се определят с оглед на конкретния случай и следва да са важни именно за него, с оглед на неговите особености, а не по принцип. Обикновено такива важни обстоятелства са свързаните с встъпването в брак на две лица, поне едно от които е осиновено, за да се избегне нарушаване на забраната на чл. 7, ал. 2, т. 1 и 2 СК, към които препраща и чл. 101, ал. 1 СК, озаглавен „Пълно осиновяване”.

Чл. 7...

(2) Не могат да сключат брак помежду си:

1. роднини по права линия;

2. братя и сестри, както и други роднини по съребрена линия до четвърта степен включително;

Избягването на кръвосмешение несъмнено е важна причина, която би обусловила решение на съда, с което се постановява отпадане на тайната на осиновяването. Други важни причини биха били свързани със здравословното състояние на лицата – да речем проследяване на заболяване, изследване дали биологичните роднини са страдали или страдат от някакво наследствено заболяване и т.н. Но отново трябва да отбележим, че „важните обстоятелства” се преценяват за всеки конкретен случай по отделно, защото именно спрямо него трябва да бъдат „важни”.

На второ място, нека си отговорим на въпросите как да мислим за тайната на осиновяването и защо да не може да бъде преодоляна с простото искане на осиновения, на осиновителя или на лицата, които са дали децата си за осиновяване (биологичните родители)?

Тайната на осиновяването можем да я разберем най-лесно като си представим две съседни семейства, които живеят разделени от висока каменна стена, през която нито едното не може да види другото, а няма нито врата, нито пък стената може да бъде заобиколена. Семействата не се познават, не знаят нищо едно за друго, никога не са имали каквито и да било контакти. Един ден член на семейство А (да речем осиновен) решава да прескочи стената (това е тайната на осиновяването) с помощта на стълба (съда) и да отиде на гости на семейство Б (биологичните родители). Пред члена на семейство А съществуват два възможни изхода – или ще бъде посрещнат като скъп гост, или ще бъде възприет като натрапник. Същото се отнася и за хипотезата, в която член на семейството Б се опита да прескочи стената към семейството А. Проблемът е в това, че и биологичните родители, и осиновените с техните осиновители, са изградили нов живот, имат си свои семейства. А може и биологичните родители да пазят в тайна тази своя част от миналото си, която би могла сериозно да навреди на „новото” им семейство. Същото се отнася и за осиновения, който може и да не знае, че е осиновен, а научаването на това обстоятелство или осъществяването на контакти с биологичните му родители, може да увреди психиката му. Ето поради тази причина законодателят е издигнал стената, която да може да бъде премината само със стълба, затова не е сложил врати в стената, през които всеки член на едното семейство да може да влезе неканен в двора на другото семейство. Защото може осиновеният да иска да познава биологичните си родители, но по този начин може да разруши тяхното и на тяхното „ново” семейство щастие. Може и биологичните родители да желаят да се запознаят с детето, от което (най-често) са се отказали, но по този начин да нарушат хармонията в семейството, което това дете и неговите осиновители са изградили в семейните си отношения. За да не се стигне дотам чрез упражняването на правото на всяко дете да познава родителите си да бъдат нарушени други права и то на повече лица, необходимо е някакво ограничение.

Сега действащата разпоредба на чл. 105, ал. 1 СК предвижда защита именно за пасивната страна, чието съгласие не би се искало, ако отпадне тайната на осиновяване. Окръжният съд изслушва рождените родители на осиновения и заключението на прокурора преди да се произнесе с решение. С други думи, ако предоставянето на исканата информация ще засегне по-значими интереси от тези, които би обслужило, то отпадането на тайната на осиновяването следва да бъде отказано. Обратното би означавало да пренебрегнем разпоредбата на чл. 32, ал. 1 от Конституцията на Република България (КРБ), която гласи:

Чл. 32. (1) Личният живот на гражданите е неприкосновен. Всеки има право на защита срещу незаконна намеса в личния и семейния му живот и срещу посегателство върху неговата чест, достойнство и добро име.

Именно защитата на личния и семейния живот на лицата се постига чрез запазването на тайната на осиновяването. Не може някой с едностранните си действия да накърнява това право. Дори да се позовава на своето право да знае своя произход. Трябва последното право да бъде упражнявано по такъв начин, че да не се накърнява конституционното право на неприкосновеност на личния и семейния живот. Балансът се постига като се постави безпристрастен орган, който да следи за законосъобразното упражняване на правата – съдът. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 57, ал. 2 КРБ:

Чл. 57. ...
(2) Не се допуска злоупотреба с права, както и тяхното упражняване, ако то накърнява права или законни интереси на други.

Затова упражняването на право (всяко дете да познава родителите си), с което ще бъде накърнено друго право (правото на неприкосновеност на личния или семейния живот) или законен интерес няма как да бъде подкрепено. Съдът е гаранция, че злоупотреба с право няма да има. Ако той прецени наличието на „важни обстоятелства”, тайната на осиновяването може да отпадне, тъй като защитаваният интерес ще бъде признат за доминиращ, а и лицата, които евентуално биха били засегнати, биха имали възможност да изложат аргументите си пред съда. Разбира се, защитата на правата трябва да бъде и в двете насоки – както осиновения и осиновителите не могат да нарушават тайната на осиновяването, така това трябва да се отнася и за биологичните родители. Тайната на осиновяването в сегашния ѝ вид, поне според мен, защитава правата на всички участници в производството в оптимална степен. Защитава и правата и законните интереси на семейство А от горния пример, и тези на семейство Б. Затова не бива да отпада!

На трето място, не бива да се пренебрегва и обстоятелството, че правата на осиновени и осиновители са добре гарантирани, тъй като в случай на отказ от страна на окръжния съд, неговото решение може да бъде обжалвано от тях и да бъде протестирано от прокурора (макар че прокурорът следи не за техния, а за обществения интерес, така че може да протестира и решение, с което искането им е било уважено). Тази гаранция, че още една инстанция ще провери дали са налице „важни обстоятелства”, които да налагат вдигането на тайната на осиновяването, означава, че възможностите за обективна преценка се увеличават. Това е предвидено в чл. 105, ал. 2 СК, който в нито една публикация не видях да е коментиран. Освен това никъде не се съдържа забрана същите лица на други основания да поискат вдигането на тайната на осиновяване, тъй като, както вече казах, „важните обстоятелства” се преценяват ad hoc (с оглед конкретния случай), което означава, че при други обстоятелства същите причини или при същите обстоятелства други причини могат да бъдат преценени като достатъчно важни, за да се обуслови вдигането на тайната на осиновяването.

Като се абстрахираме от емоционалните изказвания и политическото говорене, смятам, че настоящата статия даде поне малко яснота защо тайната на осиновяването съществува, какъв е смисълът от нея и защо, поне по мое мнение, цялостното ѝ отпадане не е нито необходимо, нито оправдано.

Неадекватният и популистки законопроект за изменение и допълнение на НК

Вчера (4-ти август) около 22:30 ч. поради някаква причина, неизвестна и на мен самия, все още преглеждах обяви за работа в Интернет, съобщения от познати и приятели и някоя и друга песничка за слушане онлайн. Стана ми любопитно да посетя и страницата на Народното събрание – нещо, което не бях правил от месеци. Без конкретен повод, просто така. И какво да видя още на началната страница?! Препратка, озаглавена „Законопроект за изменение и допълнение на Наказателния кодекс”. За тези, които ме познават, не буди учудване защо именно тази препратка привлече вниманието ми. За онези, които все още не знаят, аз определено имам афинитет към Наказателното право. Та, разбира се, реших да хвърля един поглед на този Законопроект. Предварителната информация, с която ме посрещна новоотворената страница, гласеше следното:

„Сигнатура 554-01-149; Дата на постъпване 31/07/2015; Сесия Трета сесия; Вносители: Найден Маринов Зеленогорски; Димитър Григоров Шишков; Димитър Андреев Делчев; Димитър Танев Танев”.

И четиримата гореизброени господа са членове на Реформаторския блок. Не ми е работа да обсъждам господата, техните знания, образование и умения. В тази статия ще се занимая само с предложения Законопроект за изменение и допълнение на Наказателния кодекс (НК) и защо според мен той е неадекватен и популистки.

Ще започна с няколко бележки, които да въведат читателя в някои аспекти на Наказателното право, които са релевантни за разглеждания Законопроект.

На първо място, всяко престъпление се състои от пет елемента, които трябва да са налице кумулативно: деяние (изразяващо се в действие или бездействие), обществена опасност, противоправност, наказуемост и вина (умисъл или непредпазливост). С други думи, престъпление е само онова общественоопасно деяние, което е противоправно (т.е. забранено е от закона), наказуемо е (т.е. законът казва, че който го извърши, ще бъде наказан с определено по вид и определено или определяемо по размер наказание), стига извършителят да е действал виновно (като формата на вината – умисъл или непредпазливост – също е предвидена или следва от закона). Ключовият елемент тук, който разграничава престъплението от административното нарушение, е обществената опасност на деянието. Законът въздига в престъпления само деяния, които счита за представляващи голяма обществена опасност, а останалите противоправни деяния третира по друг начин – примерно като административни нарушения. Но обществената опасност не е единствено критерий за това дали едно деяние е престъпление или не. Тя е и критерий за наказуемостта на това деяние, но не в смисъла дали да се наказва или не (щом е престъпление, очевидно ще се наказва), а за това с какъв вид наказание и в какъв размер да бъде санкционирано. На законодателя, а и на обществото, не му е безразлично дали някой е извършил убийство, дали е осъществил състава на кражба или на грабеж, а може би е извършил измама, защо не и противозаконно лишаване от свобода... За всяко от тези престъпления е предвидено наказание, което съответства на степента на обществената опасност според общоприетите представи за справедливост. Изхождайки от горния пример, за кражбата (когато някой вземе нещо чуждо, за да си го присвои) законодателят предвижда наказание „лишаване от свобода” до осем години (чл. 194, ал. 1 НК); ако обаче този някой използва сила или заплашване, вече сме в хипотезата на „грабеж”, законодателят приема, че обществената опасност е по-висока, тъй като вече не само имуществените права на гражданите, но и тяхното здраве биват застрашени, а следователно и наказанието е по-голямо – „лишаване от свобода” от три до десет години (чл. 198, ал. 1 НК); ако пък същият този някой се увлече в борбата с жертвата, защото е решил на всяка цена да отнеме чуждата вещ и да я присвои, и умъртви жертвата си, то обществената опасност вече е станала извънредно голяма, защото е накърнена основна човешка ценност, каквото е правото на живот, поради което законодателят е предвидил и наказание „лишаване от свобода” от петнадесет до двадесет години, доживотен затвор или доживотен затвор без замяна (чл. 199, ал. 2, т. 2 НК). Разбира се, това е един извънредно опростен пример, който само цели да подчертае, че наказанията се определят според степента на обществената опасност, която пък зависи от накърнените обществени отношения. Едно е, когато накърнени или застрашени са само имуществени обществени отношения, но когато се касае и за здравето или живота на човека, то обществената опасност расте. Все пак имуществото може да се възстанови, но човешкият живот – не. Размерът на наказанието за престъпления, които увреждат определени обществени отношения, е отражение на значимостта на тези обществени отношения във всяко едно общество.

На второ място, както научих от един лекционен курс на американски университет, ако предвидим най-тежките наказания за всички видове престъпления, то това няма да изкорени престъпността. Престъпници ще има дори за всички престъпления да бъде предвидено смъртно наказание и то да бъде изпълнявано ефективно. Дали защото извършват престъпления поради немотия, дали защото ги извършват заради тръпката, дали защото имат психически отклонения, но престъпления ще има. Уеднаквяването на санкциите означава, че се премахва бариерата пред извършването на тежките престъпления. Ако наказанието за кражба и за грабеж, съпътстван с убийство, са еднакви, то ако някой наистина много иска или се нуждае от една вещ, няма какво да го спре да стигне до убийство, за да я има. Изключително опасно е завишаването на санкциите за престъпления, които не представляват голяма обществена опасност, защото престъпниците ще се пренасочат към задоволяване на своите престъпни потребности, извършвайки по-тежки престъпления, само защото наказанията за тях стават относително по-леки. По този начин, чрез необмислено увеличаване на тежестта на наказанията за по-леки престъпления реално престъпниците биват стимулирани да извършват по-тежки такива, с по-висока степен на обществена опасност. Тази забележка е изключително актуална с оглед на разглеждания по-долу Законопроект.

На трето място, Наказателното право преследва две основни задачи – индивидуална и генерална превенция. Неадекватното наказание опорочава и двете. Да, вероятно престъпникът няма отново да извърши същото престъпление, но ще се пренасочи към друго, което се наказва по-леко, а на всички, които не са извършили това престъпление, сякаш им се казва не, че извършването на престъпления е лошо, а че е неизгодно да се извършва точно това конкретно престъпление, а вместо него - по-леко наказуемите, от които биха имали и по-голяма полза, си струва да бъдат извършвани. Престъпленията стават не неприемливи, а изгодни. Ще си послужа с пример. Иванчо е престъпник. Има си богат престъпен опит и уважението на всички крадци, измамници и купувачи на гласове в своя квартал. Наближават избори. Парите от последните такива са на привършване – къде пропити, къде отишли за подаръци на Марийка (а тя, проклетницата, само злато и диаманти носи). Той започва да се чуди дали да купи малко гласове (стотина, за което на него пък ще му дадат общо 500 лв. чисто) или да открадне от съседката във вход „В” нефритена кутийка с орнаменти от слонова кост на стойност 2000 лв. Междувременно Парламентът е приел Закон, с който се предвижда по-голямо наказание за купуването на гласове, отколкото за кражбата (и то в пъти по-голямо). В деня на изборите купените гласове са със сто по-малко (изборната активност в квартала на Иванчо е 0%), но за сметка на това кражбите са скочили главоломно, тъй като не само нашият герой, но и всички в гилдията на купувачите на гласове много бързо са се ориентирали накъде духа вятърът и са станали крадци. Непропорционалността на наказанието е сработила по следния начин: никой не иска да купува гласове, но за всяко друго престъпление, което е и по-изгодно (защото се предвижда по-малко по размер наказание), желаещите да го извършат и ефективните извършители са станали повече. Ако пропорционалността се беше запазила, то нещата щяха да изглеждат иначе, тъй като разсъжденията биха били следните: ако купя десет гласа, мога да полежа до пет години, но пък и изгодата ще е прилична; ако открадна това и ме хванат (второто е много важно, защото ако някой смята, че няма да го хванат, изобщо няма бариера, която да го възпре) мога да си полежа до осем години, но пък изгодата ще е повече от прилична, макар и евентуалните неблагоприятни последици да са по-големи. Тези разсъждения препятстват ефективното извършване на престъпления или поне това на по-тежки престъпления. Така имаме генерална превенция – извършителите биват наказвани различно според обществената опасност на деянието, което действа възпиращо и на някои потенциални извършители, защото не са склонни да поемат риска от наказанието за определени престъпления (отново обикновено за тежките). Излязат ли от местата за лишаване от свобода, вече са наясно за кое престъпление какво ги чака и не биха се ориентирали (в идеалния случай) към същото или по-тежко престъпление. Разместването на ценностите, предвиждането на непропорционални наказания, несъобразени с обществената опасност на деянието, отваря вратите към извършването на тежки престъпления и премахва психологическите бариери пред извършителите, унищожавайки и индивидуална, и генерална превенция.

А сега (след тези предварителни бележки) – конкретно към Законопроекта!

В чл. 167 НК се предвиждат следните изменения:

В ал. 2 думите до пет  години” се  заменят с  „от  десет  до петнадесет години“, а думите „от десет хиляди до двадесет хиляди лева“ се заменят с „от двадесет до петдесет хиляди лева“.

В ал. 3 думите „от една до шест години“ се заменят с „от десет до двадесет години“, а думите „от пет хиляди до двадесет хиляди лева“ се заменят с „от петдесет до сто хиляди лева“.

В ал. 5 думите „от една до шест години“ се заменят с „от десет до двадесет години“.

Ал.  7  се  изменя  така:  „Деецът  по  ал.  2  не  се  наказва,  ако доброволно съобщи на надлежен орган на властта за извършено престъпление по ал. 3, 4 и 5 и по този начин се стигне до разкриването и доказването на извършено престъпление по ал. 3, 4 и 5.“

Но да видим кой е този прословут член 167 НК, в който са предвидени такива сериозни завишавания на размерите на наказанията. Според сега действащия НК предложените за изменения разпоредби са следните:

Чл. 167. 

(2) Който предложи или даде на другиго имотна облага с цел да го склони да упражни избирателното си право в полза на определен кандидат, политическа партия или коалиция или да гласува на референдум по определен начин, се наказва с лишаване от свобода до пет години и с глоба от десет хиляди до двадесет хиляди лева.

(3) Който организира предлагането или даването на другиго на имотна облага с цел да го склони да упражни избирателното си право в полза на определен кандидат, политическа партия или коалиция или да гласува на референдум по определен начин, се наказва с лишаване от свобода от една до шест години и с глоба от пет хиляди до двадесет хиляди лева.

...

(5) Когато деянието по ал. 1 – 4 е извършено от длъжностно лице при или по повод изпълнение на служебните му задължения, наказанието е лишаване от свобода от една до шест години.

...

 (7) Деецът по ал. 2 не се наказва, ако доброволно съобщи на надлежен орган на властта за извършено престъпление по ал. 3 и 4.

Да, това са разпоредби, които третират купуването на гласове.

И така за купувачите на гласове – директните купувачи, които още могат да бъдат разглеждани като „дребни риби“, тъй като обикновено са накрая на веригата, непосредствено до гласоподавателя, а над тях има много други лица, от които зависи печалбата им – се предвижда увеличаване на наказанието от „до пет години“ на „от десет до петнадесет години“ лишаване от свобода. Следва да си зададем въпроса дали това наказание отговоря на обществената опасност на деянието. Като оставим настрана политическите приказки за това колко ужасно нещо е купуването на гласове и как трябва да бъде преследвано и наказвано с цялата строгост на закона, то да видим кои обществени отношения биват засегнати. По упражняването на правото на избор независимо и по своя свободна воля – политическите обществени отношения. Със сигурност това е важно право, от значение за конституирането на държавната власт. И все пак по-значими ли са тези обществени отношения от тези по запазването на живота, здравето и имуществото на гражданите от престъпно посегателство. Съдейки по предвидените в Законопроекта наказания, то отговорът на вносителите би следвало да бъде положителен. За кражба наказанието е до осем години лишаване от свобода, за трафик на хора – от две до осем години, за тежка телесна повреда – от три до десет години, за грабеж – от три до десет години и т.н. Следователно, ако Иванчо реши да купи десет гласа по 20 лв., то той ще даде около 200 лв., но може да са му обещани 1000 лв. възнаграждение за тази негова дейност. От друга страна, ако Иванчо, който е проучил богатия си съсед (управител на мол), и е разбрал, че всеки петък се връща у дома с 2000 лв., които да проиграе на покер, сложи една маска за ски, насочи газов пистолет в полумрака на уличната лампа и ошушка съседа с тези 2000 лв., то Иванчо ще е придобил два пъти по-голяма облага като междувременно ще е застрашил живота и здравето на съседа си (а той, човекът, може като нищо да получи сърдечен удар при вида на оръжието и да се спомине). За първото деяние Иванчо ще си престои в затвора поне десет години и ще бъде глобен с поне двадесет хиляди лева, макар че би изкарал едва 1000 лв. без да застрашава ничие здраве и ничий живот, а за второто деяние Иванчо ще изтърпи наказание „лишаване от свобода” за не повече от десет години, няма да плаща нищо, а евентуалната облага е 2000 лв. при положение, че е застрашил и здравето, и живота на съседа си. При това стигаме до следното положение: престъпление, което носи по-малка облага, се наказва с несъразмерно тежко наказание, а престъпление, което е насилствено, с много висока степен на обществена опасност, се наказва много по-леко от първото, поради което става „изгодно“ за потенциалните извършители. Така тежките престъпления се стимулират, критерият „обществена опасност“ на деянието става ирелевантен, а престъпниците не само че не биват възпирани да извършват престъпления, а биват окуражавани да извършват само такива, които са с по-висока степен на обществена опасност.

Измененията в ал. 3 постигат същия резултат. Само за сравнение, предвиденото ново наказание за организирането на купуването на гласове (т.е. тук вече се визират „едрите риби”) е по-тежко по отношение на минимален и максимален размери от предвиденото за грабеж на вещи: в големи размери; извършен от две или повече лица, сговорили се предварително да вършат кражби или грабежи; придружен с тежка или със средна телесна повреда; представляващ опасен рецидив. А знаете ли на кое наказание съответства точно предвиденото за организаторите на купуването на гласове като изключим глобата. Точно така – на убийството по чл. 115 НК, за което също е предвидено наказание „лишаване от свобода” от десет до двадесет години. Т.е. ако убиете някого (умишлено умъртвите другиго), ще бъдете наказани евентуално със същото по вид и размер наказание, както ако организирате купуването на гласове, но с тази разлика, че нищо няма да плащате (е, роднините сигурно ще ви осъдят да платите за болките и страданията им, както и за пропуснатите ползи и претърпените вреди поради смъртта на убития от вас), поне не като наказание за извършеното, докато при организирането на купуването на гласове ще ви бъде наложена и солидна глоба в размер на петдесет до сто хиляди лева. Ами че то насилствените престъпления стават направо привлекателни в сравнение с купуването и организирането на купуването на гласове. И не само те. Ако човек попрочете НК, ще се убеди, че много категории престъпления, всички те засягащи по-значими обществени отношения, стават по-привлекателни за престъпниците, тъй като са по-леко наказуеми. Някои от тях в сравнение с изборните престъпления, за които става дума, направо са си леко наказуеми (кражбата примерно).

Ал. 5 се изменя като предвиденото наказание „лишаване от свобода“ се вдига от „от една до шест години“ на „от десет до двадесет години” (отново, колкото за убийство). Изобщо Законопроектът е неадекватен в тази си част, защото дава някаква изключително изкривена оценка на значимостта на обществените отношения, които визираните престъпления увреждат или застрашават, като предвижда безумно тежки наказания. С това стимулира извършването на по-тежки престъпления, пренебрегва критерия „обществена опасност” на деянието и изпраща по дяволите индивидуалната и генералната превенция. Според мен е очевиден популизмът на този Законопроект. Един вид: „Ние ще спрем купуването на гласове на всяка цена!” Да, но цената е от значение! Ако с това ще повишиш нивата на други видове престъпност, ако ще ползваш Наказателното право само като инструмент за политическа пропаганда, то ти можеш да увредиш ключови обществени отношения по такъв начин, че да обезсмислиш положителния замисъл зад изменението на НК (а не съм сигурен, че такъв замисъл извън чисто пропагандната политическа цел изобщо е имало).

Ако някой си мисли, че Законопроектът съдържа само една недомислица, то това въобще не е така!

Продължаваме с продаването на гласове! Там наказанията също се увеличават драстично, така че да излязат от всякакви пропорции и към тази част на Законопроекта да бъдат напълно приложими всички досега изложени разсъждения. За продажбата на глас деецът се наказва с до три години лишаване от свобода и с глоба от хиляда до пет хиляди лева (чл. 167а, ал. 1 НК), а вносителите на Законопроекта смятат, че лишаването от свобода трябва да достигне до пет години, а глобата не да има таван от пет хиляди лева, а долен праг от толкова, като горният ще достигне десет хиляди лева. Та горкият Иванчо решава да си продаде гласа за 50 лв. (в неговия квартал за тази работа плащат добре), намира си купувач, взима парите, гласува по „съвест” и... хоп, пред избирателната секция двама униформени го залавят, после арест, съд и, докато Иванчо се усети, пет години в затвора и трябва да плати десет хиляди лева (за Иванчо би било наивно да смятаме, че това е първото му прегрешение пред закона), а облагата му би била едва петдесет лева... Излизайки на свобода Иванчо вече знае – ще се занимава с кражби или с измами, защото рискът е по-малък, а очакваната облага – по-голяма.

И още един куриоз!!! Да преминем към следващата част на Законопроекта – така наречената част с „непубличните разговори”. Ако на уважаемия читател не му се четат цитираните текстове, нека ги пропусне и да премине направо на коментара под тях.

Създава се нов чл. 282б. със следното съдържание:

„Чл.  282б.  (1)  За  провеждане  на  непубличен  разговор  или непублична пряка или опосредена комуникация, между длъжностно лице от състава на централните или териториалните органи на изпълнителната власт от една страна и от друга страна съдия, прокурор или следовател, когато това нарушение не съставлява по-тежко престъпление, наказанието е лишаване от свобода от две до пет години и глоба от десет до петдесет хиляди лева.

(2) За провеждане на непубличен разговор или непублична пряка или  опосредена  комуникация,  между  длъжностно  лице  от  състава  на централните или териториалните органи на изпълнителната власт от една страна и от друга страна ръководител или член на независим регулаторен орган,  когато  това  нарушение  не  съставлява  по-тежко  престъпление, наказанието е лишаване от свобода от две до пет години и глоба от десет до петдесет хиляди лева.

(3) За провеждане на непубличен разговор или непублична пряка или  опосредена  комуникация,  между  длъжностно  лице  от  състава  на политическия кабинет на централните или на териториалните органи на изпълнителната власт от една страна и от друга страна съдия, прокурор или следовател, когато това нарушение не съставлява по-тежко престъпление, наказанието е лишаване от свобода от две до пет години и глоба от десет до петдесет хиляди лева.

(4) За провеждане на непубличен разговор или непублична пряка или  опосредена  комуникация  между  длъжностно  лице  от  състава  на политическия кабинет на централните или на териториалните органи на изпълнителната власт от една страна и от друга страна ръководител или член на независим регулаторен орган, когато това нарушение не съставлява по-тежко престъпление, наказанието е лишаване от свобода от две до пет години и глоба от десет до петдесет хиляди лева.

(5) В случаите по предходните алинеи съдът постановява и лишаване

от право по чл. 37, ал. 1, точки 6 и 7.

 Следва този текст да се разглежда заедно с началото на самия Законопроект:

В чл. 93 се правят следните изменения и допълнения:

1. Създават се т. 30, т.31 и т.32:

„т. 30. Публичен разговор е всяка устна комуникация между двама души, осъществена между тях  в присъствието на още трима души. Публичен разговор е и всяка устна комуникация между двама души, осъществена между тях  чрез  електронна  съобщителна  услуга  или  чрез  услуги  на информационното общество, които не се състоят изцяло или предимно от пренос на сигнали чрез електронни съобщителни мрежи, в присъствието на поне  още  трима  души  при  един  от  двамата  души,  осъществяващи комуникацията.

т. 31. Непубличен разговор е  всеки разговор, който не е публичен.

т.  32.  Непублична  пряка  или  опосредена  комуникация  е  всяка писмена комуникация, която не е деловодно изведена служебна комуникация, както и всяко електронно изявление, електронен документ или електронно съобщение, включително чрез услуги на информационното общество, които  не са извършени чрез усъвършенстван или квалифициран електронен подпис или електронна препоръчана поща по реда на Регламент (ЕС) No 910/2014 на Европейския  Парламент  и  на  Съвета  от  23  юли  2014  година  относно електронната идентификация и удостоверителните услуги при електронни транзакции на вътрешния пазар и за отмяна на Директива 1999/93/ЕО“

Тъй като съм сигурен, че уважаемият читател вече се е уморил от дългата ми статия, нека обобщя: в тази си част Законопроектът предвижда наказуемост за това, че орган на съдебната власт е осъществил контакт с орган на изпълнителната власт без по време на контакта да присъстват други лица или да може да се установи съдържанието на разговора. Същото се отнася за контактите между регулаторни органи и органи на изпълнителната власт, както и между органи на съдебната власт и членове на политически кабинети.

Това е меко казано абсурдно! Разговорите между хората, чието съдържание не може да бъде установено, да бъдат инкриминирани! Този текст отявлено противоречи на няколко конституционни разпоредби: чл. 34. (1) Свободата и тайната на кореспонденцията и на другите съобщения са неприкосновени (да, но ако се осъществяват с определени лица и никой не ви слуша, отивате в затвора); чл. 39. (1) Всеки има право да изразява мнение и да го разпространява чрез слово - писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин (това е целта на разговорите, но можеш да бъдеш лишен от свобода, ако го упражниш); чл. 41. (1) Всеки има право да търси, получава и разпространява информация. Осъществяването на това право не може да бъде насочено срещу правата и доброто име на другите граждани, както и срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала.

Със Законопроекта се препятства упражняването на конституционни права под заплахата от наказателна репресия! И то не заради съдържанието на кореспонденцията, а заради качеството на лицата, които я осъществяват. Безумие! Иванчо (старият мошеник, който тук няма това качество) станал кмет на село К., а Марийка станала съдийка. Срещнали се в апартамента на Иванчо. Цяла нощ си „говорили” за любов и за други весели неща, а на сутринта на прага бодър полицай ги чака. И после лишаване от свобода от две до пет години и глоба в размер от десет до петдесет хиляди лева. Реално нито Иванчо, нито Марийка са накърнили каквито и да било обществени отношения. Инкриминира се едно поведение, което е обществено приемливо и нормално! В този си вариант текстът на новосъздадения чл. 282б НК със сигурност ще бъде обявен за противоконституционен от Конституционния съд (КС), но буди недоумение кому изобщо би хрумнало да напише нещо подобно. Буквалното тълкувание на този член е следното – ние искаме да осъществяваме пълен контрол над вашата комуникация, да знаем всичко за вас, по всяко време, защото иначе ще ви изпратим в затвора. Е, това, ако не е духът на тоталитарната система!

Съзнавайки, че злоупотребих с търпението на читателя си, ще представя съвсем кратко заключение. Разгледаните дотук изменения и допълнения са популистки и неадекватни. Нещо повече – тяхното приемане би имало тежки последици, тъй като ще размият тежестта на престъпленията и наказанията вече няма да отговарят на обществената опасност на деянията. Това ще стимулира извършването на тежки престъпления, когато целта е имотна облага, а дори купуването и продаването на гласове да намалеят, то цената е неоправдана и твърде висока, а потъпкването на основни принципи на Наказателното право е крайно обезпокоително. По отношение на „непубличните разговори”, за една тоталитарна държава подобен текст би бил в кръга на нещата, но за претендираща поне за някакви заченки на демокрация държава като нашата, потъпкването на основните конституционни права на гражданите, за които стана дума, е недопустимо.

Този Законопроект не бива да бъде приеман. Той е юридически неиздържан и, което е по-лошото, отявлено опасен...

Редуцираните ДДС ставки или „Царят дава, пъдарят не дава!“

Тази статия цели да развенчае един мит и да даде едно решение на наболели въпроси от последните години под формата на предложение, което може да е адекватно, може и да не е, но със сигурност си заслужава дискутирането.

Та митът е следният: ДДС ставките у нас са такива, защото сме в Европейския съюз (ЕС) и не можем много-много да лавираме, нито да си позволяваме да ги намаляваме, защото ЕС ще ни скръцнат със зъби. Честно казано и аз се заблуждавах по същия начин, подобно на тези, които и сега вярват в този мит, преди да прочета Директивата за ДДС (Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност). Директивата е акт на общностното право, поради което има предимство пред вътрешното законодателство, макар че за разлика от регламентите тя няма пряка приложимост, а следва да бъде транспонирана в законодателствата на държавите членки. С други думи, когато ЕС издаде директива, българският законодател решава с какъв акт да урегулира съответните обществени отношения, така че да се постигне резултатът, предвиден в директивата. Т.е. директивата казва какво трябва да се постигне, а българският законодател решава как да го постигне. Но да се върна към тази Директива за ДДС.

На първо място, Директивата не предвижда минималният данък върху добавената стойност (ДДС) да бъде 20 %. Тя съдържа само един минимум, под който ДДС не може да пада и минимумът е 15 % съгласно чл. 97 от Директивата. Българският законодател е възприел ДДС ставката върху всички стоки и услуги да бъде 20%, което е с пет процентни пункта по-висока ставка от тази, която има правото да определи. Това е така, защото приходите от ДДС са основен приходоизточник за държавния бюджет, а държавата се интересува най-вече от това да събира пари, а не от благосъстоянието на гражданите си, както ще стане още по-ясно в следващия параграф. ДДС е косвен данък, което означава, че с него се облага потреблението – колкото по-висок е данъкът, толкова по-скъпи стават стоките, а следователно толкова по-малък брой от тях може да бъде закупен. Понижаването на ДДС би довело до повече закупени стоки, а и до по-голямо търсене, което на свой ред би стимулирало производителите да произвеждат повече, а това би окуражило българското производство.

На второ място, освен че сме възприели стандартна ДДС ставка с пет процентни пункта, надвишаващи минималната, предвидена в Директивата, то ние не сме се възползвали и от множеството изключения, предвидени в същата Директива, за които може да бъде редуцирана ДДС ставката до 5%! Самата Директива предвижда изчерпателно изброени категории стоки и услуги, за които държавите могат да приложат една или две намалени ДДС ставки. С други думи, съгласно чл. 98 от Директивата, българският законодател може да си избере някои или всички от изброените в Приложение III категории, както и само някои от стоките и услугите в дадена категория и да определи една или две намалени ставки за тях. Към настоящия момент сме възприели само намалена ставка от 9% за настаняване в хотел. Очевидно това е направено с цел привличане на туристи и насърчаване на туризма в България, но възникват някои съвсем логични въпроси. Каква част от населението ни я засяга туризмът? Какво ги интересува бабите и дядовците по селата, които едва преживяват, колко са туристите по Черноморието? А хората, на които парите не стигат за лекарства? Ами за хляб? Изобщо тази намалена ДДС ставка има твърде ограничено приложение. По-долу ще публикувам списъка на категориите стоки и услуги, за които могат да бъдат въведени намалени ДДС ставки, както е в оригинал (преведен, разбира се) към Директивата:

ПРИЛОЖЕНИЕ III СПИСЪК НА ДОСТАВКИТЕ НА СТОКИ И УСЛУГИ, ЗА КОИТО МОГАТ ДА БЪДАТ ПРИЛОЖЕНИ НАМАЛЕНИТЕ СТАВКИ, ПОСОЧЕНИ В ЧЛЕН 98

1) Хранителни продукти (включително напитки, но с изключение на алкохолни напитки) за човешко и животинско потребление; живи животни, семена за посев, растения и съставки, които обикновено са предназначени за подготвяне на хранителни продукти; продукти, нормално използвани като добавки на хранителни продукти или като заместители на хранителни продукти;

2) снабдяване с вода;

3) фармацевтични продукти от вид, обикновено използван за здравна помощ, профилактика на заболявания и за лечение за медицински и ветеринарни цели, включително продукти, използвани за противозачатъчни и санитарни цели;

4) медицинско оборудване, помощни и други уреди, обикновено предназначени за облекчаване или лечение на инвалидност, за изключително персонално използване от инвалиди, включително ремонта на такива стоки и доставката на детски седалки за автомобил;

5) превоз на пътници и придружаващия ги багаж;

6) доставката, включително заемане от библиотеки, на книги на всички видове физически носители (включително брошури, листовки и подобни печатни материали, детски книги с илюстрации, за рисуване или оцветяване, печатни или нотни издания или такива във формата на ръкописи, карти, хидрографски или подобни диаграми), вестници и периодични издания, различни от материали, които са изцяло или основно предназначени за реклама;

7) входни билети за шоуспектакли, театри, циркове, панаири, паркове за забавления, концерти, музеи, зоологически градини, кина, изложби и други подобни културни мероприятия и съоръжения;

8) приемане на радио и телевизионни предавателни услуги;

9) доставка на услуги от писатели, композитори и художествени изпълнители или на дължимите им хонорари;

10) предоставянето, строителството, обновяването и променянето на жилища като част от социална политика;

10a) обновяване и ремонтиране на частни жилища, с изключение на материали, които съставляват значителна част от стойността на доставяната услуга;

10б) почистване на прозорци и почистване в частни домакинства;

11) доставка на стоки и услуги от вид, който нормално е предназначен за използване в земеделското производство, но с изключение на капиталови стоки като машини или сгради;

12) настаняване, предоставяно в хотели и подобни заведения, включително предоставянето на ваканционно настаняване и отдаване под наем на места за площадки за къмпинг или каравани;

12a) ресторантьорски и кетъринг услуги, като е възможно да се изключи доставката на (алкохолни и/или безалкохолни) напитки;

13) вход за спортни събития;

14) използване на спортни съоръжения;

15) доставка на стоки и услуги от организации, признати като предназначени за социални грижи от държави-членки и ангажирани с работа по социалните грижи или социалното осигуряване, доколкото тези сделки не са освободени в съответствие с членове 132, 135 и 136;

16) доставка на услуги от погребални служби и крематориуми, и доставката на свързани с тях стоки;

17) предоставяне на медицинска и зъболекарска помощ и термотерапия, доколкото тези услуги не са освободени от ДДС в съответствие с член 132, параграф 1, букви б)—д);

18) доставка на услуги, предвидени във връзка с почистване на улиците, събиране на боклука и обработка на отпадъците, различни от доставката на подобни услуги от органи, посочени в член 13;

19) дребни поправки на велосипеди, на обувки и кожени изделия, на дрехи и домакинско и спално бельо (включително поправка и преправяне);

20) доставка на услуги за домашни грижи, като домашна помощ и гледане на деца, възрастни хора, болни или инвалиди;

21) фризьорски услуги.

Както става ясно, списъкът изобщо не е малък. Първите четири точки са за услуги и стоки от първа необходимост – такива, от които зависи самото съществуване на хората като човешки същества. Можем най-общо да кажем, че в България хората биват облагани за това, че живеят, с 20% данък. Не знам според кого колко е справедливо това, но според мен не е! Не и когато минималният размер на пенсията за осигурителен стаж и възраст по чл. 68, ал. 1-2 от кодекса за социално осигуряване (КСО), определена със Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване от 1 юли 2015 г. е едва 157,44 лв.! Нима не би било по-справедливо да се намали ставката върху стоките и услугите от първа необходимост, така че да станат по-достъпни и със същите пари гражданите да могат да си закупят повече стоки? Според мен би било по-справедливо.

Възраженията, които се изтъкват, но са оборими, са следните:

Щели да спаднат приходите в държавния бюджет от ДДС, който е основен приходоизточник. Това донякъде е вярно, но и не е фатално. Ако имаме шест милиона души и те си купуват общо девет милиона хляба, когато намалим ставката от 20% на 5% примерно, то ще се продадат, да речем, единадесет милиона хляба, т.е. ще се увеличи потреблението, ще се стимулират производителите да произвеждат повече и държавата, макар че няма да събере толкова ДДС, колкото при по-високата ставка, пак ще има немалки приходи от ДДС, а не бива да се забравя, че с повишеното производство се увеличават и печалбите на производителите, а тези печалби се облагат с корпоративен данък, така че това перо в приходната част на държавния бюджет също ще увеличи значението си. Ето защо намаляването на данъчната ставка не е фатално за държавния бюджет. Нещо повече – то би било спасително за огромна част от българското население (по последни данни повече от една четвърт от българите живеят под прага на бедността!), би стимулирало производството, би дало стимул на цялата ни икономика, ако говорим глобално. И тук изобщо не става дума само за хранителните стоки. Обхващам и лекарствата, потреблението на питейна вода, лекарствените средства – накратко всичко, което влиза в първите четири точки от Приложението към Директивата.

Щели да се промъкнат и много производители на стоки, които не са от първа необходимост, та да се ползват от облекченията. Откак съществува Български държавен стандарт (БДС), смятам, че тази опасност е илюзорна. Може да се въведе БДС за всички стоки от първа необходимост (след като бъде изготвен изчерпателен списък на стоките и услугите, които ще се третират като такива „от първа необходимост”) и после да се прилага контрол дали стоките и услугите отговарят на стандарта или не. Това са обективни критерии, които имат стойностни величини, лесно измерими са и поради това - безпристрастни. Стоките и услугите, отговарящи на стандарта и влизащи в списъка, ще се облагат с по-ниски ставки, а останалите – не!

Нямало гаранция, че цените ще паднат след като се намалят ДДС ставките върху някои стоки или услуги. Всъщност ако няма картелно споразумение в някой бранш, почти сигурно е, че цените ще паднат, защото на всички пазари действат законите на пазарната логика и конкуренцията. Като допълнителен механизъм за контрол на някои пазари може да се приложи „ценово огледало”, т.е. държавата да определя граници, в които стойността на дадени стоки и услуги е допустимо да варира, имайки предвид производствени, транспортни и други разходи, направени до предлагането на крайния продукт на потребителя. „Ценовото огледало” е мярка, доказала своята ефективност в Германия преди много години.

Администрацията много щяла да се натовари да изчислява различни данъчни ставки, затова било по-добре ставката да е една с възможно най-малко изключения. Това вече е напълно несъстоятелно! Тук въпросът е кое е по-важното – да облекчиш живота на собствения си народ, да му дадеш храна, вода и достъп до лекарства, или да облекчиш живота на една мудна административна машина със съмнителна ефективност? За мен отговорът е ясен.

От друга страна, в подкрепа на спорта например, могат да се въведат намалени данъчни ставки по точки 13 и 14, тъй като спортът също е важен за физическото и психическото благосъстояние на гражданите. Изобщо, ако законодателят иска да гарантира добруването на своя народ, то намалените ДДС ставки за някои признати и от ЕС като значими за физическото, психическото и социалното развитие на човешката личност стоки и услуги, са най-добрият инструмент.

Вече стана дума, че у нас само ограничена туристическа дейност се ползва с преференцията на намалените ДДС ставки. А как е в други страни от ЕС? Прилагам данни, актуални към 20 юли 2015 г.

Австрия – намалена ДДС ставка 10% за хранителни продукти, книги, фармацевтични продукти, пътнически транспорт, вестници, входни такси на културни и увеселителни събития, хотели.

Белгия – Намалена ДДС ставки 12% за ресторанти и 6% за хранителни продукти, книги, вода, фармацевтични изделия, медицински разходи, вестници, входни такси за културни и увеселителни събития, хотели.

Кипър – Намалена ДДС ставка 9% за хотели, ресторанти и 5 % за хранителни продукти, книги, фармацевтични изделия, медицински разходи, пътнически транспорт, вестници, входни такси за културни развлечения и спортни събития.

Чехия – Намалена ДДС ставка 15% за хранителни продукти, медицински разходи, фармацевтични изделия, пътнически транспорт, вестници, входни такси за спортни, културни и увлекателни събития, хотели и 10% за лекарства , други фармацевтични изделия, книги и бебешка храна.

Финландия – Намалена ДДС ставка от 14% за хранителни продукти, ресторанти и 10% за книги, фармацевтични изделия, пътнически транспорт, вестници, входни такси за културни, спортни и развлекателни събития, хотели.

Франция – Намалени ДДС ставки от 10 % за фармацевтични изделия, пътнически транспорт, входни такси за културни, спортни и развлекателни събития, хотели, квартири, ресторанти и 5.5% за медицински разходи, хранителни продукти, електронни книги, книги, и 2.1% за вестници и други видове фармацевтични изделия.

Германия – Намалена ДДС ставка от 7% за хранителни продукти, книги, медицински разходи, пътнически транспорт, вестници, входни такси за културни и развлекателни събития, хотели.

Ирландия – Намалени ДДС ставки от 13.5% за медицински разходи и 9% за вестници, входни такси за културни, спортни и развлекателни събития, хотели, ресторанти и 4.8% за хранителни продукти. В Ирландия нулева ставка се прилага за книги, медицински изделия, детски дрехи.

Италия – Намалени ДДС ставки от 10% за фармацевтични изделия, пътнически транспорт, входни такси за културни и развлекателни събития, хотели, ресторанти и 4% за хранителни продукти, медицински изделия, книги и електронни книги.

Люксембург – Намалени ДДС ставки от 14% за вино, гориво за отопление, реклама и 8% за велосипеди, битови услуги и 3% за хранителни продукти, книги, фармацевтични изделия, медицински разходи, пътнически транспорт, вестници, входни разходи за културни, спортни и развлекателни събития, хотели, ресторанти, книги, електронни книги.

Малта – Намалени ДДС ставки от 7% за хотели и 5% за книги, медицински разходи, вестници, входни разходи за културни събития, електронни книги. В Малта нулева ставка се прилага върху хранителните продукти, фармацевтичните изделия.
Холандия – Намалени ДДС ставки от 6% за хранителни продукти, книги, фармацевтични изделия, медицински разходи, пътнически транспорт, входни такси за културни и развлекателни събития, хотели и квартири.
Полша -  Намалени ДДС ставки от 8% за фармацевтични изделия, медицински разходи, пътнически транспорт, вестници, хотели, ресторанти, входни такси за културни, спортни и развлекателни събития и 5% за хранителни продукти.

Испания – Намалени ДДС ставки от 10% за медицински разходи, фармацевтични изделия, пътнически транспорт, входни такси за културни, спортни и развлекателни събития и 4% за хранителни продукти, вестници.

Обединеното кралство – Намалени ДДС ставки от 5% ремонти на имот, газ и електричество за битови нужди. Във Великобритания се прилага нулева ставка върху хранителните продукти, книги, фармацевтични изделия, медицински разходи, пътнически транспорт, вестници, детски дрехи.

Румъния – Намалени ДДС ставки от 9% за книги, фармацевтични изделия, медицински разходи, вестници, входни такси за културни и развлекателни събития, хотели, хранителни продукти и 5% за продажбата на сгради със социално предназначение.

Съзнавам, че заривам уважаемия читател с данни, но самият аз бях силно впечатлен, че ние сме може би единствената държава – членка на ЕС (всъщност сред малкото, тъй като и Дания няма редуцирана ДДС ставка), която не прилага намалена ДДС ставка за стоки и услуги от първа необходимост. Явно в другите държави от ЕС съществува разбирането, че здравето и живота на гражданите, тяхното културно и социално израстване, са все значими цели пред правителството и трябва да бъдат преследвани и с инструментите на данъчната политика. При нас това разбиране го няма. Неслучайно съм сложил на последно място Румъния, за да покажа контраста ни с нея, тъй като датата на приемането ни в ЕС съвпада. В Румъния се прилага намалена ДДС ставка за стоки и услуги от първа необходимост, както и за културни и развлекателни събития, хотели и продажба на сгради със социално предназначение, което показва, че нашите съседи са по-загрижени за добруването на своите граждани, отколкото нашите управляващи – за нас. Крайно време е избраниците ни в Парламента да помислят за народа си и да облекчат бремето, което са поставили върху неговите плещи. И то, съобразявайки се с икономическата ситуация у нас, която е такава на обща липса на производство, застаряващо население, огромен процент безработни. Иначе като гледа човек как нямаме никакви намалени ДДС ставки, би си помислил, че ние ще да сме най-богатата страна от ЕС...

Предлагам да се въведе намалена данъчна ставка върху стоките и услугите, посочени в първите четири точки от Приложението, в размер на 5%, а втората намалена данъчна ставка, вече в установения от българския законодател деветпроцентен размер, да се разпростре и върху спортни дейности и събития, както и върху културните такива. Разбира се, може да се разпростре и върху други стоки и услуги от списъка.

В заключение, искам да споделя, че според мен социалната справедливост е многопластова и извънредно сложна категория. Едно обаче е ясно: докато не осигуриш справедливи условия за живот на масата, на най-бедните, на най-уязвимите, то справедливост няма да има и в цялото ти общество. Според мен ДДС е един чудесен инструмент за постигането на социална справедливост и той трябва да бъде използван.

Отврат в центъра на София. Достатъчно!

"Когато си отидат отвратените, остават отвратителните"

Радой Ралин

Днес (24 юли 2015 г.) между 20:00 ч. и 21:00 ч. се разхождахме с Мина в самия център на София - по булевард Мария Луиза между булевард Александър Стамболийски и Лъвов мост. Тя си купи сладолед, много рекламиран напоследък, и решихме да седнем в градинката на Софийската баня, за да го изяде на спокойствие. Лесно си намерихме пейка, в самия край на градинката на изхода към метрото. До нас на съседната пейка бяха седнали жена с малко момиченце и доста по-възрастна дама, вероятно бабата на детето. Та първите няколко минути минаха доста спокойно. 

След това от другата страна на фонтана, откъм Софийската баня, едно момче от ромски произход и един юноша от същата етническа група започнаха да си подават топка. После топката беше заменена от празна бутилка за минерална вода от литър и половина. След това отидоха на фонтана и напълниха шишето с вода. От някое кошче извадиха и двулитрова пластмасова бирена бутилка. Напълниха и нея. Започнаха да си подхвърлят бутилките над фонтана. Понякога ги улавяха, а друг път - не и тогава шишетата падаха на паважа близо до пейките и стоящите там хора - основно възрастни. Един възрастен пълничък мъж с малко бяло кученце и затруднени движения им направи забележка. Започнаха да му се подиграват. Дойде и някакъв мъж от ромски произход (мърляв, с шкембе, стърчащо от възкъсата му тениска), който се присъедини към двамата смутители на реда и възрастният човек си отиде, след като видя, че нищо не може да направи, а най-вероятно и нещо лошо може да му се случи. Накрая тази сплотена групичка (тримата роми) заряза едната бутилка във фонтана и взе пълната двулитрова със себе си, като продължи подмятането й. На няколко пъти бутилката падна опасно близо до възрастните хора на пейките.

"Ще им направя забележка" - възкликнах, след като вече търпението ми, което никога не е било в кой знае какви запаси, се беше поизчерпало.

"Недей" - ми каза тихо Мина. За момента продължих само да ги наблюдавам и у мен да се трупа гняв.

Нямаше нито един представител на органите на реда. На толкова централно място в София, на не повече от петдесет метра от изхода на метрото, на по-малко от десет метра от входа на Софийската баня и от други ключови сгради в София, някакви типове подхвърляха наляво-надясно поне двукилограмов предмет, който по всяко време можеше да удари някого по главата и да го нарани, ако не и нещо по-лошо. Всичко това - посред бял ден. Хвърляха си боклуците във фонтана, вадеха нови от кошчетата. Виждал съм ги да уринират във фонтана и в храстите зад пейките. И няма кой да ги спре! Няма кой да им направи забележка! Сякаш те са над законите, над морала, над всичко! И съм сигурен, че точно така се и чувстват. Знаят, че никой няма да ги санкционира, защото хората се страхуват. И не е като да няма от какво! Представителите на ромската етническа група се събират на големи множества именно в тази градинка. Какво ще се случи някому, ако се опълчи на един от техните? Както няма охрана, както никой дори за една бутилка не им прави забележка... Като нищо ще се съберат и ще пребият този, който им е крив с нещо! И всичко това в центъра на София! Нито един охранител! Но да продължа с историята си...

В един момент започнаха да ритат бутилката. У мен се натрупваше все по-силно негодувание. Мина ме беше спряла още на два пъти да отида и да се опитам да ги накарам да престанат. След едно от ритванията бутилката премина опасно близо до малкото дете и двете дами на съседната пейка и на десетина сантиметра от нас с Мина, когато аз протегнах левия си крах и я спрях в полета й. Бързо скочих от пейката, взех бутилката и със замах я наврях в кошчето до пейката ни. Обърнах се към ромите и полуизвиках:

"Достатъчно!"

Доста хора се обърнаха в посока към мен. Ромите застинаха на местата си, макар че явно се бяха ориентирали към приближаване и взимане отново на бутилката. Погледът ми трябва да е бил достатъчно красноречив, че това просто няма да се случи. Мъжът с шкембето започна някакво мърморене:

"Какво си се превъзбудил толкова. Спокойно бе... Много си се възбудил нещо... Виж са къв си..."

Но не се приближиха. Отидоха си някъде, където не можех да ги виждам вече. Поне за момента идиотските им "игри" бяха прекратени. Но докога?

Мина не ги изпусна толкова бързо от погледа си. За мен работата беше приключила.

"Искам да си ходим" - каза тя.

"Когато кажеш" - отговорих й, тъй като си беше изяла сладоледа и ми беше безразлично къде ще продължим да се разхождаме.

"Веднага!"

И тръгнахме. Пресякохме през подлеза и седнахме на една пейка на улица Пиротска. Мина ми каза, че се е уплашила, че ще дойдат и други и ще ни нападнат. 

"Е, теб нямаше да те бият. Нищо не си им направила!" Опитах да се пошегувам, но шегата не беше на място. 

"Добре де, кажи, че не бях прав! Кажи, че не постъпих правилно! Ако всички си мълчат и никой не им направи забележка, те ще продължават. А ако бутилката беше ударила някого по главата?! Ако беше момиченцето на съседната пейка?! Какво тогава? Ако никой не ги спре, те ще продължат да правят, каквото си искат, и ще си мислят, че всичко им е позволено! Трябва да бъдат спрени" - емоционалното ми изказване произтичаше от обстоятелството, че за мен правотата ми беше безспорна и очевидна, а чувството за безнаказаност на тези и на много други роми в същата тази градинка, безчинстващи там по всяко време на деня, направо ме отвращаваше.

"Прав си. Но ако дойдат и другите като тях? Тогава кой ще ти помогне? Не видях охрана, а се съмнявам някой да се намеси на твоя страна... Най-много на тяхна" - посочи Мина.

Може и да си прав, но ако те пребият заради правотата ти, то освен контузии, а в по-лош случай и ковчег, нищо не печелиш от нея. Защитаваш справедливостта, защитаваш доброто, а накрая изниква една тумба с тояги, бутилки и разни режещи предмети и те... Може би добре направихме, че си тръгнахме. Но това, разбира се, не беше краят на историята.

След няколко минути тръгнахме към Лъвов мост. В близост до Халите някакъв представител на ромската етническа група се движеше сравнително неадекватно пред нас. Известно време ходихме зад него, а после го изравнихме. Мръсна, спластена кафява коса, вонящ черен потник, панталони, чийто цвят не може дори да се предположи, и джапанки. Изведнъж откъм него се чу стряскащ звук. Мина подскочи, а аз се обърнах. Този тип късаше всякакви плакати и лепенки, включително от кофите за разделно събиране на отпадъците. Дадохме му преднина, защото се държеше неадекватно. Изведнъж стана агресивен. Удари по една телефонна кабина с юмрук. Стъклото издържа. Деляха ни вече десет метра. Обърна се към нас. Започна да размахва застрашително ръка и да псува. Застанах между него и Мина. Не се върна назад, но гледаше към нас и псувните му ставаха все по-силни.

"Мисля, че не псува някого конкретно" - прошепнах на Мина гледайки относително неадекватните му движения и тя ми кимна.

Мърлявият псуващ тип продължи напред, обръщайки се от време на време да попсува в наша посока. Деляха ни двадесет метра. Пресече. Чак тогава разбрахме, че всъщност се е припознал и псува именно Мина. Малко по-късно го изгубихме от поглед, макар че го чувахме как удря стълбове и телефонни съоръжения. 

Стигайки до Лъвов мост, непосредствено до една баничарница заварихме групичка от шестима роми и две жени от същия етнос. От разговора на жените стана ясно, че са проститутки, като едната доста заплашително се беше приближила към другата и ръкомахаше като човек, който е на границата на физическата саморазправа. Спорът беше за клиент, който бъдещата жертва на физическата саморазправа уж била "откраднала". Мъжете само гледаха и не се намесваха.

Изпратих Мина до ресторанта, където бяха туристите й, а след това отидох в "Била" на Лъвов мост. След като бях напазарувал, на излизане от супермаркета, станах свидетел на това как охранителят на магазина се опитваше да се разбере с клиент, който беше ритал рафтовете и стоките в магазина, поради което и беше изведен от същия този охранител. Накрая охранителят беше отзован от управителката на магазина, за да не се стигне до агресия от страна на изгонения клиент.

С това неприятните преживявания в центъра на София приключиха. Но не бяха малко. В рамките на по-малко от час посред бял ден се бях нагледал на всякакви отвратителни постъпки - някои, като подмятането на бутилката в градинката и развяващия се наляво-надясно псуващ тип, опасни за здравето и живота на гражданите, други, като хвърлянето на боклуци във фонтана и на паважа, отвратителни, а трети, като проститутките, спорещи за клиент, морално неприемливи. Нито един охранител! Никаква грижа за съвестните граждани! Никаква защита за тях и правата им!

Столицата ни не е безопасно място. Напротив! Дори посред бял ден се разхождат безчинстващи типове, които са над закона, над всичко и над всекиго. И всичко това - защото никой не ги спира. Всичко им е позволено, включително и да бъдат над всичко. Това е беззаконие. Тук не правя разлика между представителите на различните етнически групи. Нарушителите са ми еднакво противни без значение от това обстоятелство. Но истината е, че всички отвратителни постъпки бяха извършени от роми, а и колкото пъти съм ставал свидетел на такива в този участък - все такива са нарушителите. Фактите са си факти. Статистиката сочи, че на ромите рядко им се прави забележка, че те по-често нарушават обществения ред, отколкото представителите на другите етнически групи, че сред тях битовата престъпност е по-висока и т.н. (А и сигурно сте ставали свидетели как в градския транспорт българите ги проверяват за карти и билети, а ромите биват тактично подминавани от контрольорите.) Цифрите са си цифри и никой не може да ги обвинява в расизъм, ксенофобия или в каквото и да било. На тях им е безразлично. Те са просто цифри и отразяват факти.

Но беззаконието в самото сърце на столицата е повече от обезпокоително. Това е недопустимо! София, бидейки град, сигурността в който е меко казано съмнителна, а на места и отсъстваща, не заслужава да бъде европейска столица нито на спорта, нито на каквото и да било. Щом властта не може да осигури сигурността на своите граждани, как ще я осигури за гостите на столицата? Никак. Сигурност няма, закони няма, отвратените си отиват или си траят, затова отвратителните остават и процъфтяват.

Преди време по новините обявиха, че националистически групировки създавали отряди за самоотбрана. Веднага някои ги обвиниха в расизъм. Не мога да коментирам специално за тези групировки, но това ме наведе на следните мисли. Щом властта не може да гарантира живота и здравето на гражданите си, то същите тези граждани могат... Не! Длъжни са да гарантират сами своите живот и здраве, тъй като тези две ценности са абсолютни. Власт, която не ги обезпечава, не е в полза на народа и няма смисъл да съществува. Гражданите трябва да могат да се защитят. И те могат да го направят. 

Отрядите за самоотбрана не противоречат на закона. Напротив! Правната им основа е чл. 12 НК:

Чл. 12. (1) Не е общественоопасно деянието, което е извършено при неизбежна отбрана - за да се защитят от непосредствено противоправно нападение държавни или обществени интереси, личността или правата на отбраняващия се или на другиго чрез причиняване вреди на нападателя в рамките на необходимите предели.

Затова отряди (за неизбежна отбрана), които патрулират и се намесват в случай на противоправно нападение срещу някого, за да спасят живота и здравето на този някого, не са противоправни. Тези отряди, при липса на грижа от страна на държавата и общината за собствените им граждани, са единствената алтернатива за гарантиране на абсолютни ценности като живот и здраве. 

Но е крайно необходимо и да не си затваряме очите за безобразията! Да ги препятстваме, когато и както можем.  Да прилагаме законите еднакво за всички, а не избирателно (на етнически принцип). Но трябва и да се чувстваме сигурни, че нашата правота и чувството ни за справедливост няма да ни спечелят само болки и страдания... 

Нека всички се отвратим, за да покажем на отвратителните, че нямат място в цивилизованото гражданско общество, което ще изградим!