Народът като крепост

И така, новият ни външен дълг вече е факт. 16 милиарда лева икономическо бреме, което ще легне не плещите на всички нас. Е, вероятно не и върху тези, които го одобриха, защото на тях единствено джобовете ще натежат. За да си обясним ставащото у нас и поведението на управляващия ни политически „елит”, предлагам да си представим българския народ като крепост. По този начин ще изградим модел на ситуацията към настоящия момент и ще построим прогнози за бъдещото ѝ развитие.

Защо избрах да разгледам народа ни като крепост? Защото той трябва да бъде единен, монолитен, вътрешно стабилен, за да устои на нападенията, които идват отвън. Трябва да има ров, който да го отделя от неприятеля, бойници и кули, откъдето да го обсипва със стрели, когато приближи, и достатъчно смели бойци, които да влязат в бой за крепостта, ако врагът влезе в нея. Само че, както и нашата история многократно е показвала, все ще се намери в крепостта предател, който през нощта да отвори тихомълком вратите пред нападателите (срещу съответното заплащане, разбира се), за да превземат крепостта, която иначе не би паднала в техни ръце. Този път предателят не действа тихомълком. Напротив – всички станахме свидетели на отявленото незачитане на мнението на народа, видяхме как интригите и далаверите успяха да гарантират чуждестранния интерес и да пожертват българския национален такъв. Да, новият ни външен дълг е предателство, защото е ненужен, неоправдан и ще се плаща от всички нас, но също като предателствата от едно време, никой нищо не можа да направи, за да го спре. Тогава предателите са разчитали на потайност и незабележимост, а сега се уповават на политическата си сила. С решението за заема от 16 милиарда лева една от портите на нашата крепост падна.

Впрочем атаките срещу българския народ, отявлено поощрявани от „врага отвътре”, макар и идващи отвън, не са от вчера. С шистовия газ, обслужващ интересите на САЩ, управляващите от ГЕРБ не успяха. Не можаха да отровят българския народ и да превърнат плодородните земи на Добруджа в пустош. Тогава имаше масови протести. Хората знаеха, че дори само проучването ще превърне подпочвените води в смъртоносна течност, че питейната вода ще може да се запали със запалка, докато тече от чешмата, че житните класове повече няма никога да се полюшват под поривите на вятъра, а почвата ще стане черна и суха като пясък. Но тогава общественият отзвук беше огромен и управляващите не посмяха да продължат с плановете си. Крепостта успя да се спаси.

Последва опитът с въглищния газ, но и той не се увенча с по-голям успех. Може би управляващият политически „елит” все още не беше сигурен дали обещаното му от външния враг си струва риска у дома. При заема от 16 милиарда явно рискът си струва, т.е. тези, които го гласуваха, са сметнали, че облагите за тях превишават опасностите от противонародното им поведение.

Но както ГЕРБ и компания, така и външният ни враг осъзнават, че за да ограбят народа ни, за да го превърнат в послушен роб, то този народ трябва да бъде лишен от всякаква възможност да получи помощ отвън. Да, ние сме крепост под обсада – американските и западните интереси са навсякъде около нас и само чакат сгоден момент, за да пробият отбраната ни, и ще източат ресурсите ни, ще заробят целия ни народ и ще изгорят крепостта до основи. Но същите тези обсадили ни неприятели си дават ясна сметка за едно – все още има сила, която може да ги спре и която няколко пъти ни е измъквала от обсадно положение. Затова външният враг цели да прекъсне връзките ни с тази сила. Крепост под обсада не може да издържи вечно. Единственият ѝ шанс е помощ отвън. Нужна е армия, която да разкъса обръча от вражески войски и да я спаси. Русия ни освобождава от османско робство през 1878 г. Тя поставя основите на българската държавност след почти петстотин години гнет над нашия народ. След края на Втората световна война СССР има основната заслуга да не бъдем окупирани или разпарчетосани от победителите от Запада, които искат да укрепят влиянието си на Балканите като раздадат придобивки за наша сметка на нашите съседи – техни съюзници. През следващите четиридесет години България влиза в орбитата на СССР и става част от т.нар. Източен блок. Положителните резултати от този период са безспорни – развитие на родната промишленост, на земеделието, повишаване на благосъстоянието на населението. Има и негативни страни, основно изразяващи се в ограничаването на някои права на гражданите – основно на придвижване и свободата им на избор. В началото на деветдесетте години СССР прекратява своето съществуване. У нас настъпват т.нар. „Демократични промени”, които всъщност се състоят в псевдодемокрация и безпринципно разграбване на всички достижения на социалистическа България. Сходни процеси се наблюдават и в СССР. И макар че много хора критикуват „комунистите” за случващото се, обективната истина е точно обратната. Така наречения „комунистически режим” у нас строи, произвежда, дава работа на народа си, а псевдодемократите, които се нароиха след 1991 г. разграбиха производството, окрадоха поливната техника, задигнаха селскостопанските машини, разпродадоха съоръженията в предприятията за вторични суровини, напълниха си джобовете и с това се осъществи тяхната метаморфоза от вчерашни „комунисти” в днешни „демократи”. Но да се разпродадат достиженията на четиридесет години градивно управление не е лесна работа, та се наложи и западни „партньори” да помогнат на този процес.

Така стана и в СССР. Но с една съществена разлика. Разграбването в Русия продължи десет години. До 2000 г. Западът изсмука, каквото можа от тази държава, а след това беше озаптен. У нас вече двадесет и пет години ни смучат и наши, и чужди, а част от българите все още обвиняват управлението на Тодор Живков. Русия си стъпи на краката, а тръгна от сходно на нашето положение. Разбира се, Руската Федерация има огромни ресурси, по-голям човешки потенциал и т.н., но прояви и политическа воля да защити националните си интереси след като Елцин се оттегли от президенския пост. В България тази воля така и не се прояви. Псевдодемократите, които вече четвърт век превръщат народа ни в роб на Запада, както и техните западни господари, се страхуват, че силна и приятелски настроена към нас Русия може да осуети техните планове. Крепостта ни може да получи помощ и да се спаси от хищническите им планове. Затова трябва да разбият вековната дружба между нашите народи. Първо бяха провалени проектите „Южен поток” и АЕЦ Белене, за да се даде ясен знак на Русия, че не сме нито надежден партньор, нито искаме да си сътрудничим с братската държава. На второ място, България се обяви за санкции срещу Русия, нарече я агресор и подкрепи геноцида на киевската хунта в кризата в Украйна. На трето място, проамериканската позиция на страната ни беше още по-ясно заявена с готовността ни да приютим американски команден щаб и войски на наша територия (уж на НАТО). Всичко това бяха знаци, които трябваше до покажат на Русия, че ние сме против нея, че България е най-предан американски сателит. И ако сегашният заем бъде използван за превъоръжаване като знак към Руската Федерация, че може да очаква военна агресия от наша територия, то изобщо няма да се учудя.

Имаше протести срещу заема, но той бе приет. Има протести срещу агресивната ни антируска външна политика, но тя продължава. Има протести срещу подкрепата ни за киевската хунта, но тя продължава. Управляващите се чувстват достатъчно сигурни, за да правят каквото си искат без да ги интересуват протестите. Следователно печалбата им многократно надхвърля евентуалните загуби, които могат да последват от народния гняв. Икономическото заробване на българския народ е факт. Това беше пробив в отбраната на крепостта. Все повече се отдалечават спасителните сили, които могат да разкъсат обръча около нас. Вътрешният предател е известен, но не може да бъде отстранен, и ще продължи да отваря вратите за врага, който безпрепятствено да стигне до цитаделата ни (най-основните условия за елементарно съществуване). И тогава напълно ще ни унищожи!

След като изградихме този простичък модел, нека се запитаме откъде ще дойде следващият удар. Той най-общо може да дойде по две направления: срещу външната сила, която може да ни спаси (съюзника, който да разкъса обсадата) или срещу собствения ни народ (крепостта). Вероятно ударите ще продължат и по двете направления. Икономическото заробване и закупуването на въоръжения от САЩ са пример точно за това. Но какви ли още планове си правят зад океана и в Европейския съюз (ЕС)? Това не мога да кажа. Ясно е едно – целта е крепостта да падне, а защитниците ѝ да бъдат сломени. И ако не направим нещо решително по този въпрос, предателят ще отвори всички порти, врагът ще ни превземе и ще сложи край на съществуването ни. С това историята ще покаже, че обича да се повтаря, и че никога не ѝ омръзва да преподава един и същи урок, докато не бъде научен. А ние явно не се учим от нея…