Народът като крепост

И така, новият ни външен дълг вече е факт. 16 милиарда лева икономическо бреме, което ще легне не плещите на всички нас. Е, вероятно не и върху тези, които го одобриха, защото на тях единствено джобовете ще натежат. За да си обясним ставащото у нас и поведението на управляващия ни политически „елит”, предлагам да си представим българския народ като крепост. По този начин ще изградим модел на ситуацията към настоящия момент и ще построим прогнози за бъдещото ѝ развитие.

Защо избрах да разгледам народа ни като крепост? Защото той трябва да бъде единен, монолитен, вътрешно стабилен, за да устои на нападенията, които идват отвън. Трябва да има ров, който да го отделя от неприятеля, бойници и кули, откъдето да го обсипва със стрели, когато приближи, и достатъчно смели бойци, които да влязат в бой за крепостта, ако врагът влезе в нея. Само че, както и нашата история многократно е показвала, все ще се намери в крепостта предател, който през нощта да отвори тихомълком вратите пред нападателите (срещу съответното заплащане, разбира се), за да превземат крепостта, която иначе не би паднала в техни ръце. Този път предателят не действа тихомълком. Напротив – всички станахме свидетели на отявленото незачитане на мнението на народа, видяхме как интригите и далаверите успяха да гарантират чуждестранния интерес и да пожертват българския национален такъв. Да, новият ни външен дълг е предателство, защото е ненужен, неоправдан и ще се плаща от всички нас, но също като предателствата от едно време, никой нищо не можа да направи, за да го спре. Тогава предателите са разчитали на потайност и незабележимост, а сега се уповават на политическата си сила. С решението за заема от 16 милиарда лева една от портите на нашата крепост падна.

Впрочем атаките срещу българския народ, отявлено поощрявани от „врага отвътре”, макар и идващи отвън, не са от вчера. С шистовия газ, обслужващ интересите на САЩ, управляващите от ГЕРБ не успяха. Не можаха да отровят българския народ и да превърнат плодородните земи на Добруджа в пустош. Тогава имаше масови протести. Хората знаеха, че дори само проучването ще превърне подпочвените води в смъртоносна течност, че питейната вода ще може да се запали със запалка, докато тече от чешмата, че житните класове повече няма никога да се полюшват под поривите на вятъра, а почвата ще стане черна и суха като пясък. Но тогава общественият отзвук беше огромен и управляващите не посмяха да продължат с плановете си. Крепостта успя да се спаси.

Последва опитът с въглищния газ, но и той не се увенча с по-голям успех. Може би управляващият политически „елит” все още не беше сигурен дали обещаното му от външния враг си струва риска у дома. При заема от 16 милиарда явно рискът си струва, т.е. тези, които го гласуваха, са сметнали, че облагите за тях превишават опасностите от противонародното им поведение.

Но както ГЕРБ и компания, така и външният ни враг осъзнават, че за да ограбят народа ни, за да го превърнат в послушен роб, то този народ трябва да бъде лишен от всякаква възможност да получи помощ отвън. Да, ние сме крепост под обсада – американските и западните интереси са навсякъде около нас и само чакат сгоден момент, за да пробият отбраната ни, и ще източат ресурсите ни, ще заробят целия ни народ и ще изгорят крепостта до основи. Но същите тези обсадили ни неприятели си дават ясна сметка за едно – все още има сила, която може да ги спре и която няколко пъти ни е измъквала от обсадно положение. Затова външният враг цели да прекъсне връзките ни с тази сила. Крепост под обсада не може да издържи вечно. Единственият ѝ шанс е помощ отвън. Нужна е армия, която да разкъса обръча от вражески войски и да я спаси. Русия ни освобождава от османско робство през 1878 г. Тя поставя основите на българската държавност след почти петстотин години гнет над нашия народ. След края на Втората световна война СССР има основната заслуга да не бъдем окупирани или разпарчетосани от победителите от Запада, които искат да укрепят влиянието си на Балканите като раздадат придобивки за наша сметка на нашите съседи – техни съюзници. През следващите четиридесет години България влиза в орбитата на СССР и става част от т.нар. Източен блок. Положителните резултати от този период са безспорни – развитие на родната промишленост, на земеделието, повишаване на благосъстоянието на населението. Има и негативни страни, основно изразяващи се в ограничаването на някои права на гражданите – основно на придвижване и свободата им на избор. В началото на деветдесетте години СССР прекратява своето съществуване. У нас настъпват т.нар. „Демократични промени”, които всъщност се състоят в псевдодемокрация и безпринципно разграбване на всички достижения на социалистическа България. Сходни процеси се наблюдават и в СССР. И макар че много хора критикуват „комунистите” за случващото се, обективната истина е точно обратната. Така наречения „комунистически режим” у нас строи, произвежда, дава работа на народа си, а псевдодемократите, които се нароиха след 1991 г. разграбиха производството, окрадоха поливната техника, задигнаха селскостопанските машини, разпродадоха съоръженията в предприятията за вторични суровини, напълниха си джобовете и с това се осъществи тяхната метаморфоза от вчерашни „комунисти” в днешни „демократи”. Но да се разпродадат достиженията на четиридесет години градивно управление не е лесна работа, та се наложи и западни „партньори” да помогнат на този процес.

Така стана и в СССР. Но с една съществена разлика. Разграбването в Русия продължи десет години. До 2000 г. Западът изсмука, каквото можа от тази държава, а след това беше озаптен. У нас вече двадесет и пет години ни смучат и наши, и чужди, а част от българите все още обвиняват управлението на Тодор Живков. Русия си стъпи на краката, а тръгна от сходно на нашето положение. Разбира се, Руската Федерация има огромни ресурси, по-голям човешки потенциал и т.н., но прояви и политическа воля да защити националните си интереси след като Елцин се оттегли от президенския пост. В България тази воля така и не се прояви. Псевдодемократите, които вече четвърт век превръщат народа ни в роб на Запада, както и техните западни господари, се страхуват, че силна и приятелски настроена към нас Русия може да осуети техните планове. Крепостта ни може да получи помощ и да се спаси от хищническите им планове. Затова трябва да разбият вековната дружба между нашите народи. Първо бяха провалени проектите „Южен поток” и АЕЦ Белене, за да се даде ясен знак на Русия, че не сме нито надежден партньор, нито искаме да си сътрудничим с братската държава. На второ място, България се обяви за санкции срещу Русия, нарече я агресор и подкрепи геноцида на киевската хунта в кризата в Украйна. На трето място, проамериканската позиция на страната ни беше още по-ясно заявена с готовността ни да приютим американски команден щаб и войски на наша територия (уж на НАТО). Всичко това бяха знаци, които трябваше до покажат на Русия, че ние сме против нея, че България е най-предан американски сателит. И ако сегашният заем бъде използван за превъоръжаване като знак към Руската Федерация, че може да очаква военна агресия от наша територия, то изобщо няма да се учудя.

Имаше протести срещу заема, но той бе приет. Има протести срещу агресивната ни антируска външна политика, но тя продължава. Има протести срещу подкрепата ни за киевската хунта, но тя продължава. Управляващите се чувстват достатъчно сигурни, за да правят каквото си искат без да ги интересуват протестите. Следователно печалбата им многократно надхвърля евентуалните загуби, които могат да последват от народния гняв. Икономическото заробване на българския народ е факт. Това беше пробив в отбраната на крепостта. Все повече се отдалечават спасителните сили, които могат да разкъсат обръча около нас. Вътрешният предател е известен, но не може да бъде отстранен, и ще продължи да отваря вратите за врага, който безпрепятствено да стигне до цитаделата ни (най-основните условия за елементарно съществуване). И тогава напълно ще ни унищожи!

След като изградихме този простичък модел, нека се запитаме откъде ще дойде следващият удар. Той най-общо може да дойде по две направления: срещу външната сила, която може да ни спаси (съюзника, който да разкъса обсадата) или срещу собствения ни народ (крепостта). Вероятно ударите ще продължат и по двете направления. Икономическото заробване и закупуването на въоръжения от САЩ са пример точно за това. Но какви ли още планове си правят зад океана и в Европейския съюз (ЕС)? Това не мога да кажа. Ясно е едно – целта е крепостта да падне, а защитниците ѝ да бъдат сломени. И ако не направим нещо решително по този въпрос, предателят ще отвори всички порти, врагът ще ни превземе и ще сложи край на съществуването ни. С това историята ще покаже, че обича да се повтаря, и че никога не ѝ омръзва да преподава един и същи урок, докато не бъде научен. А ние явно не се учим от нея…

Сценарият „Украйна” – една конспиративна теория

Повод да напиша настоящата статия ми даде интервю с Петро Гецко, министър-председател на непризнатата Република Подкарпатска Рус[1], което излезе днес (16-ти февруари) във в. „Правда” под названието „Капиталите и фашистите бягат в Галичина”. Интервюто е интересно поради няколко причини. На първо място, то изглежда като логично продължение на друго интервю на господин Гецко от 25 юни 2014 г., когато конфликтът в Украйна навлизаше в разгара си и все още нямаше споразумения от Минск. Още тогава обаче министър-председателят на Подкарпатска Рус даде много точен анализ, който в немалка степен се потвърди през следващите няколко месеца от хода на събитията. На второ място, гледната точка, която ни предоставя господин Гецко, дава нагледна и вътрешно непротиворечива, както и логически последователна хипотеза за причините на случващото се, за неговата динамика и евентуалните му бъдещи проекции, т.е. изгражда сценарий, обясняващ всичко, което се е случило и онова, което според него ще се случи. Споменах и предишното му интервю от средата на 2014 г., защото той тогава също представи сценарий, който половин година по-късно в по-голямата си част беше потвърден. Затова смятам, че неговите думи заслужават внимание, колкото и конспиративна теория да строят. В никакъв случай не твърдя, че това е нещо, което следва да се приеме на доверие. Напротив! Всяка теория е добре да се приема с известна доза скептицизъм, да се изследва наред с други, които обясняват събитията, да се подлага на критичен анализ и само ако последователно доказва своята правилност и издържи на всички проверки, следва да бъде счетена за утвърдена. Накратко ще представя в следващите редове вижданията на господин Гецко за сценария „Украйна”.

„Украинските капитали през последната половин година бягат в Галичина, там се закупува земя, недвижимо имущество, бизнес, което означава скорошно присъединяване на три западни области (на Украйна) към Полша” – коментира Петро Гецко развитието на ситуацията в Украйна. – „От друга страна, това означава, че Западът вече се е примирил със загубите на Киев и е готов да търгува с Русия за неговото преформатиране. Възможно е до пълната яснота по предмета на пазарлъка да е необходимо в близките три месеца провеждането и на Минск 3 и Минск 4, но тенденцията е налице” – добавя той.

Според Гецко резултатите от Минск 2 са: изграждане на образа на Путин като миротворец, на Европа – като на изплашена от предстояща война, а на Порошенко му остава само да демонстрира готовността си да се оттегли от поста си, което оттегляне е съгласувано с Белия дом.

Донецката народна република (ДНР) и Луганскта народна република (ЛНР) се сдобиват де факто със суверенитет и с това помагат, създавайки прецедент, и на други региони в Украйна, в частност на Задкарпатието. В договореностите от Минск (както Гецко ги нарича „Минск 2”) е предвидена именно конституционна реформа, в която да се уредят въпросите за статута на областите и регионите на Украйна. А веднъж започне ли обсъждане на конституционната реформа, неизбежно ще се надигнат гласове за „особен статут”, включително и от страна на русините в Украйна. А може би именно това е била и целта на Запада още от началото на така наречения „майдан”!

А нека разгледаме и следния сценарий. Западът инспирира така наречения „майдан” след като дава големи обещания за просперитет, с които да изкуши народа на Украйна. Решава за свое оръжие да използва украинския национализъм, за който знае, че е доста силен, извънредно жесток и краен, а най-важното – отявлено антируски. И за да се продължи противопоставянето на Руската федерация, Западът решава да мобилизира украинските националисти за своите цели – на първо място за свалянето на законно избрания президент Янукович. Майданът след една провокация става неконтролируема тълпа от разгневени „метежни елементи”, които са достатъчно фанатизирани, за да изпълняват заповеди без да се замислят. Първата цел на Запада е постигната – Янукович е свален и киевската хунта идва на власт. Вторият етап е да се смаже евентуалната съпротива след преврата. За тази цел е устроено масовото изгаряне на мирни граждани в Одеса. Избиват се хора и на други места. Само страхът може да скове едно население, за да не се съпротивлява, въпреки че се чувства застрашено в достатъчна степен, за да иска да действа. Вторият етап е в общи линии завършен, но не съвсем. За да бъде успешно приключването му, необходимо е онези, които не се чувстват етнически украинци, да бъдат направени такива, защото етнически руснаци в страна, която трябва да се изгради на изцяло антируска основа, са недопустими. Те биха били „пета колона” или „тихият враг в тила”. Киевската хунта по „съвет” на Запада започва програма на асимилация. Тук обаче нещата изглежда, че отиват на зле, защото населението на ДНР и ЛНР решава да се съпротивлява, за да спаси своята идентичност от асимилационните усилия на Киев и нацгвардията.

Това, което Гецко намеква, е, че всъщност Западът не се е излъгал в преценката си (т.е. не си е мислил, че всичко ще мине тихомълком), а точно обратното – целял е тази съпротива от страна на населението на ДНР и ЛНР. Защо? За да може да се стигне до преговори. Крим може и да е бил изненада. Там всичко се случи много бързо. Но може и да е бил планиран от Запада. Макар че е по-скоро първото, защото от гледна точка на този сценарий, предполагам, че и той е бил предвиден за разменна монета в преговорите, а отцепването му толкова рано го изважда изобщо от размяната. ДНР и ЛНР се опълчват срещу хунтата. Започва гражданска война. За Запада това е възможност да се задълбочи конфликтът и да се изострят онези сепаратистки тенденции, които и преди са съществували в Украйна, но не така остро. И какво по-добро оръжие за тяхното разпалване от нацизма, чийто фанатизъм е ужасяващ и чиито зверства не познават граници. Всичко това (проявленията на нацизма) е идеалният повод сепаратистки настроеното население да поиска независимост или присъединяване към някой съсед, приютил голяма част от етническите му братя и сестри.

И така започна кръвопролитният конфликт в Източна Украйна – нацисти срещу опълченци. Все повече се изостряха исканията за независимост и невъзможността за връщане на положението в състоянието му отпреди конфликта – твърде много мирни граждани бяха избити от киевската хунта, за да може някой да забрави или да прости. И най-накрая в Минск 2 се появи искането за конституционна реформа. За да може да се преразгледа статута на регионите и областите. Да, Върховната Рада, отхвърли минските договорености. Но щом Западът успя да свали едно законно правителство и да постави послушни марионетки на негово място, то едва ли би имал скрупулите или някакви пречки да го направи отново. Така че несъгласието на Върховната Рада е временно явление. Порошенко също. Той може би е само изкупителна жертва, върху която да се хвърли вината за всичко случило се – за кръвта, за насилието – за да може Западът да излезе чист. „Ама ние нищо не сме знаели, той го е крил от нас! Наистина ли е извършил всички тези зверства! Потресени сме!” – вероятно в един глас ще мърморят Оланд и Меркел, а Обама само ще цъка с език от възмущение от постъпките на господин Порошенко. Но и Порошенко не е за жалене, защото стимулът му да изпълнява заповедите на Запада е алчността му за власт и пари. Получи ги, а сега трябва да следва сценария, който други са написали, дори и този сценарий да свърши с гибелта му (това странно напомня сюжета на „Макбет”). Рано или късно конституционната реформа ще се разгледа от Върховната Рада и ще бъде приета. За целта вероятно ще се стигне и до Минск 3, а може би и до Минск 4. Но за какво му е на Запада да пролива толкова много кръв, да дава празни обещания на украинския народ, да впряга за своите нужди неконтролируемата енергия на украинските нацисти, чиито лидери е купил, но въпреки това лоялността им не винаги е гарантирана? Отговорът, според тази конспиративна теория, е: „За да разпарчетоса Украйна”. Западът ясно съзнава, че Украйна не може да се интегрира нито в ЕС, нито в НАТО, защото приблизително половината от населението ѝ е русофилско и православно. То не би желало да влезе във външнополитически съюз с отявлено антируска насоченост. Каквито и обещания да му се дават, то не би направило това. От друга страна, част от украинските региони са с преобладаващо антируско население. Затова Западът решава, че тях може да използва и да ги откъсне от Украйна, защото това ще е направила и Русия с проруските региони.

Т.е. идеята на Запада е с няколко хода да създаде такава ситуация, при която присъединяването на Източна Украйна към Руската федерация да стане неизбежно. Именно геноцидът срещу жителите на ДНР и ЛНР го прави неизбежно. След това да се хвърли цялата вина върху Русия, като се твърди, че именно тя стои зад конфликта, че тя е онази, която е „анексирала” територията на суверенна държава, че тя е нарушителят на международния мир и на международното право. След като достатъчно са очернили Русия, западните сили ще са създали с конституционната реформа самоуправляващи се области в Западна Украйна. След като видят как Русия разпокъсва тяхната Велика Украйна, то тези области с антируското си население, още повече ще я намразят. Ще станат още по-податливи на влиянието на Запада. И тогава ще поискат да се присъединят към него. Било като влязат в състава на Полша, както предвижда Гецко, било като присъединят остатъчната част от Украйна, но вече една нацистка Украйна, към ЕС и НАТО. В тази теория сепаратизмът не е случайна последица от антихуманната политика на Киев, а е цел на Запада, за да придобие контрол над още едно парче земя в посока към Русия. Социалната цена и огромните материални загуби от страна на мирните украински граждани не влизат в сметките на Запада. Не го и интересуват. Той успя чрез своите марионетки от киевската хунта и най-жестокото си оръжие – нацистите от нацгвардията – да разпокъса една държава, за да си присвои част от нея (като, разбира се, оправданието, колкото и по детски глуповато да звучи, ще бъде: „Ама Путин започна пръв!”).  И геноцидът в Донбас е само едно от отвратителните средства, които са предвидени в играта на Запада и слугите му от киевската хунта!

---

[1] Подкарпатска Рус – (още наречена Подкарпатска Украйна) след Първата световна война тази територия, която нерядко е сменяла господаря си преди това, влиза в състава на Чехословакия на 4 юни 1920 г. под названието Подкарпатска Рус, благодарение на Сен-жерменския мирен договор. След като независимостта на Чехословакия е ликвидирана с Мюнхенския договор от 1938 г., на 15 март 1939 г. е провъзгласена независимата държава Карпатска Украйна на територията, дотогава носила названието Подкарпатска Рус. Животът на независимата държава е изключително кратък, защото само три дни по-късно – на 18 март 1939 г. – тя бива окупирана от унгарски войски. С края на Втората световна война територията влиза в състава на СССР и по-точно в състава на Украинската ССР (УССР)(това става с договор между СССР и Чехословакия от 29 юни 1945 г.). Така се създава Задкарпатската област на УССР. Понастоящем областта се намира в състава на Украйна и е единствената област, която граничи със Словакия и Унгария. Територията ѝ е 12 777 кв. км., а населението – 1 259 068 души. Част от това население са русините. Русините са източнославянско население, обитаващо земите на Задкарпатието, Източна Словакия, Сръбска Войводина, Югоизточна Полша, Унгария и Северозападна Румъния. В Руската федерация, Украйна, Полша, Словакия, Чехия, Сърбия и Хърватия ги признават за етническо малцинство. Това население е най-активно в изявяване на правото си на самоопределение на територията на Подкарпатска Рус. На 1 декември 1991 г. едновременно с референдума за независимост на Украйна се провежда и Задкарпатски областен референдум, в който 78 % от взелите в него участие избиратели гласуват за даването на областта на статут на „специална самоуправляваща се територия”, т.е. автономия. През 1992 г. и 2002 г. Задкарпатският областен съвет се обръща към централните власти на Украйна с молба да признаят русините за отделна националност, а в началото на 2007 г. с абсолютно мнозинство от гласовете със свое собствено решение признава русините за коренна националност на Задкарпатието. Русините приемат Акт за провъзгласяване на възстановяването на Република Подкарпатска Рус и от 2008 г. започват да считат границите си със съседните украински области за национални, а не за областни. С идването на власт на киевската хунта през 2014 г., русините се обръщат към президента Путин с молба да признае възстановената им независима държава и да изпрати мироопазващи сили, които да ги защитят от галицкия нацизъм в Задкарпатието.