Призив към българския народ!

Возя се днес сутринта в трамвай № 5 и слушам как мъж на видима възраст около 70 години коментира нещата от живота. Нищо особено, ще кажете вие, но имаше нещо, което ме накара да пиша тук. Спомняше си за завод "6-ти септември", който сега бил разрушен, превърнат в "конна поляна". Бил инженер, дошъл от село в големия град, следвал в Германия и Франция, а след това станал "строител на социализма". Работа имало за всички, всеки нещо някъде работел и получавал пари за това. Сградите не се рушали, защото винаги имало кой да ги поправи. Около него имаше и други възрастни хора, та и те започнаха да си спомнят за "онова" време, кой в какъв завод и къде е работил, кой къде какво е строил. А ако не своята история, то поне някаква подобна ще разкаже. И това ме накара да се замисля над нещо, което на пръв поглед е очевидно, но може би не го осъзнаваме достатъчно ясно. "Онова" време, колкото и да го критикуват поради липсата на свобода, всеобхватната и силна ръка на Партията (единствената по онова време, а и реално сляла се с държавата), както и други недостатъци, все пак има и своята привлекателност. За мен тази привлекателност е в духа, който и днес видях. Това е дух на строителство, на градеж, на солидарност, накратко това е духът на едно единно общество. Пишейки този коментар в условията на протести срещу правителството на господин Орешарски, на контрапротести срещу протестите, на окупация на Софийския университет "Св. Климент Охридски", на протести срещу окупацията, то с голямо съжаление констатирам разделението в българското общество. Това е очевидният факт. А неочевидният е, че хората, които още имат съзнанието за общност и са истинските "строители на съвременна България", си отиват. Тези хора са на възраст и с техния край ще си отидат и последните шансове на народа ни да се обедини, ако не осъзнае заплахата. Не са само тези хора, разбира се, но този дух, за който говоря, е най-силен у тях.
Защо говоря така? Протести и контрапротести са еднакво контрапродуктивни - това е народна енергия, която се канализира в непроизводителни, нетворчески действия. Тази народна енергия може да се оползотвори, а не да се хаби. Вместо протести и контрапротести, защо тези хора не се хванат и с доброволен труд не започнат да строят или ремонтират пътища например. Ама те били образовани, ще каже някой. Ами като са образовани, с какво си проличава образоваността им като стоят пред Народното събрание, пред Президентството, пред Министерския съвет или пред Софийския университет и крещят, думкат, скандират. Със същия успех образоваността им ще си проличи като поставят павета, прекопават градинки или запълват дупките по улиците. Да, примерът е силно огрубен, но искам един народ, който не се разпознава като такъв, да се осъзнае. Нямаме време! Ако народът ни не започне да мисли като такъв, то над 1300 години история ще приключат безславно. Това, което поробителят не е успял да стори за 500 годин, ще ни се случи без да имаме враг, ще го направим ние самите - ще се затрием, ще се заличим от лицето на земята. Това ние не можем да го допуснем! Едно или друго правителство, дясно или ляво, това не е от значение. Правителството трябва да бъде националноотговорно. Ако някой иска да предложи нещо градивно, ако иска да промени живота в страната към по-добро, то нека той да действа в рамките на закона, но в диалог с управляващите. Това е и моят призив: не стойте по улиците да скандирате, не окупирайте българските висши учебни заведения, не хабете народната енергия! Нека правителството да си изгради механизъм за предложения и консултации, нека Народното събрание и Министерският съвет да организират широки обсъждания преди приемането на един или друг нормативен акт (по подходящ начин, така че да не се блокира процедурата по приемането)(по този начин ще могат да се отсеят добрите от лошите идеи, но и да се видят предложените нормативни актове от всички страни, с всичките им слабости и съмнителни аспекти), а що се отнася до българските граждани, то тях ги призовавам да участват в обществения живот, но по градивен и по никакъв друг начин. Нека всички се организираме в доброволни инициативи, нека да мислим как да направим живота по-добър, така че да построим отново съвременна България!
Българи, осъзнайте, че нямаме време! Ако цялата нация не се обедини и не се отдаде на производителен труд, ако принципите на справедливост и солидарност не ни станат ръководни принципи, то най-страшното не е, че ще изчезнем като етнос през 2050 г., както ни плашат някои социолози, а че за по-малко от 10 години ние ще се разградим като нация. За мен това, което може да ни спаси са колективни доброволчески инициативи (примерно по проекта "зелена София"), активно СЪТРУДНИЧЕСТВО между управляващи и граждани, зачитане правата на другите, защото който не зачита чуждите права и упражнява своите превратно, действа срещу цялата правна система, действа не само срещу този, чиито права нарушава, но и срещу цялото общество, а така допринася за неговото разединение. И така накратко, за да завърша: СПРАВЕДЛИВОСТ! СОЛИДАРНОСТ! ЕДИНСТВО!
И това трябва да стане скоро... дори веднага...

"НЕ" на окупацията!

Възмутително! Нелепо! Абсурдно... но, уви, факт. Това е накратко "окупацията" на български висши учебни заведения. 
Разбира се, мен лично най-силно ме вълнува съдбата на Софийския университет "Св. Климент Охридски", защото съм негов студент. Въпросът все пак обаче е принципен... Недопустимо е под политически лозунги против едно или друго правителство да се окупира университет. Който и да било, където и да било! Защо?
На първо място, университетът е учреждение, което се занимава с образование и наука, а не с политика. Да се смесват двете е опасно. На науката политиката не може да диктува правила. Науката се развива съгласно свои закономерности, които не се влияят от конюнктурата. Политиката, от своя страна, е извънредно динамична: тя ту изкарва едни лица на сцената, ту други, ту трети, а накрая всичките ги покрива със завесата на забравата или апатията. Ако някой иска да прави политическа кариера, да върви пред Народното събрание и да си скандира там! А защо не и пред Президентството?! Ако не е доволен от решение на Конституционния съд, да протестира пред него. Университетите политически решения не взимат и изобщо не се занимават с политика. Тогава защо е тази "окупация" с чисто политически характер на тези учреждения?! Отговорът е очевиден: за да се вдигне шум, за да се намесят медиите и да покрият с лаври протестиращите - да покажат, че и студентите подкрепят протестите срещу правителството. Да... но само някои студенти... Колко едностранчиво медиите отразяват всичко днес! Как политическите протести взимат за своя жертва науката и образованието, за да постигнат целите си, напук на интересите на обществото (за които ще стане дума в следващия абзац) и най-вече на правата на студентите. А за онези, които искат да учат, какво? Тях някой пита ли ги? Но за това ще стане дума един абзац по-долу...
На второ място, в университетите се разпространяват знания, предава се опит, изграждат се квалифицираните кадри, които един ден да могат да поемат в свои ръце управлението, икономиката, всички сфери на обществения живот. От тяхната днешна подготовка зависят утрешните им качества, зависи и бъдещето на нацията ни. Разбира се, протестиращите не могат да вникнат в тази толкова простичка истина, че без качествени кадри просперитетът на България е немислим. "Окупаторите" толкова далеч напред не виждат. За тях важна е политическата промяна тук и сега, каквито и да са последиците. Това е лошо. Пълна липса на далновидност. Конфуций е казвал: "Ако искаш да осигуриш благополучие на населението за една година, посей ориз! Ако искаш да осигуриш благополучието на населението за десет години, посади дърво! Ако искаш да осигуриш благополучието на населението за сто години, образовай го!" "Окупаторите" изглежда са готови заради едногодишната реколта от ориз да пожертват сто години просперитет на населението. 
На трето място, "окупаторите" нарушават чужди права! Всеки студент има право на образование. Той затова се е записал във висше учебно заведение след успешно издържани изпити, затова е платил и такси, купил си е учебници, направил си е някакви планове за живота, в които е било заложено и това време за учене. Фактическите действия на "окупаторите" лишават студентите от това тяхно право (да получават образование), а следователно и тези действия сами по себе си са противоправни. Основание за това разсъждение можем да намерим на най-високо ниво - в основния закон на Република България - Конституцията:

Чл. 53. 
(1) Всеки има право на образование.
Чл. 58. 
(1) Гражданите са длъжни да спазват и изпълняват Конституцията и законите. Те са длъжни да зачитат правата и законните интереси на другите.

И така, от една страна, всеки има право на образование според КРБ, а, от друга страна, всеки е длъжен да спазва и изпълнява КРБ, законите и да зачита правата и законните интереси на другите. "Окупаторите" накърняват конституционното право на студентите на образование, а по този начин нарушават и разпоредбите на КРБ. За какво правосъзнание и изобщо за какво гражданско съзнание могат да говорят хора, които нямат никакви угризения, че нарушават чужди права?! Това си е чиста проба лицемерие!

Така наречената "окупация" не е нищо повече от лицемерно политиканстване, от което не страда никой друг освен българските образование и наука. Политическата класа това не може да я трогне, но със сигурност нарушава правото на студентите на образование. Това е нарушение на КРБ, което не може да бъде оправдано по никакъв начин. Защото да се оправдава едно правонарушение с целесъобразност, какъвто е случаят, означава изобщо да се отрече правото като регулатор на обществените отношения и да се отвори път пред безправието, пред "законите на джунглата" и хаоса в обществото. Това е недопустимо и трябва всеки български гражданин, отговорен пред себе си, своето съзнание и своя народ да излезе в защита на правото, образованието и науката! "НЕ" на окупацията!

Правните субекти по чл. 51, ал. 2 от ЗУЕС

Тази тема се явява продължение на вече разгледаната относно съдържанието, което се влага в понятието "пребиваване". Без разглеждането обаче на правните субекти, които влизат в обхвата на цитираната вече разпоредба, анализът остава непълен. Чл. 51, ал. 2 гласи: 

(2) (Изм. - ДВ, бр. 57 от 2011 г.) Не се заплащат разходите по ал. 1 за деца, ненавършили 6-годишна възраст, както и от собственик, ползвател и обитател, който пребивава в етажната собственост не повече от 30 дни в рамките на една календарна година.

Що се отнася до децата, ненавършили 6-годишна възраст, тук нищо особено няма. Интересуват ни другите три категории субекти, а именно: "собственик", "ползвател" и "обитател". На тях ще се спра подробно в следващото изложение.

Субект на правото е онова лице било то физическо, или юридическо, с чието поведение правото свързва настъпването на някакви правни последици. След като вече беше изяснено в какво се състои поведението - "пребиваване", то за настъпването на правните последици - неплащането на разходите по ал. 1 - трябва да се изясни и въпросът за субекта. 

На първо място, ще се спра на лицата, влизащи в категорията "собственик". За собственика е писано много и затова подробното му разглеждане тук не е необходимо. Собственикът има абсолютната власт върху вещта изначално, стига да не я ограничи доброволно, което пък ограничаване и възможността му за такова също произтича от тази абсолютна власт. Условно се приема, че собственикът има право на владение, на ползване и на разпореждане - три правомощия, които в своята съвкупност съставляват правото на собственост. Собственикът е този, който може да използва вещта си по всеки начин, който намери за удачен, като има някои императивни норми от действащото право, с които трябва да се съобразява. Примерно, не можете да си взривите апартамента, защото по този начин ще застрашите целия блок или поне други апартаменти, или най-малкото общите части, които принадлежат на всички собственици на самостоятелни обекти в блока. И така собственикът може да ползва своя самостоятелен обект лично, но може и да предостави на другиго това свое право. Може да го ползва за живеене, но може да реши, че предпочита да го ползва за офис, а защо не и за склад? Може да го отдаде под наем, а може и да пусне друго лице да живее там без да му иска пари (примерно, дошъл братовчеда на лелята на собственика от дълбоката провинция без пари и както се казва "само с ризата на гърба си", та собственикът решил да го пусне да си "поживее" в самостоятелния му обект, докато си намери работа и "си стъпи на краката"). Важното е, че собственикът има най-голяма свобода да реши какво да прави със самостоятелния си обект. Той е вписан в нотариалния акт на обекта като собственик, той единствен може да се разпорежда с обекта. Въпросите за съсобственост на самостоятелния обект или за обект под режима на съпружеска имуществена общност не променят по същество правомощията, за които вече стана дума. Има само някои специфики относно упражняването им.

Не така стои въпросът с втората категория субекти - ползвателите. За разлика от собственика ползвателят няма правомощието разпореждане. Той има правото да ползва обекта, което означава, че от трите изредени правомощия при него не съществува правомощието разпореждане. Обикновено ползвателят ползва самостоятелния обект по съглашение със собственика, поради някакво договорно правоотношение, възникнало между двамата. Примерно, договор за наем. Ползвателят може да ползва обекта, защото собственикът е дал своето съгласие за това. Тук е ключовият момент, когато говорим за тези три категории субекти по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗУЕС. Защо? Защото не е задължително ползването като такова да е целта на ползвателя. Важното тук е, на първо място, съгласието на собственика да се осъществяват фактически действия на ползване на обекта, а, на второ място, самите фактически действия по ползването на обекта от страна на ползвателя без значение каква е целта на последния. Именно тази фактическа страна на ползването е от значение - трябва да се осъществява по някакъв начин, което е тясно свързано и с вече разгледания въпрос за пребиваването. В чл. 51, ал. 2 се говори за фактически действия, нещо, което води до видима, осезаема промяна в действителността, а не само в правното състояние на обекта. Защото собственика може да сключи договор за наем с ползвателя, който ще бъде наемател, но последният да не ползва обекта. Тогава пребиваване няма да има. А кога ще има и защо е толкова важно това уточнение за фактическите действия? Каква е реалната приложимост на тези съждения? Давам два примера:

Вие сте собственик. Купили сте си апартамент наскоро, но той е в състояние, категорично непозволяващо да живеете в него. Викате си майстори да Ви сложат плочки, мивка, душкабина и, разбира се най-важното, тоалетна чиния. Та Вашите майстори и Вие сключвате договор. Вие им давате ключ и ги оставяте да творят, а какво ще "сътворят" в апартамента Ви не знаете. Стоят си те по цял ден, къртят, лепят, режат, пробиват и други подобни. Минават през общите части на входа, оставят след себе си мръсни следи от обувки, от влачене на тежки предмети. Въобще голямо "мазало". Но за да си свършат работата във Вашия самостоятелен обект, те все пак са В него, т.е. фактически присъстват на територията му в един продължителен период от време, в което ползват електричеството му, течащата вода и изобщо си изграждат някакви условия за работа, така че да не им е прекалено некомфортно престояването във Вашия обект. Освен това могат да бъдат намерени на това място, защото примерно секретарката им или клиентите им най-малкото знаят (или поне ща научат, ако им се обадят по мобилния), че те ремонтират именно Вашия самостоятелен обект. Вашите майстори със сигурност пребивават по смисъла на термина "пребиваване", за който вече стана дума. Те са ползватели - Вие като собственик сте им дал разрешението да Ви влязат в обекта, да мажат на поразия и да правят всякакви зулуми вътре, с надеждата, че накрая, когато всичко е готово, ще влезете в някакъв царски палат едве ли не. Те от своя страна, са получили Вашето разрешение, но не ползват обекта Ви, защото това им е целта. Те го ползват (електричество, вода, прилежащи части, през които минават и където си оставят някакви материали и т.н.), ЗАЩОТО това им е безусловно необходимо, за да могат да изпълнят договора си с Вас - да Ви престират онзи резултат по договора за изработка, който сте сключили. Поради тази причина, те са ползватели, независимо, че пряката им и основна цел не е да се ползват от полезните свойства на Вашата вещ. Това е неизбежно обаче, ако те искат да постигнат централната си цел - да Ви ремонтират апартамента.

Вторият пример е свързан с брокерите. Та Вашите майстори отдавна вече ги няма, свършили са си работата що-годе читаво, но Вие за всеки случай сте я покрили тази работа с дебели персийски килими и солидна мебелировка. И в един хубав (или не толкова, защото иначе нямаше да стигнете вероятно до това решение) ден решавате да си продадете апартамента. Сключвате договор с юридическо лице, предоставящо брокерски услуги. По веднъж-два пъти седмично идва едно младо и усмихнато момиче с някой и друг потенциален купувач, за да му покаже Вашия самостоятелен обект. Целта нито на момичето, нито на потенциалния купувач е да Ви ползва обекта. Поне не централната, главната цел. Целта е да се запознае купувачът с плюсовете и минусите на самостоятелния Ви обект, за да може да вземе решение дали да поиска да го купи и на каква цена. Безспорно Вие сте дал съгласието си за тези визити и също толкова е безспорно, че целта им не е да се ползват от лукса на Вашия апартамент. Все пак по посочените вече критерии, тези визити отговарят на пребиваване. Освен това има и някаква регулярност, та дори и отделната визита да не е много продължителна, то пак времетраенето става непренебрежимо като вземем това предвид. Така че и в този случай ще сме изправени пред ползване на обекта.

И в двата случая, дадени като пример, сме изправени пред "ползватели" по смисъла на чл. 51, ал. 2 и следва да разсъждаваме с оглед на вече приетите критерии за установяване на "пребиваване" дали следва да се ползват от правото на неплащане на разходите по ал. 1, т.е. дали пребиваването годишно надхвърля 30 дни.

Последна остана категорията "обитател". Тя е най-тясната от трите. Вече стана ясно, че най-широка е тази на собственика от гледна точка на правомощията, с които той разполага. По-тясна е тази на ползвателите, които нямаха на свое разположение правомощието разпореждане. Обитателят е нещо като ползвател. Всъщност той си е ползвател, но ограничен в целта, с която използва самостоятелния обект. Той го ползва именно за обитаване. Това е централната му цел. При ползвателите централната цел е без значение, там ни интересуват съгласието на собственика и реалното ползване на обекта. Тук отново е нужно съгласие на собственика и фактически действия по ползване на самостоятелния обект, но вече това ползване трябва да има и специфична цел - обитаване. накратко обитаването е задоволяване на собствени жилищни нужди. С други думи лицето ще обитава, когато в това място намира подслон и най-базовите условия, необходими на едно лице да живее. Разбира се, лицето само си създава тези условия в повечето случаи, но мястото трябва да е годно да могат да бъдат създадени. Всъщност с оглед на това, че на едно лице му е необходимо да има подслон (по народному "покрив над главата"), а всичко останало може и някак си да си го осигури, то малко е трудно да се даде категоричен отговор на въпроса какво трябва да има в самостоятелния обект, за да може лицето да го обитава. Затова трябва да се изхожда от намерението на лицето. Ако това намерение е да се установи на това място и да го ползва за живеене (да спи в него, да се храни, да ползва санитарния му възел и т.н.), т.е. ако лицето счита, че това е мястото, което му служи за удовлетворяване на основни жилищни нужди, то това лице обитава това място и следователно е "обитател". Това е характеристика, която е субективна, свързана с възприятията на лицето, а не толкова с характеристиките на мястото.

Смятам, че с тези уточнения относно субектите по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗУЕС анализът, започнат с изясняването на понятието "пребиваване" вече е значително по-пълен.

Що е то "пребиваване" по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗУЕС?

 На пръв поглед може би въпросът не буди съмнение. Вероятно и на втори положението не е много по-различно. Учудването ми беше огромно, когато едни господа от етажната собственост показаха изключителната си неспособност да вникнат в нещо толкова очевидно. Затова в следващите няколко реда ще отговоря на този въпрос възможно най-изчерпателно (да не дава Господ да се намерят и други като тях, та да създават проблеми на добросъвестните граждани, които защитават правата си!).
 А ето и текста от ЗУЕС, който надхвърли способностите на тези господа да вникнат в смисъла му:

Разходи за управление и поддържане на общите части на етажната собственост (Загл. изм. - ДВ, бр. 57 от 2011 г.)

Чл. 51. (1) (Изм. и доп. - ДВ, бр. 57 от 2011 г.) Разходите за управление и поддържане на общите части на етажната собственост се разпределят поравно според броя на собствениците, ползвателите и обитателите.
(2) (Изм. - ДВ, бр. 57 от 2011 г.) Не се заплащат разходите по ал. 1 за деца, ненавършили 6-годишна възраст, както и от собственик, ползвател и обитател, който пребивава в етажната собственост не повече от 30 дни в рамките на една календарна година.

 Интересува ни ал. 2.
 Собственик съм на апартамент, в който никой не живее. Мебели там няма. Има само СОТ, който да пази празния апартамент. Аз в този апартамент не влизам дори 20 пъти в годината, което може да се удостовери със справка по месеци от СОТ-а. И все пак тези господа не могат да направят връзката между тези факти и текста на ЗУЕС. Уви, някой ще трябва да направи тази връзка вместо тях...

 Да се спрем сега на самото "пребиваване".
 На пръво място, пребиваването е едно фактическо състояние. То е свързано с установяването на местонахождението на едно лице на определено място - мястото на пребиваване. Ако това лице не се намира на съответното място, то то не може да пребивава в него.
 На второ място, пребиваването е свързано с един определен период от време. Този период следва да е по-продължителен, за да можем да разграничим пребиваването от преминаването. Простото преминаване по коридорите, разходката пред блока или из входа, със сигурност не могат да бъдат считани за пребиваване, защото не отговарят на този втори критерий, а именно продължителност. Следователно пребиваването трябва да е с продължителност от поне някой и друг час, ако не и повече, което трябва да се преценява според конкретния случай.
 На трето място, за да пребивава едно лице на дадено място, то мястото трябва да е годно за тази цел. Какво ще рече това? Мястото трябва да е от такова естество, че да може да удовлетвори основни нужди на лицето, така че за времето му на пребиваване на съответното място същото това лице да не изпитва неудобства от своето пребиваване. В случая на апартамент, това ще означава тоалетна, течаща вода и поне някой и друг стол. Не може да се приеме, че жилищни или други помещения без никаква мебелировка са годни за пребиваване. За преминаване може би да, но не и за пребиваване, защото за лицето би представлявало неудобство, което би било трудно съвместимо с предходното изискване за продължителност. Няма логика едно лице да престоява продължително време на едно място, когато това му причинява дискомфорт.
 На четвърто място, пребиваването се свързва със знанието на други лица за това обстоятелство. С други думи трети лица трябва да знаят, че пребиваващото лице се намира по-продължително време на това непричиняващо му дискомфорт място, за да могат да осъществят контакт с него. Това изискване обаче е по-скоро субсидиарно спрямо горните, които са съществените за определяне на понятието "пребиваване" по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗУЕС.
 Разбира се, общите части на етажната собственост не отговарят на горепосочените критерии, така че в чл. 51, ал. 2 ЗУЕС се има предвид единствено пребиваването в самостоятелен обект, отговарящ на тези изисквания (освен в крайно екзотичната хипотеза на клошар живеещ необезпокояван в коридора или предверието на входа и ползващ за тоалетна градинката пред блока).
 Затова, ако имате апартамент или друг самостоятелен обект в сграда в режим на етажна собственост и пребивавате в него по-малко от 30 дни годишно, то Вие със сигурност не следва да заплащате разноските по чл. 51 ЗУЕС, които, както гласят и допълнителните разпоредби на ЗУЕС:

§ 1. По смисъла на този закон:
11. (предишна т. 9, изм. - ДВ, бр. 57 от 2011 г.) "Разходи за управление и поддържане" са разходите за консумативни материали, свързани с управлението, за възнаграждения на членовете на управителните и контролните органи и за касиера, както и за електрическа енергия, вода, отопление, почистване, абонаментно обслужване на асансьор и други разноски, необходими за управлението и поддържането на общите части на сградата.

 А ако такива са Ви били събрани, то това е неправомерно и Ви се дължи връщане, стига това неправомерно събиране да е извършено след влизането на настоящия текст на чл. 51, ал. 2 от ЗУЕС в сила, т.е. след 26 юли 2011 г.
 Надявам се, че това изчерпва темата и повече няма да бъдат повдигани от споменатите по-горе господа или други като тях въпроси, чиито отговори са очевидни!

Религията "България"

Всеки трябва да вярва в нещо. Иначе просто би се разпаднал под натиска на ежедневните, а още повече на извънредните трудности, пред които се изправя. И все пак в какво да вярва? Християни, мюсюлмани, евреи и т.н. вярват в нещо извън нашия свят - в митологични образи, които имат някакъв исторически прототип, в живот след смъртта, в Провидението, в разни невидими сили, които да им помагат и да ги закрилят или да заплашват съществуването и добруването им (Сатаната). Всяка религия си има особености. Аз не ви предлагам нов бог, нито нови митове. Няма да ви дам живот след смъртта, нито изобщо смятам, че има нещо такова. Не искам от вас да повярвате в нещо химерично, недоказано, недостъпно или дори съмнително. Нещо повече - не ви убеждавам да се откажете от сегашната си религия. Вярвайте, в каквото си искате! Но в следващите редове ще се опитам да ви убедя, че ви трябва още една вяра. Не! Че НИ трябва още една вяра - вярата в България!
Родната държава е нещо, което можем да видим, можем да помиришем, можем да прегърнем. Тя не е 111 000 кв. км. Не е красивата ни природа. Не е въздуха, водата и земята. Всъщност и тези неща можем да ги мислим като част от нея, но те са несъществени. Защо? Защото България - това е българският народ! И ако утре реките ни пресъхнат, ако горите ни повехнат, ако това райско кътче стане ад, то пак ще бъде България, ако българите живеят в него. И обратното, ако всички си отидат, ако не остане българин по тези земи, то въпреки техните красоти, те вече няма да бъдат България. Затова, за да пребъде страната ни, то трябва да пребъде народът ни. Дотук добре, но какво ме вдъхновява да отворя темата. "Неверието" е най-простият отговор. А по-долу ще дам и по-подробния.
Все повече българи мигрират, за да търсят по-добър живот за себе си и семействата си. Разбирам ги. Тук условията са по-лоши, отколкото в Западна Европа, в САЩ, Австралия, Япония и на много други места. Човешкият живот е кратък. Трудно е човек да се реши да обрече поколенията след себе си, своите деца и внуци на живот, който да е по-лош от този на други места. Не просто е трудно, понякога изглежда чак немислимо. И така всеки търси спасението поединично. Отговорен за своята съдба и тази на семейството си, той или тя заминава... С уговорката да се върне при благовремие, което не настъпва и така поредният български род заживява в чужбина. При тежката икономическа ситуация, при политическата нестабилност (страната се е превърнала в един безкраен митинг в последния месец и нещо), при проблемите с престъпността и корупцията, както и много други неуредици, как да виним тези хора, търсещи по-добър живот?! Но тук не става дума за вина. Тук става дума за един различен поглед. За един общ поглед. Докато се търси решение поединично, докато максимата "всеки за себе си" е жива, то България ще продължи да се разпада. Трябва ни да повярваме, че можем да направим България онова място, в което българите да искат да живеят. Място не просто не по-лошо от всяко друго на света, но по-добро, защото на всичкото отгоре си е наше.
Казват, че в обозримо бъдеще не можела да се оправи икономиката, че останалите проблеми не можели да се решат. Това не е вярно. Но е нужна много енергия за тази цел. И, разбира се, добро ръководство. Ако си дадем сметка колко много можем да постигнем заедно, с общ труд, вместо да обръщаме внимание на деления като ляво и дясно, като наши и ваши, нека се обединим около онова, което ни свързва - България. Дотук общи приказки... А ето и конкретиката:
Безработица не може да има - всеки е длъжен да работи, а иначе няма защо да получава помощи от държавата, тя и без това няма достатъчно, за да обезпечи най-необходимото на населението като добри пътища, здравеопазване на прилично ниво и т.н. Безработните трябва да получават онази заетост, която да съответства на квалификацията им в замяна на помощите, които им биват предоставяни (т.е. не казвам един висшист да копае канавки край пътя, а да бъде ангажиран по някакъв начин, в съответствие със завършеното образование). Безработицата са неангажирани трудови ресурси, които са в тежест на обществото. Някой би възразил, че това е принуда. Не съм съгласен - това е справедливост. Обществото помага на безработните, а те помагат на обществото. Това е правилният възглед. Трудоустрояването по никакъв начин не пречи на търсенето на работа междувременно.
Въпросът с държавните предприятия. Аз съм твърдо "за". Това, че по времето на Живков държавните предприятия са били нерентабилни в голямата си част нищо не означава. Мъдрото управление на такива предприятия би означавало повече приходи, повече работни места, по-голямо производство и по-добро снабдяване на населението. Да се отърсим от стереотипите на миналото и да погледнем към бъдещето. Държавата би могла да инвестира повече, отколкото отделния предприемач. Тя може да го стори в различни сектори на стопанството, да организира производството им, да го съчетае. Това, че някога не се е справила, не означава, че сега няма да успее. Но са необходими качествени кадри, които да вярват, че това е възможно, които да мислят за благото на народа си и за неговото бъдеще, а не за миналото и неговия негативен пример. Впрочем плачевното състояние на икономиката ни се дължи не на лошото управление по времето на Тодор Живков, а главно на престъпната "приватизация" след това, както и на няколко правителства, които не успяха да я усмирят. И така, ако имаме повече доверие в управлението на държавата си, ако участваме активно в него, то икономическите ни проблеми могат да бъдат решени.
Това повдига други два ключови въпроса. Според мен без активното гражданско участие под формата на надзор, управлението на държавните предприятия винаги ще бъде заплашено от злоупотреби. Формата на този надзор може да бъде най-разнообразна, но прозрачността в момента поне не е на добро ниво. Как някой да повярва на държавните чиновници, служителите на обществото, ако не може да проследи работата им и винаги съществува съмнение в нея. На следващо място, нужен е и по-добър подбор на държавните служители. Да бъдат добре образовани, възпитани, грамотни и т.н.
Законите ни трябва да са еднакви за всички и да се прилагат спрямо всички, защото иначе чувството за справедливост на някого се оказва накърнено. Ето един прост пример: контрольорът в автобуса иска вашата карта или билет, иска ги и на човека до вас, но на друг пътник не ги иска, а при това пътник, който очевидно няма такива, след това иска на още един, който този път няма. Съставя му акт. Значи на последния пътник може да иска, а на предпоследния не?! Заради страха, че ако го свали или му състави акт, после ще го намери една банда подобни нему (на въпросния непроверен пътник) и ще му причинят телесни повреди. Спазването на закона и прилагането му еднакво спрямо всички е това, което ще накара българите да се чувстват като един народ.
От гледна точка на разглежданата тема гореизложеното звучи така: зарежете стереотипите от миналото - било какво било - концентрирайте се върху настоящето; повярвайте (а знам колко е трудно това), че можете да допринесете за общото благо, а чрез него и за своето; не оставайте безучастни пред това, което не е правилно, пред всичко онова, което буди възмущението ви или просто не ви харесва. Борете се срещу него. Ще кажете, че няма как с такива управници... Все някой винаги се оплаква от управниците. Ето сега и протести срещу новия кабинет има, за които вече писах в същия този блог. Няма значение дали кабинетът е ляв, десен, центристки или някаква причудлива смесица. Все пак това са хората, които идват на власт чрез избори. Не ви харесват - ами да сте избирали по-добре. Не сте гласували? Ами да сте! Ако гласуването беше задължително, никой нямаше да може да се оплаче без основание. Или на власт са дошли тези, за които сте гласували и доволни или не, можете да вините само себе си, или са дошли тези, за които не сте гласували, и тогава можете да обвините другите, които са гласували за тях. Ако не гласувате и не сте доволни от управлението, то можете да вините само себе си. Някой би възразил: "Ами как да гласувам като няма за кого?" Това би означавало, че има нещо, което партиите пропускат в програмите си. Тогава ще бъде необходима широка обществена дискусия, която този някой може да инициира, за да прегърне една или друга партия идеята му. Като цяло политическата програма на една партия трябва да може да се изменя дори по време на кампанията, но не твърде съществено. Най-много да се добавят нови точки, а основните пунктове да останат същите.
Мога да разсъждавам и върху още много сфери на обществения живот, но ми се струва ненужно. Тези, които засегнах бяха само примерни, за да илюстрират основната теза. Повярвайте в България, в българския народ, в неговите огромни сили и възможности! Зарежете стереотипите (леле, много често започнах да го повтарям, чак аз си се дразня, ама нищо, нека се запомни), не слушайте тези, които ви сочат една или друга велика сила като Спасител, не подценявайте себе си, не подценявайте НАС! Искайте да вършите добро в името на този народ, колкото и да смятате, че понякога не го заслужава! Дайте му шанс да го заслужи! И ще видите, че ако повярвате, ако спазвате законите и се отнасяте с другите, както желаете те да се отнасят с вас; ако не си затваряте очите пред лошото, а постоянно се стремите към по-доброто, но не за себе си, а за цялото общество, то НИЕ ЗАЕДНО ще пребъдем!
Вярвайте и смело напред!

„Няма Батенберг, няма България" и „България не може без Русия"

Въпреки че вестниците "Независимост" и "Съединение" отдавна вече не излизат, то тези два лозунга завинаги ще останат в новата ни българска история като най-точно очертаващи една дилема, която все още, а може би и именно напоследък, е особено актуална. С оглед на настоящото изложение, то аз ще формулирам въпроса така: "Българската външна политика между покорността и независимостта".
Българският народ е показал през вековете, че може да бъде съюзник на различни велики сили, да воюва с други и все пак най-накрая да оцелее. За съжаление не да просперира, а само да се задоволи с физическото и духовното си оцеляване, както и със запазването на своята територия, въпреки че последното не винаги е било вярно. Византия ни е превземала и сега не съществува, Османската империя ни е превземала и днес не съществува, Съветският съюз ни е включвал в своя блок на политическо влияние и днес не съществува, Европейският съюз ни погълна и... /е, поне за момента съществува.../ Проблемът, както аз го виждам, е един комплекс за малоценност, който е абсолютно недопустим за външната политика, на която и да било страна. Нашата външна политика търси присъединяване, невярвайки че може и сама да постигне много. Дали тази голяма и мощна сила ще бъде Руската федерация, дали това ще бъде САЩ или пък Европейския съюз, то ние все търсим покровителството на някой силов център, който да ни гарантира оцеляването, да ни даде отговорите на всички въпроси, да ги решава вместо нас. Затова заимстваме без изменения работещи другаде решения, а не търсим такива, които да са си изцяло наши, български, работещи именно защото са съобразени с българските условия. А точно това трябва да направим! Да мислим като българи на първо място и чак след това било като "европейци", било като не знам какви. За какво ни е да приемаме законодателни актове, които са къде добри, къде не толкова добри преводи на чужди такива след като те са неприложими или ефектът от тяхното прилагане отявлено не съответства на нуждите, които следва да бъдат задоволени в обществото с тяхното приемане? Малко се отплеснах, но и това все пак има връзка с въпроса за външнополитическото поведение на България.
Постоянно чуваме, че България била малка страна. И да е, и да не е /в теориите на международните отношения има различни възгледи за това кога една страна е малка и кога е средна, та според някои гледища ние сме средна страна/, то това няма никакво значение. Онова, което обаче има значение, е, че Република България е суверенна държава, в чиито вътрешни дела друга държава или международна организация не може да се намесва. Като суверенна държава ние трябва да имаме външна политика, защитаваща единствено нашите национални интереси на международната сцена. Друга задача външната политика няма. Обратното твърдение би било непознаване на нейната същност. Всеки външнополитически въпрос трябва да получава своето разрешение само след като преди това отговор са намерили въпросите: "Какви са националните интереси? Как този проблем се свързва с тях или по какъв начин им влияе? Какво следва да бъде решението му така, че да бъдат задоволени тези интереси?" Едва тогава може да се премине към разрешаването на проблема, възникнал на международната сцена.
С това стигаме до въпроса за отношението между външната политика на Република България и Европейския съюз. Европейският съюз е международна организация, за която могат да се чуят много определения - от това, че тя е с хибридна правосубектност /на професор Орлин Борисов/ до това, че тя е асоциация на суверенни държави /на конституционния съд на Германия/. При всяко положение от гледна точка на българската външна политика Европейският съюз си остава не повече от средство за нейното реализиране. С това средство се цели задоволяването на такива национални интереси като по-широки пазари, привличане на чуждестранни инвестиции, подобряване на качеството на човешкия капитал и много други. Зад тези интереси пък стоят фундаментални потребности като икономическо развитие и благоденствие на българското общество. И все пак ЕС е просто средство... С други думи членството ни в Европейския съюз ще бъде изгодно, а и допустимо за Република България дотогава, докато ни носи повече изгоди, отколкото загуби. Докато задоволява националните ни интереси и не противоречи на други такива, а ако им противоречи то пренебрегваните да бъдат по-маловажни от задоволяваните. Моментът, в който членството ни в ЕС е свързано с повече минуси, отколкото с плюсове от гледна точка на националните ни интереси, ще бъда този, в който ще си вземем шапките, ще си облечем палтата, ще кимнем учтиво и на всички официални за Съюза езици ще му кажем "Сбогом!" ЕС не е златен телец, на който да се кланяме, не е висше благо сам по себе си, не е идеал, към който да се стремим, а просто средство на външната ни политика /май твърде честичко започнах да го повтарям, та малко и на мен ми поомръзна/. ЕС иска много от нас, често ни критикува, вмесва се във вътрешните ни работи и за всичко това за жалост сме виновни ние, защото му го позволяваме: веднъж с подписването на правно обвързващи актове и втори път с безропотното си поведение към неговите изявления, "съвети", "препоръки" и т.н. Критикува ни за корупцията - вярно е, такава има, но други страни с по-голяма корупция получават по-малка или почти никаква критика. Критикува ни за съдебната система, а в страни, където членовете на мафията /Камора/ биват освобождавани, където крупни медийни магнати получават леки присъди за тежки престъпления , отново почти не се намесва. На държави, които не могат да се погрижат сами за икономиката си, предоставя "заеми", за които е ясно, че никога няма да бъдат върнати, както и всички предишни, които са им били предоставяни, а с тези заеми населението им поддържа ниво на живот три пъти, та и повече надхвърлящо нашия жизнен стандарт. Мога да давам много примери за неравностойното третиране на Република България от страна на ЕС, но не виждам смисъл. Тук по-лошото е, че не надигаме глас срещу това третиране. Ако се възприемаш като малък и слаб, то и другите ще се отнасят с теб като такъв. Нужна ни е промяна във възприятието за самите нас.
Ние не сме длъжни да търпим такова отношение. Напротив, ние сме длъжни да НЕ търпим такова отношение. Когато някое официално лице, без значение дали е на ЕС или на някой други силов център си позволи да направи изявление, което представлява вмешателство в нашите вътрешни работи, то ние сме длъжни да отвърнем най-малкото с протестна нота. Когато Съюзът приеме някоя, без извинение, идиотска директива било за жизненото пространство на прасетата и играчките, които трябва да им се предоставят в кочините, било за това, че краставичките, които се продават на европейския пазар, трябва да са прави, а не криви, то ние не можем просто да я транспонираме безропотно. Едно време ме питаха, когато бях направил някоя глупост по чужда инициатива: "Ако ти каже да скочиш от петия етаж, ще скочиш ли?", на което винаги отговарях отрицателно. Някак си обидно е цяла един народ при това народ с традиции, славно минало, будни умове, оставили своята следа не само в нашата, но и в световната история, да приема безпрекословно капризите на Брюксел. Ама ние предварително сме се били съгласили с подписването на договора ни за присъединяване, някой ще възрази. Е, какво от това? Както сме го ратифицирали, така можем и да го денонсираме. ЕС не може да решава вместо нас какво е най-добро за нас. Това можем да си го решим само ние. Прекалено много правомощия сме му прехвърлили, а и той прекалено добре се възползва от тях... Но стига!
Българи, разберете, ние не сме малки и слаби! Ние сами отговаряме за съдбата си. ЕС е просто едно от средствата, които нашата външна политика използва, но то може да бъде заменено. Стига сме търсили някоя сила, която да оправи живота ни, стига ни търсене на присъединяване! На първо време да покажем на ЕС, че сме суверенна страна и няма да изпълняваме всяка негова глупост, че искаме равностойно отношение, а ако пък Съюзът това не го устройва, то и без него можем! "България без Русия не може!" Може и го е доказала. Може и без ЕС, без която е да е велика сила или по-скоро според случая с една или друга такава, но без трайно обвързване, а още по-малко сляпо подчинение на една единствена велика сила. Нека се поучим от грешките си! Четиридесет и пет години сме били обвързани с една велика сила и сляпо сме й се подчинявали. Тогава нямало демокрация, хората били потискани... А сега какво е? Има демокрация, но хората са бедни... Отново сме обвързани с една велика сила, отново решенията се взимат не в София, а от великата сила, в чиято сфера на влияние сме /преди в Москва, а днес в Брюксел/. Но докато СССР не изработва вътрешното ни законодателство, то ЕС прави и това. Най-потребно е сега да направим разбор на това какво печелим и какво губим от членството си в ЕС. Да сумираме плюсовете и минусите и постоянно да следим за този крехък баланс. Трябва да проверим и най-добрите си алтернативи на членството не в тази организация и да ги развием, да ги направим възможно най-добри. От една страна, това ще окаже натиск върху Съюза да внимава в отношенията си с България. От друга страна, ние ще сме готови по всяко време да излезем от него, ако крехкият баланс, за който стана дума преди няколко реда, бъде нарушен сериозно, без от това да загубим.
Ако имаме самочувствие, вяра в собствените си възможности и реалистична преценка, неподвластна на стереотипи, всичко това съчетано с ясно разбиране за националните интереси и добро управление с цел тяхната защита, то ние ще пребъдем! И вече не просто ще оцелеем, но и ще процъфтяваме! От ЕС зависи дали това ще стане със или без него...

Протестите "против" срещу протестите "за"

"О-став-ка! О-став-ка!" скандират пред Народното събрание всеки ден. И какво? Искат правителството на Пламен Орешарски да подаде оставка и то без дори да е минал дори един месец, откак е дошло на власт. Правителство, което не е имало възможност да направи нищо значимо, не му е бил даден шанс да реализира програмата си. Това е меко казано нечестно. Да, имаше един гаф, свързан с ръководителя на ДАНС, но това не е нищо. Едно назначение, което е несполучливо. А я да си спомним предишното правителство. Забравихме ли Румяна Желева, която ни направи за срам пред Европейския съюз, забравихме ли всички некадърни министри от правителството на Бойко Борисов, които бяха сменяни постоянно? А тогава протести нямаше... Къде бяха тогава днешните протестиращи. Днешното "На кафе пред парламента" тогава беше "На кафе вкъщи" или "На кафе в офиса". Това е лицемерно. Четири години са търпели много по-лошо управление, много по-слаби управляващи, много по-срамни изяви, а чак сега се сетиха да протестират. Така не може! Или имаш гражданско съзнание, което и правителство да е на власт, или изобщо нямаш такова!
Като оставим въпроса за това дали протестите са лицемерни или не, можем да се обърнем към проблема от друга гледна точка, която и според мен е правилната. Гражданите чак сега били узрели да искат да бъдат чути, чак сега след фарсовото управление на Борисов били се осъзнали като гражданско общество. Съгласен съм, че количествените натрупвания вероятно са довели до качествени изменения, че четири години рязане на лентички, пътешествия с Авиоотряд 21, дипломатически гафове и финансови и икономически абсурди /условно наричани от предишното правителство "реформи"/ са достатъчни, за да провокират гражданско недоволство и желание за промяна. Но докато новото правителство не е имало възможност да направи тази промяна, то на него просто няма за какво да му бъде търсена сметка. Приемайки, че обществото е узряло за протести, а и дори съгласявайки се, че може би има нещо в програмата на новото правителство, което се нуждае от "доизпипване", то аз твърдо смятам, че така провежданите протести против правителството са /без извинение/ една голяма глупост! Да скандираш по цял ден "Оставка!", това го може всеки. Да изляза пред блока и да започна сега, поне пет-шест души ще се присъединят за минути. И каква е ползата?! Срещу всяко правителство партията или партиите, останали в опозиция, винаги могат да си съберат симпатизантите и членовете на протест. Но тези протести не помагат на българския народ, те са вредни за страната. Народът, казват, бил узрял за протест. Да, но този народ не знае КАК да протестира, казвам аз! Добрият протест не е протестът "против", а протестът "за". Не в полза на една или друга политическа сила, не в полза на партия или лице, а в полза на идея, на мерки, на нещо конструктивно. Примерно протестът на зеленчукопроизводителите е протест "за" - те поставят точни и ясни искания, търсят диалог с правителството, подсказват му решения и стимулират правителството да търси такива. Ето това, по мое мнение е един добър протест! Протестиращите търсят диалог и съвместно разрешаване на проблема. /Разбира се, не ми харесва изхвърлянето на пътя на домати и фасул, но все пак и това си е ефективно... Бих предпочел тази храна да отива за домове за сираци и възрастни хора примерно, но не това е концепцията на протеста./
Какво препоръчвам на протестиращите на площад "Независимост" и тези пред Народното събрание? Ако искате да покажете политическа зрялост и отговорно гражданско съзнание, спрете с деструктивното и безполезно искане за оставка на правителството! Разберете, че страната ни не може да си позволи да се превърне в безкраен митинг или да провежда перманентни избори! Ново правителство не означава край на протестите, а само нови лица и нови партии зад тях на тези протести! Вместо това формулирайте искания! Станете част от диалога с правителството. За целта изгответе програма, допълваща и / или коригираща плана "Орешарски", предложенията в която да са подкрепени от мнозинството от протестиращите. След това излъчете представители, отново избрани от мнозинството протестиращи /да бъдат хора умерени, интелигентни, не избухливи, несклонни да взимат прибързани решения, без партийна обвързаност по възможност/, които да представят тази програма, а също така и изборни лица, които да участват със статут на "наблюдател" в комисиите на Народното събрание при обсъждането на този план /хора по възможност с юридическо образование и активна гражданска позиция/. Ето това, по мое мнение, е добрият протест! Някой би казал, че тези препоръки звучат много хубаво като пожелания, но са реално неизпълними и неприложими. Това е категорично невярно! Ще Ви дам един прост пример как това може да стане: създайте група в социалната мрежа facebook за изготвяне на гореописания план /който да не бъде с дължината на писмо до Дядо Коледа, писано от някое разглезено хлапе, което както се казва в една известна реклама "иска всичко" - да речем 20-30 точки най-много, т.е. максимално концентрирани искания/; поканете онези, които са на площадите да се присъединят; дайте им възможност да предложат някоя и друга точка; сложете ограничение на броя предложения от едно лице; определете срок за правене на предложеният /след неговото изтичане нови няма да се приемат/; след това започнете обсъждания на предложенията едно след друго; поставете срок на обсъжданията /след него нови коментари няма да се приемат/; започнете гласуване за предложенията и му сложете срок. След това онези предложения получили най-много гласове и най-добри коментари, както и измененията им, разбира се, могат да се включат в тази програма. Това, естествено, е само примерен вариант за действие, а и ако протестиращите желаят бързи резултати, то сроковете не бива да са много дълги...
Още веднъж искам да подчертая, че заклеймявам протестите "против" и заставам твърдо зад протестите "за"!!!

"Не" на популизма!

Преди няколко минути прочетох тридесет и една точки на някого, който смята да се състезава за вота на българските граждани на предстоящите парламентарни избори. Разбира се, не смятам да посочвам имена. Проблемът е не толкова, че се обещават неизпълними неща, въпреки че немалка част от точките са именно такива. Обещанията са насочени именно към най-наболелите проблеми, към много от онова, което искат протестиращите, което, трябва да признаем, за страна в последно време раздирана от митинги, изглежда добър политически ход. Но само ако си сигурен, че избирателите ти не могат да мислят самостоятелно и че са предразположени да приемат всяко обещание, колкото и абсурдно да е то на практика. Тук ще приведа някои по-общи размишления, вдъхновени от тези популистки тридесет и една точки, но ще се обоснова, за да не изглеждам голословен.
Обещанията за по-качествено образование, за по-добра медицинска помощ, за повече детски градини, за по-високи заплати, за промени в Конституцията и т.н. обхващат наболели теми и широк кръг избиратели. Промени в Конституцията искат много от протестиращите; качествено образование - всички родители; същото се отнася и за детските градини; по-високи заплати и пенсии - пенсионери и повечето граждани; по-добро здравеопазване - всички. Ключовото тук е, че не се казва КАК точно ще стане това и ОТКЪДЕ ще дойдат парите, т.е. от кой ресор ще бъдат взети и какво ще стане с този ресор след това. Същото е и с връщането на данъците върху спестяванията. Ако тези пари са вече разпределени, то какво става с мероприятията, за които са предвидени? Лесно е да обещаеш широко гражданско участие, но трябва да опишеш механизмите, по които то ще се осъществи! Всички тези формулировки, които са предвидени в тридесет и една точки звучат добре. Нещо повече - звучат чудесно! Но са неиздържани и неосъществими в рамките на един мандат. Ако пък бъдат осъществени, то това ще доведе до тежки последици в ресорите, които не са предвидени в тези точки, защото именно от тях ще бъдат взети парите за реализацията на първите.
Други точки са отявлено безсмислени. Примерно детектор на лъжата за лоялност на служителите на МВР и митниците. Детекторът на лъжата не се приема за годно доказателствено средство именно защото е лесно манипулируем (не чак толкова лесно, но не е и много трудно). Да се прилага при подбора на кадри не означава друго освен че в МВР и митниците ще влизат по-изпечени мошеници!
Това, което искам да посъветвам българските избиратели е следното: не се залъгвайте по декларации - всеки ще Ви обещае всичко преди изборите; питайте КАК ще направи това, което Ви обещава и ОТКЪДЕ ще вземе средствата, за да го реализира; не получите ли достатъчно убедителен отговор, то значи имате работа с популист, незаслужаващ Вашето доверие!!!

Обединените нации – това е твоят свят

„Обединените нации – това е твоят свят” – с тези думи сайтът на ООН ни посреща, когато го заредим в браузъра на компютъра си. Бидейки единствената световна организация, занимаваща се буквално с всички проблеми на човечеството, то няма как да не се съгласим с нейната всеобхватност. Другата важна част е думата „твоят”. Именно върху това ще акцентира и тази статия. Осъзнаваме ли, че ООН не е просто организация, която има седалище на хиляди километри от нас. Не е само такава, в която се свикват обсъждания, за които медиите ни информират, но практически ефект от тях не виждаме. Не е нещо извън нашия свят. Ако не го осъзнаваме, то може би грешката не е в нас...

            Съвременният свят се променя с изключително бързи темпове – нещо, което в предишните столетия, та дори и в предишните десетилетия не е можело да се наблюдава. Глобализацията е естествен процес, който все повече се засилва, изпреварвайки в много голям брой от случаите способностите ни да предвидим хода му. ООН е световната организация, която трябва да бъде способна да решава световни, глобални проблеми. Създадена преди повече от половин век, тя в много голяма степен не претърпява никакви изменения в структурата и механизмите си. Светът се променя, но организацията, която трябва да решава жизнено важните проблеми, възникващи или задълбочаващи се с тези промени, остава непроменена. Няма как това да не се отрази и на нейната ефективност. Става очевидна необходимостта от промени в структурата на ООН и в механизмите за взимане на решения.

            Реформите са нужни, но в какво направление? На първо място в Съвета за сигурност и то в състава на постоянните страни членки. Този състав се базира на резултатите след края на Втората световна война – събитие, което се случва преди почти седемдесет години. Някои от членовете му нито имат предишната си мощ, нито могат да дадат толкова сериозен принос в опазването на световните мир и сигурност, колкото страни, които нямат статуса на постоянни членове. Чисто механичното разширяване на постоянните страни членки може да бъде едно от решенията на проблема, но по-добро вероятно би било представителството на квотен принцип по региони. Такова е предложението на Кемал Дервиш[1] например. Накратко то гласи: да се определят квоти по региони на базата на критерии като население, БВП, принос на бюджета към общите блага, военен потенциал; разширява се и се актуализира списъкът на постоянните страни членки (Великобритания и Франция биват заменени от ЕС, а се включват и Япония и Индия); добавят се още осем места на представители от т.нар. избирателни колегии – представители на регионите „Другата Азия”, „Латинска Америка, Карибски страни и Канада”, „Арабска лига”, „Африка”, „Другата Европа”; всички тези участници – постоянни страни членки и региони, участващи като единни субекти, разполагат с претеглен глас, формиран по горните показатели. Разбира се, това предложение не е единствено, но има много силни страни. На първо място, по-висока представителност, а следователно и по-голяма легитимност на решенията на Съвета за сигурност. На второ място, представителство, базиращо се на ясно определени критерии, свързани с реалната възможност да се поддържат световните мир и сигурност, а не сигурни места, базиращи се на победа от преди седемдесет години. Трябва да отпадне и правото на вето като то бъде заменено с гласуване с квалифицирано мнозинство, определящо се от процентите на претегления глас. Кемал Дервиш предлага сходна организация и на една нова институция, която да се занимава със социалните и икономически проблеми. Да не забравяме, че в момента Съветът за сигурност може да взема задължителни решения само по въпросите на мира и сигурността, а много от глобалните проблеми като глобалното затопляне, изчерпването на суровинните и енергийни източници, пандемиите и др. не попадат в тази категория.

            Това е само един пример как може да се реформира ООН, за да стане тя по-ефективна и да решава успешно проблемите на всяко човешко същество. Решения може да се търсят и в други направления. Реформи може би са нужни и в Общото събрание. Може би е необходима изцяло да се изгради нова структура на ООН.

            Но да се върнем там, откъдето тръгнахме: „твоят свят”. Дотук стигнахме до две заключения – ООН е световна организация, призвана да решава глобалните въпроси, но трябва да се реформира, за да го направи. Можем да добавим и, че всеки от нас има интерес тези проблеми да не се задълбочат, а да бъдат решени в най-кратки срокове, защото иначе самото ни оцеляване би било застрашено. Как можем ние да допринесем за реформите в ООН? Щом те биха ни помогнали, можем ли изобщо да повлияем, за да се случат?

            Отговорът е „да”. Ние сме част от този свят и имаме правото да участваме в неговото управление. Не пряко, разбира се. Основен субект на международното право са държавите, а и в ООН членуват те. Следователно посредством държавата. Би било добре, ако всеки от нас се запознае с дейността на ООН в онази сфера, която най-силно го вълнува и засяга интересите му (включително и дейностите на специализираните й организации). След това ще може да формулира своя гледна точка относно това как може да се променят тези дейности, за да станат още по-ефективни. Можем да съберем съмишленици. Да отправим предложения до правителството. Оттам нататък предложенията могат да се правят официално от представители на държавата в ООН. Правителството може да не е съгласно и аргументирано да посочи слабости в аргументите ни. Тогава ще направим нов проект. Но ако не предприеме действия и не даде обратна връзка, то това правителство би било доста съмнително дали защитава националните интереси, след като не проявява желание да направи света по-добро място за живеене, а това е н освен общочовешки интерес и национален такъв като част от него.

            Вярно е, че Република България не може да сравнява влиянието си в международните дела със САЩ например – единствената суперсила в съвременния свят според преобладаващия брой автори. Инициативи в тази насока от САЩ биха имали много по-голяма тежест и шансове за успех. Но инициатива, която е добре обмислена и аргументирана и ползите от която са явни, дори изхождаща от малка страна, може да получи голяма подкрепа.

            Затова призовавам, както и многократно досега: „Бъдете активни!” Интересувайте се, събирайте информация, изготвяйте проекти на по-доброто ни бъдеще. Нека заедно да потвърдим, че ООН – това е нашият свят... И нашият глас ще се чуе в него!

---

[1] Кемал Дервиш е турски икономист и политик, бивш ръководител на Програмата на ООН за развитие, бивш член на Турския парламент, бивш вицепрезидент на Световната банка за Близкия Изток и Северна Африка.

Предложения за промени в Конституцията

1. Да се въведе норма на представителност вместо предварително зададен брой народни представители. Например на 25 000 гласа да се избира по един народен представител. По този начин, от една страна, би се повишила активността при гласуването, а, от друга страна, депутатските мандати ще имат приблизително равна относителна тежест. Вероятно и депутатите ще бъдат по-малко от сегашните 240, ако се избират по този начин. Да не забравяме, че това би изключило и огромните деформации във вота на избирателите, които неизбежно следват от мажоритарния вот. Повишава се и легитимността на избраните народни представители. Идеята не е нова, а е била реализирана още в Търновската конституция.

2. Промени в Конституцията, както и евентуална нова Конституция, да могат да се приемат непосредствено чрез референдум. Щом цялата власт произтича от народа и суверен е именно той, то не би следвало да има пречка да упражнява този си суверенитет и пряко, особено що се отнася до основния закон на Република България. Няма защо това да може да става само посредством представители, излъчени чрез избори.

3. Република България да бъде обявена за "постоянно неутрална" страна. Това означава, че страната няма да участва във военни съюзи и военни мисии под никакъв предлог и повод, както и че на нейна територия няма да могат да се разполагат военни бази, а съществуващите ще бъдат премахнати. Това би имало положителни последици за българската икономика, за която ще могат да се отпуснат досега насочваните към военния сектор средства. Пример за такова развитие са Швейцария и Япония. На второ място, подобен ход би допринесъл за повишаване на авторитета на страната пред цялата международна общност, за изграждането й на образ на миролюбива държава. Премахването на военните бази ще повиши доверието и на  ключови сили като Русия.