Комунизъм + демокрация = неочаквано добра комбинация

Вчера за пореден път в градския транспорт ми се случи да чуя някакъв младеж, да речем на около моята възраст, да избълва характерната за така наречения "български преход" фраза: "За това са виновни мръсните комунисти!", последвано от гърленото: "Смърт на комунистите!" Що се отнася до психическата стабилност на въпросния младеж при положение, че след това започна да вади доматите от сандвича си и да замеря с тях останалите пътници в тролея, както и на това, че се зъбеше във всички посоки и се опита да полее двамата най-близко стоящи до него със студен чай "Нести"... Може би не беше от най-уравновесените... Все пак думите му ми дадоха повод за размисли, които смятам да отразя в настоящата статия.

Двадесет и пет години "преход", но равносметката не е в полза на така наречената "демокрация". Казвам "така наречена", защото според мен у нас не се разбира какво е демокрацията. Не се разбира и какво е комунизмът. Хората живеят със стереотипите, които са им били предадени от някого или от някъде. А защо са им стереотипите? Защото, когато имаш универсален отговор на всички въпроси, не ти се налага да си напрягаш сивото вещество, за което една гънка повече навярно би била фатална. Някои са разочаровани от управлението на Тодор Живков, с което за тях се изчерпва смисъла на понятието "комунизъм". Други не са били родени, а и да са, не си го спомнят - за тях негативното разбиране за този период идва от първата група. И се получава така, че комунизмът за тези две групи е нещо лошо, защото управлението на Живков е било лошо. Т.е. приравняват се една политическа идеология с опита за нейното прилагане. Това е погрешно! Не по-малко погрешно е да се смята, че комунизъм и демокрация си противоречат, че са диаметрално противоположни, че липсата на комунизъм е равна на наличието на демокрация и обратното. В следващите няколко (а може би и доста редове) ще защитя точно обратната теза: че комунизмът и демокрацията могат и трябва да се допълват по един съвсем естествен начин, защото този синтез би имал огромен общественополезен резултат.

На първо място, ще разгледам комунизма като политическа идеология - такава, каквато е била и такава, каквато трябва да бъде. Комунизмът възниква през 19-ти век, когато тепърва се създава промишления пролетариат и живота на работниците е изключително тежък. Работните дни във фабриките са сякаш безкрайни, работниците, включително жени и деца, дишат отровни изпарения, вдигат почти непосилни за тях тежести, работят с машини, които дерат кожата им, изгарят я с парата си или с хвърляните от пещите пламъци. Трудещите се не живеят дълго. А краткият им живот е изпълнен със страдания. Жадните за натрупване на богатства притежатели на фабриките ги експлоатират толкова, колкото могат, а след като работникът е на границата между живота и смъртта или, още по-лошото, почине, собственикът на капитала просто си наема друг работник. Бедността принуждава хората на отчаяни стъпки. Все пак чувството им за човешко достойнство не им позволява да станат престъпници. Затова са готови да приемат ужасяващите условия на труд в предприятията, отлично съзнавайки рисковете и неизбежните вреди за здравето си, които ще последват. Но все пак трябва да се яде и да се помисли за децата... Поради тази причина, тези хора влизат в редиците на промишления пролетариат. (Тази ситуация много ми напомня на положението у нас, главно с оглед на случилото се в завод "Миджур" в Горни Лом, където взрив отне живота на 15 души, принудени от немотията и безработицата да работят при такъв висок за живота риск, което в крайна сметка се оказа фатално.) В отговор на техните страдания се появява идеологията на марксизма, по-късно доразвита от Ленин и от много други днес сочени за "комунисти". Комунизмът е идеология, която отговаря на нуждите и стремежите, на желанията и страданията именно на промишления пролетариат от годините на Индустриалната революция. По-късно идеологията се обогатява, за да включи и селяните като друга онеправдана прослойка, чиито интереси се нуждаят от защита срещу едно свръхбогато малцинство, което я експлоатира. С други думи, комунизмът има за цел да се превърне в изразител на стремежите на народните маси, на мнозинството от населението, което бива потискано, и същевременно да канализира недоволството му срещу малцинството, което експлоатира това население. Комунизмът обаче се мени, защото се менят и условията, при които съществува. В страните, където промишленият пролетариат почти не съществува, той се пригажда според местните особености и става изразител на желанията на селското население (примерно в Китай, когато Мао идва на власт, 80% от населението е селско). Положителните черти на комунизма като идеология, както аз ги виждам, са следните: комунизмът се стреми да направи така, че онези, които са в неравностойно положение, да получат възможността да живеят добре; комунизмът цели да няма хора, които да живеят в глад, да мръзнат голи и боси по улиците, тротоарите и подлезите, да живеят в кашони, да умират от болести, защото нямат пари за лекарства (изобщо самата мисъл, че някой може да бъде оставен да умре, защото няма пари, ми е крайно противна!), да заспиват с ясното съзнание, че са обречени, защото обществото така функционира и те не могат да направят нищо по въпроса; комунизмът е солидарност между хората - той изхожда от предпоставката, че всички хора се раждат равни по достойнство и права (нещо, от което уж трябва да изхождат и така наречените "демокрации")(впрочем това е и голямата му разлика с други идеологии, които често биват приравнявани с него като "тоталитарни" - фашизма и нацизма, защото и двете изхождат от изначалното неравенство между хората - при първата по културен, а при втората по расов признак) и всеки е длъжен да помага на другия, а не да го експлоатира. Всичко това са все постулати, които всеки нормален и трезвомислещ човек би подкрепил според мен. Комунизмът е хуманен, най-простичко казано.
Но комунизмът е също така утопичен. Всичко това звучи и наистина би било прекрасно, но веднага възниква въпросът дали изобщо е осъществимо. Еднозначен отговор на този въпрос поне засега не съм намерил, но мога да дам своя. Към настоящия момент и в обозримо бъдеще комунистическото общество в неговия така изложен утопичен вид е невъзможно. За да се случи това, нужна е кардинална промяна в мисленето на всички членове на обществото, а може би и на всички хора изобщо, имайки предвид презграничните взаимоотношения и растящата им роля в съвременния свят. Така че засега комунизъм не може да има в чист вид. Защо тогава ви занимавам с цялата тази статия? Защото макар и неосъществим идеал, считам, че стремежът към него би имал огромна градивна роля. Да се стремиш към най-доброто, към най-полезното и справедливото за всички, означава да полагаш ежедневно усилия да направиш живота по-добър. Да, самият идеал няма да бъде постигнат, може би дори никога, но по пътя към него животът ще става по-добър. Затова комунизмът е ценен със своя утопизъм и с това, че стремежът към него носи градивен заряд за светлото бъдеще на всички нас.

На второ място, ще се спра на практиките, които печелят лошото име на комунизма. Както писах в предходния параграф, комунизмът е идеология на равноправието, на солидарността. Неприятното е, че в така наречените "комунистически" страни това не се прилага на дело. Показателно е отношението към религията и хората с хомосексуална ориентация. И двете биват забранявани, което разделя обществата вместо да сближава членовете им. Това за мен е грешка! Отношенията между хората и техните богове са си тяхна работа, а не нещо, в което държавата да може да се меси. Същото се отнася до хомосексуалната и хетеросексуалната ориентация. И двете са част от вътрешния свят на човека и не е работа на държавата да определя нито религията, нито ориентацията на хората. Държавата (имам предвид управляващите) трябва да прави закони, еднакво добри за всички, поставящи ги в равностойно положение и да ги санкционира (лицата) само когато ги нарушават. Оттам нататък държавата не бива да се намесва. Религията и сексуалната ориентация са съвсем малка част от примерите. Законите трябва да са за всички, но и трябва да отчитат обществения и личния интереси, а не само интересите на една малка част от обществото (ако човек се зачете може много лесно да открие в някой и друг нормативен акт определени корпоративни или групови интереси, а същото се отнася и за редица международни договори). Сред другите практики, спечелили лошо име на комунизма, са лагерите за политически престъпници (т.е. неудобните на властта поради една или други причина), тоталният контрол, доносите, следенето и липсата на свобода на словото. Тотален контрол поне у нас никога не е имало, а и свободата на словото не е била напълно отнемана, но е силно ограничена по времето на Живков. България като цяло не е най-добрият пример за лоши "комунистически" практики, но и тук ги е имало, а и в тази статия се концентрирам върху местните специфики. Защо се стига до всичко това? Как така една толкова красива идеология, която очертах в предишния параграф придобива такива черни черти? Отговорът е много лесен. Политическият елит от онова време не разглежда комунизма като стремеж, като прекрасен блян, към който трябва непрестанно да се стремим, за да постигаме постепенно, но постоянно подобряване на живота на всички българи. Комунизмът се разглежда като достижима цел, а това, че трябва да се промени мисленето на всички, не се отчита като пречка... Мисленето започва да се променя понякога и с насилие, когато убеждаването не помага. Вече дадох немалко примери за насилие над личността - понякога психическо, понякога чисто физическо, за да се постигне и първото.

Не бива да се забравят обаче и положителните черти от времето на управлението на Тодор Живков. Народна Република България има модерни производства, включително електроника, машиностроене, металургия, животновъдството е на изключително високо ниво, земеделието също, защото има развити напоителни системи, а българските научноизследователски институти, щедро субсидирани от държавата, бележат съществени достижения, получили признание в световен мащаб. Тези и много други достижения днес биват отричани, заради негативните характеристики, изброени в предишния параграф. Получава се нещо като с мъртвите, но с обратен знак. Казваме: "За мъртвия или хубаво, или нищо!", а за "комунизма" изглежда днес е точно обратното. А не бива да е така. Трябва да си спомняме и хубавото, за да можем отново да го изградим, и лошото, за да не го повтаряме никога вече. Ако се вгледаме в ситуацията у нас, 25 години след началото на "прехода", то ние производство почти нямаме (основното е в хранително-вкусовата и леката промишленост), а за иновативни отрасли и дума не може да става; животновъдството ни е слабо в сравнение с онова, което сме имали, напоителните съоръжения отдавна са откраднати и продадени за скрап по 30-50 стотинки за килограм в зависимост от сезона. България е разграбена и разпродадена, защото приватизацията беше фетишизирана и престъпно осъществена. Не запазихме хубавото и не се поучихме от лошото. Що се отнася до свободата на словото, то нейната гарантираност е силно съмнителна... Разбира се, можеш да пишеш каквото си искаш, можеш и да го говориш, пред когото и където си искаш. А след това може да не можеш да си намериш работа, може някой да ти издраска колата или да разкраси външната ти стена с нецензурни изрази, написани със спрей, може дори да получаваш заплахи, а не дай си Боже и нещо още по-лошо... С други думи често тази прословута свобода на словото е напълно илюзорна и гарантирана единствено на хартия. Именно тук идва демокрацията.

На последно място, ще се спра на демокрацията. Ако комунизмът е стремежът към най-прекрасното бъдеще, очертано в третия параграф, то демокрацията е формата, в която трябва да се осъществи този стремеж. Демокрацията се определя от отношението на мнозинството към мнението на малцинството, както казва професор Пламен Пантев. Демокрацията е признатата и гарантирана (обаче реално гарантирана) възможност да бъдеш изслушан без да се притесняваш, че заради изразеното от теб мнение ще бъдеш санкциониран (освен ако призоваваш към престъпление, разбира се, или към липса на толерантност примерно). Демокрацията е лек за онези негативи, които практическото осъществяване на "комунизма" донесе у нас. Демокрацията е възможност и за участие, за включване на всеки български гражданин в управлението на страната. Само така може да се преодолее вътрешното разделение в обществото - когато всички участват, заявяват своите стремежи, желания и най-важното  - потребности. Правилната българска политика изхожда от националните интереси - това, което е най-добро за всички, а не само за някои - но за да бъдат установени тези интереси, то всеки трябва да се чувства сигурен, че може да ги изрази. Демокрацията дава възможност за избор, а това е изключително важно, ако искаме да имаме мислещо, развиващо се и, най-главното, съществуващо общество. Впрочем онези, които най-много се венчаят с титлата "демократи" организираха протести през последната една година и две окупации на Софийския университет "Свети Климент Охридски", с което показаха, че самите те са готови да потъпчат демократичните принципи само и само да дойдат на власт, защото уличният натиск не е нищо друго освен насилствен способ за идване на власт. Но това е още една порочна практика като заклеймените по-горе, която по никакъв начин не може да обоснове извода, че демокрацията е нещо лошо. Такива са някои от онези, които се разхождат с нейната мантия...

В заключение, бих желал да обобщя вече казаното. Комунизмът е стремеж към по-добър живот за всички, към решаването на проблемите особено на най-онеправданите слоеве на населението, което в настоящите условия означава: създаване на пълна заетост, изграждане на държавни предприятия, за да имаме реално производство, особено в перспективни отрасли, които изискват големи капиталовложения по силите единствено на държавата (електроника примерно), задоволяване на нуждите на населението от храна (субсидии за земеделските производители и безплатни консултации за подобряване на дейността им, за да бъде производството им рентабилно за тях), енергия (изграждане на АЕЦ "Белене" и "Южен поток", с което цената на електроенергията ще падне, ще можем дори да изнасяме електроенергия, а предприятията ни ще бъдат също така добре обезпечени, особено тези, което изискват особено големи количества енергия) и подслон (решаване на жилищния проблем у нас; да не съществува възможността някой да умре, защото няма пари; да се спаси българската природа, с което да се гарантира живота и здравето на населението и възможността му за пълноценен отдих и още много други въпроси. Комунизмът като стремеж е духът на правилната политика, а демокрацията е формата, в която този дух трябва да намери своето проявление: със зачитане на мнението на всички, без репресии и дискриминация, с прекратяването на порочните практики, които съществуват особено по отношение на това олигарсите да имат повече права от останалите граждани (дотолкова повече, че да се говори за приемането на специален закон, за да се спаси една частна банка от фалит!). Демокрацията е много по-широка от свобода на словото, тя е зачитане мнението на другия и по-важното - зачитане на правото му да не е съгласен с теб! Затова още веднъж подчертавам, че за мен комунизмът е духът, демокрацията е формата, е двата заедно са основата на една спасителна за България политика.

Съдебната практика като източник на правото

Четейки учебника на професор Васил Мръчков по дисциплината "Трудово право", се натъкнах на интересен спор по отношение на това дали съдебната практика изобщо представлява източник на правото или не. Самият професор Мръчков, както и професор Венелин Ганев, академик Л. Василев, професор Борис Спасов и други поддържат тезата, че съдебната практика не е източник на правото без значение от коя съдебна инстанция изхожда, както и в каква форма. Най-точна представа за становището на гореизброените автори дава следният цитат от учебника на професор Мръчков:

"...тълкувателните актове на колегиите на ВКС, на общото събрание на ВАС, въпреки че са формулирани общо и абстрактно и са задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт, не установяват нови правни правила и не се приемат по реда, предвиден за приемане на нормативните актове, нито подлежат на обнародване като предпоставка за влизането им в сила, както нормативните актове. Те не създават право, а са насочени към прилагането на създаденото право. А понятието за източници на правото е свързано не с правоприлагането, а с правосъздаването. Ето защо и тълкувателните решения на колегиите на ВКС и на ВАС не могат да се признаят за източници на правото, включително и на трудовото право."

По така изложените разсъждения на професор Мръчков, струва ми се, могат да се направят няколко принципни възражения.

На първо място, логиката им почива на разбирането, че "източник на правото" е само онзи акт, в който са въплътени първично правните норми. Въпросът е, че съществува огромна разлика между правна разпоредба и правна норма. Макар че нормативните актове съдържат множество правни разпоредби, то именно от последните трябва да бъдат изведени правните норми (конкретните правила за поведение). Това не винаги е възможно. При правоприлагането се налага тълкуване на правните разпоредби, за да се стигне до смисъла на нормите, които се съдържат в тях. Често поради неяснотата на разпоредбите се стига до различно тълкуване, а следователно и до нееднозначно определяне на правните норми. Това, от гледна точка на правото, е недопустим резултат, тъй като правото е един от основните регулатори на обществените отношения (наред с морала и религията), а като такъв той не може да си позволи неясноти и вариантност при тълкуването и прилагането на правилата за поведение, които установява и чието неспазване свързва с някаква форма на санкция. Тълкувателните решения се издават при противоречива съдебна практика, т.е. в случаите, когато някоя правна разпоредба поражда нееднозначно извеждане на правило за поведение. С тези решения се преодолява несигурността, разсейва се неяснотата, извежда се правилото за поведение. Щом до този момент (издаването на решението) разпоредбата не е давала възможност за еднозначно тълкуване и извеждане на ясно и несъмнено правило за поведение, то тя не е изпълнявала функцията на регулатор на обществените отношения, т.е. не е била източник на правото. Източник на правото може да бъде само акт, съдържащ разпоредби, които ясно да определят съдържанието на правоотношението (правата и задълженията на страните), с други думи нормите, които се извеждат чрез тълкуването на разпоредбите да не оставят съмнения у правоприлагащия орган и своите адресати относно точното си съдържание. Ако такова съмнение има, а още повече при противоречива съдебна практика, то за източник на правото не можем да говорим. В източник на правото нормативният акт, съдържащ неясните разпоредби, ще се превърне само след като бъде изяснен най-точно и вярно истинският смисъл и разум на разпоредбите, т.е. когато вече правните норми могат да бъдат еднозначно изведени. Тълкувателните решения са именно онези актове, които закрепват категорично и несъмнено изясненото, точно определено съдържание на правните норми. Затова тези актове са източник на правото, защото без тях тази определеност, която е една от най-важните характеристики на правото, не би съществувала и онези нормативни актове, условно наричани "източници на правото" не биха могли да изпълняват ролята си на такива.

На второ място, гореразгледаното становище на професор Мръчков издига в определящи елементи за категоризирането на даден акт като "източник на правото" реда за приемането и обнародването на акта. Това съждение измества фокуса от природата на един акт като източник на правото, замествайки същностните черти с формални критерии. Източник на правото може да бъде всеки акт, който съдържа общозадължително абстрактно правило за поведение, което се прилага по отношение на неограничен и персонално неопределен кръг адресати, с възможност за многократно приложение. След като тълкувателните решения установяват именно такива правила за поведение, то те отговарят на същността на понятието "източник на правото", а формалните критерии не могат да намерят място тук. Освен това тълкувателните решения, които утвърждават правилото за поведение (защото до тяхното издаване то на практика не е съществувало във форма, позволяваща неговото адекватно, т.е. еднозначно, прилагане), не го създават извън нормативния акт, който го съдържа. Тези решения, казано по-просто, правят така, че нормативните актове с техните неясни разпоредби да могат да функционират като източници на правото, какъвто е бил изначално замисълът на законодателя. Възниква въпросът дали тогава тълкувателните решения не са спомагателни източници на правото вместо самостоятелни такива? Може и така да се разгледат, но важното е, че безспорно са източник на правото. До тяхното издаване разпоредбата съществува, но само след него, тя има смисъл, защото по еднозначен начин се извежда правилото за поведение.

На трето място, от вече написаното следва, че понятието за източници на правото не се свързва единствено с правосъздаването, но и с правоприлагането, защото нещо, което не може да се приложи с достатъчна степен на сигурност, не може да бъде източник на правото. Това би внесло неяснота, би направило правата и задълженията по-скоро пожелания и въпрос на гледна точка - нещо, което е абсурдно за провата като регулатор на обществените отношения. Такава несигурност не може да бъде позволена. Затова източник на правото може да бъде само акт, който може да бъде приложен с достатъчна степен на сигурност. Няма как да се разделят правосъздаване от правоприлагане, когато става дума за източници на правото, защото и двете дейности са неразривно свързани и трябва да се разглеждат в тяхната логическа последователност и в тяхното единство, ако искаме правилно да разберем кое е и кое не може да бъде по същността си източник на правото.

На последно място, правилата за поведение, които се извеждат с тълкувателните решения били насочени само към органите на съдебната и на изпълнителната власт, но не и към гражданите, юридическите лица и други правни субекти. Това съждение също буди възражения. Та нали чак след като се установи правилото за поведение, всички правни субекти биха могли да съобразят поведението си с него. Ако не знаят как съдът или органите на изпълнителната власт биха оценили поведението им или как биха приложили дадена разпоредба, то как тези субекти биха могли да имат правосъобразно поведение. Очевидно е, че макар да са изрично задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власти, то тези тълкувателни решения са насочени към всички правни субекти, точно както всяко абстрактно правило за поведение, съдържащо се в нормативен акт.

В заключение смятам, че гореизложените съображения са достатъчни да защитят тезата, че тълкувателните актове на колегиите на ВКС и на общото събрание на ВАС безспорно са източници на правото.

Македонският библейски мит за сътворението

/Надявам се с настоящото произведение да не засегна ничии религиозни чувства. То е изцяло художествено, като изключим малко политически размишления в началото, и цели да покаже духа на македонската пропаганда, но по един сатиричен начин. Приятно четене!/

Наложи ми се в петък да отида на едно интервю за работа. Това само по себе си не е нещо необичайно. Наложи ми се и да почакам известно (макар че заради повреда на електронното табло на мен ми беше „неизвестно”) време. Това също не ме смути. А на спирката имаше реклама. Е, не една, разбира се, но аз няма да пиша за „Кърти, чисти, извозва”, „Подменям керемиди”, „Безплатно измерване на мазнини”, „Изгубена немска овчарка, отговаря на името Чара” и др. Вниманието ми привлече едър, цветен плакат, на който бяха представени човечета в носии, някакви хълмове, разнообразявани с една-две кацнали върху тях черквички и глинени къщички, разхвърляни тук-там за колорит. И отдолу, под цялата тази палитра от всякакви „народни” елементи, струпани на едно място, беше изписано: „Македония – 6000 години история”.

Това ме наведе на разни мисли. Примерно как една нация, която съществува като такава от 1944 г. и е творение на КПСС и на други комунистически партии, в това число и на родната БКП, изведнъж се оказва, че има 6000 години история?! Македонските историци отдавна са си приписали произхода от Александър Македонски, отдавна не е новост твърдението, че българите произлизат от македонците и че четири пети от българите имат македонски корени. Всичко това би било забавно и смешно, ако подрастващите македонци не бяха убедени, че е истина. За тях те са потомци на Александър, те са автохтонно население, а всички други са пришълци, възприели техния културен и цивилизационен модел. Обучението в училищата, медийните кампании, литературата – всичко това се гради на антибългарска, от една страна, и на великомакедонска, от друга страна, основи. Две извънредно опасни течения. Силното македонско лоби в САЩ и на други места успява да наложи някои от гореспоменатите „научни” открития на македонските „историци”. Гърция поне спори за името, а ние си мълчим, колкото и да ни обиждат...

Както е тръгнало македонците, които си „щипват” по нещо от историята на един или друг съседен народ (впрочем, ако някой още не е разбрал, Кирил и Методий, според официалната македонска пропаганда, са македонци, както и техните достойни наследници Паисий, Талев, Яворов, но то щом повечето българи са с македонски корени, пак е учудващо, че изобщо има някой просветител, който да бива признат за българин!) могат да стигнат и до динозаврите (македонски безспорно).

Но нека да разгледаме как вероятно на малките македончета им бива разказван библейският мит за сътворението.

«В начало Бог сътвори небето и земята. А земята беше безводна и пуста; тъмнина

се разстилаше над бездната и Дух Божий се носеше над водата» започва Библията, както ние я знаем, но македонският вариант вероятно съдържа нещичко и преди това...

МАКЕДОНСКИЯТ БИБЛЕЙСКИ МИТ ЗА СЪТВОРЕНИЕТО

В началото съществуваше само Македония. Тя бе обгърната от мрак, макар над нея да бе светло. От нея се роди Бог. Той бе македонец. След това Той сътвори небето и земята. А земята, с изключение на Македония, беше безводна и пуста. Тъмнината се разстилаше над бездната, но не и над Македония, и Дух Божий се носеше над водата, когато не беше в резиденцията си на Охридското езеро.

Рече Бог да бъде светлина, защото бе видял в Македония, че това е хубаво, и реши да го разпространи и над останалата земя. И започна Бог с упоритата си работа по превръщането по примера на Македония на всичко в райска градина. Първият ден беше само по прокарване на осветлението, та на Бог му остана много свободно време за почивка на Охридското езеро. Вторият ден също беше набързо оползотворен и Бог, след като отдели небето от земята, седна на една полянка, за да си хапне от любимата Македонска наденица. Следобеда прекара в още една операция на просто деление – този път на земята от водата. Привечер обаче Бог реши да се занимае с нещо по-значимо, за да си пише деня смислено изкаран и си постави задача, която се оказа истинско предизвикателство. Бог създаде флората на цялата земя по примера на Македония, откъдето всички растителни видове произлизат. След като се позанимава с тежката градинарска работа (и след като заведе всеки растителен вид в учебниците по ботаника на Македония), Бог седна, отвори си дамаджаната с люта охридска ракия, и си дооползотвори деня. Трети ден: създаване на небесни светила (заведени в учебника по астрономия на Македония), Охридско езеро, къпане, наденица, не много изтощителен ден. Биде ден, биде нощ. Ден четвърти: първи етап от създаването на фауната. След опита с флората Бог реши да не върши такива сложни операции наведнъж. За никъде не бързаше, а и щеше да има повече време за Охридското езеро, наденицата и ракията. Създаде влечугите, които се срещаха дотогава само в Македония и ги разсели по света (за всеки случай отразявайки ги в учебника по зоология на Македония). Шестия ден Бог прекара в създаване на всички други животни и на македонеца (допълване на учебника по зоология на Македония и създаване на първия по анатомия, но без картинки). Рече Бог: да сътворим македонец по Наш образ, (и) по Наше подобие; и да господарува над морските риби, и над небесните птици, (и над зверовете) и над добитъка, и над цялата земя, и над всички гадини, които пълзят по земята. Бог не се сещаше над какво още може да господарува македонецът и приключи с изброяването. И сътвори Бог македонеца по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори. И свърши Бог до седмия ден Своите дела, що прави, и в седмия ден си почина от всичките Си дела, що извърши. Почивката включваше плажуване на брега на Охридското езеро, разходка из прекрасните македонски планини, два пъти ядене на наденица, няколко дамаджани ракия, няколко бутилки червено леко киселко вино (не отлежало поради липсата на време за тази цел), буца-две овче сирене и други деликатеси, които само македонската земя дава. Направи и преглед на вече създадените учебници, защото искаше да може да направи пълна инвентаризация един ден след като приключи предвидения от него „експеримент Ной” и да държи Ной лично отговорен, ако нещо не му излязат видовете, които са му били поверени за пазене...

Бог нарече мъжа Адам, но му викаше Даме, а жената - Ева, но незнайно защо я наричаше Ваня. Даме и Ваня живееха баш в Македония, а не в новосъздадените територии. Бог им каза, че могат там да правят всичко, но не могат да ядат от дървото на познанието, което раждаше не плод, а сочни македонски наденици. Бог нямаше нищо против да се къпят в Охридското езеро, в делнични дни от 8.00 ч. до 17.30 ч., освен в дните, когато обявяваше профилактика.

Ваня обаче беше запленена от аромата на сочната печена наденица... Тя и езерото много го харесваше, но можеше да изтрае почивните дни и профилактиката без да се къпе в него. Наденицата обаче я преследваше. Сънуваше я, привиждаше ѝ се в клоните на другите дървета, които даваха луканки и суджуци, салами, и други македонски деликатеси. Няколко пъти опита да накара змията да се увие около дървото и да откъсне този плод на познанието, за да понесе наказателна отговорност след това влечугото (което, макар и тя да не знаеше, не беше наказателноотговорно), а не тя. Но змията се оказа твърде глупава и невъзприемчива (защото беше българска змия) и на Ваня ѝ се наложи да търси друг съучастник. Даме беше подходящ. Двамата се сговориха и късно през нощта тя се качи на раменете на силния македонски войвода с буйни македонски мустаци, откъсна една наденица, поразмисли, откъсна още няколко, та да станат едно кило точно, и слезе. Запалиха огън и започнаха да си ги пекат. Бог вече беше отдавна заспал. Той си лягаше рано (може би заради ракията, защото македонската ракия е най-силна, най-пивка и най-, най-, най- каквото ще да е). До обонянието му стигна уханието на печена наденица. В просъница съобрази, че щом той не пече наденицата, а и тя сама няма как да се пече, то някой друг ще да върши това. На всички им беше забранено да вършат това, а следователно извършителите осъществяваха състава на престъпление. И се разлюти Бог, както когато беше изпил цяла дамаджана първак съвсем сам. Извиси се над Даме и Ваня и гласът му прогърмя страшен:

„Е, ЗА НАДЕНИЦАТА ВИ УТЕПАХ!”

Погледнаха го смразени от ужас Даме и Ваня (Даме си помисли: „Ке умрем за нея!”, а Ваня: „Е, са я втасахме!”). Бог си отвори Наказателния кодекс на Македония, който в свободното си време беше написал, и погледна предвиденото от Себе си наказание за този вид престъпление. Оказа се, че не беше смъртно наказание, а само изгнание без право на обжалване. Дълбоко разочарован, той ги пропъди от райската Македония да се скитат по външната земя (България). След това, понеже вече беше късно, си легна да си доспи. Преди това обаче постави охрана, защото тези двама углавници можеха като нищо да се промъкнат отново в райска Македония, а само с врата нямаше да се мине. Бяха осъществили състава на кражба (основния), бяха създали и опасност от пожар с този огън, дето запалиха. Кой да знае дали нямаше да се захванат и с взломаджийство или нещо по-лошо. Бог се спря на жива охрана – херувим с огнен меч (вярно без препоръки и опит на тази длъжност, но изглеждаше стабиляга, а и Бог отчиташе факта, че други работодатели освен Него нямаше все още).

Така бе създаден светът по подобие на Македония, бяха създадени първите хора, естествено македонци, и така те бяха изгонени от Рая (да се разбира Македония), за да заселят целия свят...

За държавните предприятия и ролята на държавата като инвеститор

Повод да напиша настоящата статия ми даде една статия на Баки Хюсеинов, разглеждаща причините за безработицата сред населението от ромския етнос, като лайтмотивът беше, че ромите не искат помощи, а работа. Разбира се, това беше само повод, който предизвика много по-задълбочени размисли, които се насочиха към българския народ като цяло и към една от ролите, които държавата може и трябва, по мое мнение, да изиграе с цел неговото запазване и благоденствие. Разбирането си за държавата най-общо съм изложил в статията "Що е то "държава"?", поради което тук няма да се повтарям.

Една от основните цели на всяка държава е да осигури добрия живот на своето население. Това ще рече: да се погрижи народа ѝ да има какво да яде, да има покрив над главата си, да може да посреща ежедневните си разходи като сметки, разноски по облекло, транспорт и други. Когато значителна част от това население няма работа, то осигуряването на тези основни нужди става чрез преразпределението на парите, получени от лицата, които за заети в трудова дейност и чрез последващо преразпределение на тези средства под формата на социални помощи. По този начин трудещите се са недоволни, че част от парите, които те изработват отиват за неработещите, а последните са недоволни, че тези пари са недостатъчни за задоволяване на основните им нужди. Решението на този проблем според мен е осигуряване на пълна заетост, а инструментът за това са държавните предприятия. Държавата може да си позволи да инвестира в създаването на предприятия. Това е именно инвестиция, която не само че ще се изплати във времето, но ще има и много сериозен положителен социален ефект. Там, където частният инвеститор не би рискувал, защото би било необходимо огромно  начално капиталовложение, държавата може да се намеси. Често съм чувал да се твърди, че държавата е лош собственик или поне лош стопанин. Това е нелепо твърдение. Държавата е просто механизъм, обслужващ нуждите на обществото. От това какви лица бъдат назначени в конкретното предприятие, както и от това какви механизми за контрол върху дейността им бъдат предвидени, се определя дали стопанинът ще бъде добър или лош. Затова откриването на държавни предприятия трябва да се съпроводи с установяването на механизми за вътрешен и външен контрол върху тяхната дейност. Дали има квалифицирани хора, които да ги управляват? Разбира се. Безработните висшисти, които имат и образованието, и опита за тази цел са много. Друго предимство, което се очертава още на този предварителен етап при учредяването на държавните предприятия е, че държавата ще знае точно какво и колко се произвежда, ще може да следи за качеството му и на пазара ще стигат само стоки, които да отговарят на съответните стандарти.

След като уточних кой ще осигури капитала за учредяването на предприятията, нуждата от приемане на ефективни правила за осъществяване на контрол, както и че има достатъчно квалифицирани хора, които да бъдат назначени за директори, ще разгледам и самите резултати, които ще се постигнат с откриването на държавни предприятия.

На първо място, тази мярка е насочена към районите с трайна безработица, където основно населението живее на социални помощи. Често това е население от ромски произход, което нерядко не бива назначавано на работа повече заради предразсъдъци, отколкото заради липсата на образование, най-вече когато става дума за ниско квалифициран труд, който не изисква по естеството си повече от начално образование. В държавните предприятия тези хора ще бъдат ангажирани с трудова дейност и ще получават заплати. Това, от една страна, означава, че вместо сегашните 120 лева приходите им ще нараснат на 400 лева, ако приемем една такава заплата за стартова. Други стимули, които, по мое мнение, биха ги привлекли в държавните предприятия, са предоставяне на работно облекло (един комплект годишно примерно), организиране на столова в предприятието, където неговите работници да се хранят безплатно с храна, одобрена от Министерството на здравеопазването като здравословна, както и осигурен превоз за онези, които живеят далече от мястото на осъществяване на трудова дейност. Тези мерки биха привлекли безработните, независимо от техния етнос, тяхното религиозно изповедание и техните политически възгледи, в държавните предприятия, където да се ангажират в реално производство. Освен това, както е добре известно, трудът облагородява. Трудовите навици се възпитават, а веднъж възпитани, те водят и до по-добра организация на трудовия процес. С други думи производителността на труда расте. Ангажирането на времето на досега безработните с труд ще доведе до повишаване на общественото им съзнание и до намаляване на противообществените им прояви.

На второ място, държавата ще увеличи реалното си производство. Това е изключително важно, защото през последните 25 години се наблюдава точно обратната тенденция - на свиване на производството. Реалното производство означава не само заетост, но и задоволяване на материалните нужди на населението на собствената страна, а също така и стока, която да може да се изнася на външните пазари, т.е. източник на постъпления. Да не говорим, че за държавата е по-лесно да знае какво стои като реално обезпечение зад парите в обръщение. Парите след отмяната на златно-доларовия стандарт, се обезпечават със стоки. Когато има в обръщение прекалено голяма парична маса, необезпечена с достатъчно стоки на пазара, се стига до инфлация. Разбира се, това е едно много опростенческо разбиране, има и множество други фактори, които играят роля. Но все пак производството на държавните предприятия би допринесло за борбата на държавата с инфлацията, макар че са необходими и други мерки, които няма да бъдат обсъждани в настоящата статия, защото не са неин предмет.

На трето място, производството на държавните предприятия може да рационализира производството като цяло. Какво имам предвид? Тези предприятия би било целесъобразно да се организират по доклади на областните управители или на общинските кметове, в които да се съдържа описание на съществуващото производство в тяхната административно-териториална единица, както и какво производство благоприятстват обективните природо-географски условия, къде има компактни групи безработни, как би бил организиран ефективно транспорта до предлаганото място за изграждане на предприятието, какви производства са съществували до началото на т.нар. "преход", какво са произвеждали, ефективни ли са били и защо са били закрити. Освен тези, докладите могат да съдържат и други релевантни въпроси. След преценката на тези въпроси (примерно от Министерството на регионалното развитие и благоустройството), ще се преценява какви предприятия и къде да бъдат създадени.

На четвърто място, изграждането на трудови навици, за което стана дума по-горе, трябва да се съпровожда с ограмотяване и повишаване на културното равнище на населението, ангажирано в предприятията. Тази цел може успешно да бъде изпълнявана от читалищата, защото тяхната мрежа в страната е добре разгърната, в тях има библиотеки, а също така и помещения, където да се провеждат тези часове по допълнително обучение. Вечер след работа примерно е нелош вариант. Не смятам, че е необходимо да бъдат задължителни часовете. Работещият човек мисли по различен начин от неработещия. Първият е готов да се самоусъвършенства. Часовете не бива да бъдат прекалено продължителни, ако са в следработно време - около час, защото иначе умората ще създава пречки в процеса на обучение. Съботно-неделните часове също си струва да бъдат разгледани като възможност.

На пето място, създаването на държавни предприятия може да спомогне за решаването на демографския проблем и обезлюдяването на селата, за които основна причина е липсата на работа и перспектива пред младото население там. Създаването на нови работни места, предоставянето на всички онези мерки, за които стана дума, както и възможността заплатите да се повишат, ще дадат на младите надежда за бъдещето им. А заплатите ще се повишат, защото самите предприятия ще бъдат на "стопанска сметка", т.е. част от печалбата си ще могат да реализират като инвестиции в собственото си производство, разширяване на производствения си капацитет и модернизация на производствените технологии. С придобиване на трудови навици, производителността на труда на работниците също ще се повиши. Така с течение на времето ще растат заплатите, а с тях и удовлетвореността на трудещите се. Разбира се, всичко трябва да бъде контролирано от органите за вътрешен и външен контрол, за да не се допуснат злоупотреби, каквито са дискредитирали държавните предприятия в миналото по времето на Тодор Живков.

На шесто място, могат да бъдат предвидени и други мерки, които да повишат заинтересоваността на работниците, като например да им бъдат продадени акции на предприятието до 49%, като 51% да останат държавни, защото вече се убедихме, че обратното - разпродаването на всички без държавата да си запази контролния пакет акции - води до престъпна приватизация, разпродаване на безценица и унищожаване на българското производство. Ако не сме се научили от грешките си за тези 25 години, то ние трябва да сме много инертни или направо слепи. Колективната отговорност, която работи така добре в някои източноазиатски предприятия повишава сплотеността в колектива и издига чувството за отговорност на всеки от неговите членове, поради което смятам, че би била приложима и за държавните предприятия.

На последно място, ще се спра на една необходима предпоставка за ефективното функциониране на държавните предприятия - осигуряването на пазар за тяхната продукция. При липса на пазар и при поръчки, осъществявани единствено от държавата, приходите на предприятията ще зависят изцяло от конюнктурата в бълтарския политически живот. Не това е целта. Предприятията, както вече отбелязах, трябва да работят за печалба и да са ориентирани към пазара. Затова, от една страна, ще бъде организирано производството на такива стоки, от които има нужда на вътрешния пазар (т.е. има незадоволени потребности) след като бъдат извършени необходимите за това пазарни проучвания, а, от друга страна, дори вътрешно търсене да няма, може да се организират производства на базата на външнотърговски дългосрочни договори (примерно за износ на определена стока ежегодно в рамките на пет или десет години за някоя друга държава). Пазар може да се гарантира, защото има страни, в които се проявява хроничен недостиг на едни или други стоки, който производството на държавните предприятия може да задоволи. Вярно е, че Европейският съюз поставя сериозни ограничения пред сключването на такива договори със страни извън него и Европейското икономическо пространство, но те могат да бъдат заобиколени, а и все пак тук трябва да изхождаме от националните си интереси, а не от тези на някои страни-членки на ЕС. ЕС все пак е просто един съюз, в който Република България членува, за да защитава националните си интереси по-ефективно и ако се окаже, че той е пречка в тяхното осъществяване, то нашата външна политика следва да се насочи към други начини за тяхната защита в международните отношения.

В заключение, смятам, че създаването на държавните предприятия ще реши в голяма степен проблема с безработицата на населението без значение от неговите етнос, политически и религиозни убеждения. Ще дисциплинира това население, ще му даде трудови навици, може да се съчетае и с ограмотяване. Най-важното обаче, което този проект ще даде на населението в районите с хронична безработица, водеща и до обезлюдяване, най-същественото - това е надеждата, че има достойно бъдеще!

/И преди да бъда обявен за комунист, социалист или някакъв друг "-ист", замислете се дали това, което предлагам, не е рационално и полезно.../

Що е то „държава”?

Българският преход и така наречените „демократи” в България, които станаха такива след като видяха колко перспективи (главно икономически) им дава това самоназвание, насадиха и продължават да насаждат в българското общество едно неправилно разбиране за това какво е държавата и какви са нейните функции. В настоящата статия предлагам анализ на това какво се насажда, какво разбира под „държава” политическият елит и какво (по мое мнение) трябва да бъде разбирането за същността и отговорностите на държавата. И преди да бъда обвинен в комунизъм, социализъм, национализъм или някакъв друг „-изъм”, помислете си дали моите кратки размисли не са нищо друго освен здрав реализъм.

До 1989 г. държавната роля в икономиката, политиката и във всяка сфера на обществения живот е определяща. Частната инициатива е силно ограничена и сведена до минимум. Това съвсем естествено поражда недоволство сред онези слоеве от българското общество, които са предприемчиво настроени и желаят да се издигнат със своите усилия, но извън тесните рамки на онова, което е не просто разрешено, но и предопределено. Стремежът към индивидуална реализация е съвсем естествен за неазиатските общества, сред които е и нашето. Затова държавните ограничения се считат за твърде обременителни. Проблемът е, че след като държавният монопол и ограниченията отпадат, негативното отношение не се насочва към факторите, които са ги допуснали и укрепили, а срещу държавата като институция с цялата условност, която може да се вложи в това определение. От това неправилно разбиране произтича и следващото заблуждение – че държавата е лош стопанин, че нейната роля трябва да бъде сведена до минимум и че частната инициатива трябва да стане не просто доминираща, но, ако е възможно, и единствена движеща обществото сила. Съвсем закономерно започват съзнателните усилия в тази насока (разрушаване на държавния апарат, ерозия на съществуващите структури, намаляване на техните правомощия). Стига се до престъпната приватизация, за която пишат много автори и, ако и аз започна, по-скоро в моите писания ще бъде открито плагиатстване на техни идеи или коментари, отколкото оригинален принос по въпроса. Накратко, смятам, че основният проблем пред българския преход е в неправилната оценка на ролята на държавата, нейното принизяване, умишленото й лишаване от лостове за намеса, т.е. съзнателното й отслабване. Правилният подход е друг. Не слаба държава, а преодоляване на онези практики и други недостатъци, които са довели до проблемите по времето, когато държавата е била силна. Този мой възглед произтича от разбирането ми за държавата.

Държавата, според мен, трябва да бъде инструмент за защита интересите на народа. От една страна, за осигуряване на външните му национални интереси – отбрана, сигурност, външноикономически интереси (пазари и суровини) и т.н., а, от друга страна, на вътрешните му национални интереси – правосъдие, вътрешна икономическа стабилност, вътрешен ред, гаранции за частната инициатива и неприкосновеността на гражданите й. Ако разгледаме държавата като механизъм, който е изцяло насочен към постигане и защита на интересите на гражданите й, то няма как да стигнем до извода, че колкото по-малко се меси, толкова по-добре би било. Напротив! Държавата е гарант за благосъстоянието на своите граждани. Затова отговорът на предизвикателствата, пред които Република България се изправя след краха на предишната система, не е по-малко държава, а е реформирана държава. Видели сме недостатъците на предишния политически строй и следователно знаем какви грешки не бива да допускаме, т.е. в състояние сме да вземем мерки, за да не се повторят. Това обаче няма как да означава просто да отхвърлим всичко съществувало до 1990 г. без значение дали е работещо или не. Вместо по пътя на реформите българският преход обаче поема по пътя на пълното разграничаване от и унищожаване на всичко, постигнато през предишния период. Изхожда се от неправилното разбиране, че подходът трябва да бъде революционен (наложено главно от чужди сили, които предлагат и план, по който да протече), а не еволюционен. Бих казал, че по-скоро съзнателно е пренебрегнат един очевиден принцип. Силната държава означава солидни гаранции за интересите на гражданите й, а слаба държава – липса на такива гаранции. Да, съгласен съм, че при предишната система държавата (да се разбира държавен апарат) е страдала от много пороци. Но именно срещу тях трябва да се насочат усилията, а не срещу правомощията на този апарат. Примерно корупцията – това е проблем, който препятства безпроблемното функциониране на държавния апарат. Ефективен механизъм за борба с корупцията, следователно, би бил предпоставка за подобряване на функционирането на този апарат. От нивото на обществено съзнание и качеството на механизмите за борба с пороците, които се отразяват върху добрата работа на държавата, зависи нейната ефективност. Отново подчертавам, че държавата е само инструмент, който да служи за защита на националните интереси. Тя не е нито добро, нито зло! Моралните категории за един механизъм са неприложими. Може да се превърне и в двете. Зависи от това как се „оперира” с него, т.е. от обществото зависи как ще функционира.

Разбира се, това са малко по-общи и философски разсъждения. Те отразяват това, което трябва да бъде, а не това, което е. В този смисъл някой би казал, че това е „утопия”. Аз бих го нарекъл „реализъм”, защото пред Република България няма реална алтернатива. Или ще си върнем силната държава, но с по-добри механизми за граждански контрол върху нейната дейност (все пак ако не успеем да изградим достатъчно добри механизми, какво сме научили за 25 години преход?!), така че да обслужва националните интереси, или ще продължим да имаме слаба държава, в която големи чуждестранни компании ще експлоатират населението (ниски заплати, неплащане на такива с месеци) и ще изнасят печалбата зад граница (примерно от добива на цветни метали, за който държавата получава само половин процент от печалбата, а за някои метали – абсолютно нищо). Силната държава е единственият ни шанс да се защитим. Слабата държава обслужва чуждите интереси (в това отношение си струва да се отбележи статията на Петър Волгин „Кой сваля българските правителства?” в сайта Поглед.инфо). Обслужва и тези на местните олигарси, които не желаят контрол, който да спъва дейностите им (къде законни, къде не) по провеждане на мероприятия за задоволяване на собствени грабителски (по отношение на мнозинството от населението) проекти. Но целокупният български народ бива пожертван. Неговите интереси не са важни за олигарсите и за чуждите мощни икономически структури. А за елементите (вече посочени), които му „смучат кръвта”, силната държава е заплаха за интересите им и затова са готови на всичко само и само да не я допуснат. Наскоро си припомних едно стихотворение на Христо Радевски, което много точно отразява отношението на олигарсите (чужди и местни), сред които и на нашия политически елит (пряко участващ или купен в по-голямата си част от същите тези олигарси) към държавата (която за техните цели задължително трябва да е слаба, както стана дума по-горе):

Царете най са умни и тактични.
Те чисти са, защото са практични.
И тях не можеш в кражба улови,
защото те държавни са глави.
А – между впрочем – що е то държава?
Държавата – това е дойна крава.
И за да имаш мляко и престиж –
ти трябва да умееш да доиш.
Царете се оказаха добри доячи.
Защото – казано по-другояче,
умеят те така да подарят,
че от дарението да се облажат.

(„Как царете забогатяват” от Христо Радевски)

И така, бих желал да обобщя, че разбирането, че държавата не бива да се намесва в регулацията на обществените отношения освен по най-общ начин и че ролята й трябва да бъде сведена до минимум, е неправилно и идеологически насаждано твърде дълго. Силната държава защитава националните интереси, а слабата ги жертва. Нашата задача е да изградим силна държава (във всички области на обществения живот) с ефективни механизми за граждански контрол (сегашните явно не работят), за да не бъдем жертва на партикуларните местни и чужди олигархични интереси.

„Има човек – има проблем, няма човек – няма проблем!” – украинската трактовка

Тази статия няма за цел само да сведе до знанието на читателите си последните събития, случили се днес в Донецката народна република (ДНР). Няма за цел и да изброи жертвите, които днешният ден добави към вече стотиците убити от нацгвардията и частите на украинската армия, които я подпомагат. Целта й е наред с това да повдигне и някои по-дълбоки въпроси, над които сякаш не се мисли много, а и изобщо не се говори. И така, нека да поговорим за ужаса, който почерня стотици съдби дневно, и който бива подминаван лицемерно от Запада.

След като Петро Порошенко стана президент на Украйна (поне на онези части от страната, които признават киевската власт), така наречената от управляващата хунта „антитерористическа операция” срещу ДНР беше възобновена. Ще се спра на използваното от дошлото на власт със сила правителство понятие „антитерористична операция” и защо е толкова абсурдно да го използва именно киевската хунта.

За понятието „тероризъм” съществуват много определения, но ако се синтезират в едно, отчитайки онова, в което съвпадат, то съдържанието на този термин би било следното: политики и действия, основаващи се на системното използване на насилие, с цел пораждане на страх у населението или у държавни органи за постигането на политически искания. Да сте чували ДНР или Луганската народна република (ЛНР) да са използвали насилие, за да породят страх у някого? Избивали ли са самосиндикално мирни граждани, организирали ли са терористични актове? Напротив – проведоха референдуми за бъдещето на своите земи, на които (референдуми) населението се обяви за провъзгласяване на самостоятелни държавни образувания! Какво по-демократично и ненасилствено от това?! И тези стъпки бяха предприети след като към жителите на ДНР и ЛНР беше отправена заплахата, че ще бъдат лишени от правото си да използват своя майчин език и ще бъдат насилствено украинизирани. Но нека да дам и няколко примера за това какво е разбирането на сегашната киевска власт за това какво е „терорист”. С тези примери ще предам и случилото се от деня в хода на т.нар. „антитерористична операция”.

Вече няколко седмици артилерията на киевските въоръжени сили и нацгвардейците започват да обстрелват град Славянск с падането на нощта. Снарядите, безразборно изстрелвани, днес улучиха общежитие и девететажна жилищна сграда. Трима души загинаха, а още над десет бяха ранени.

И всичко се случва за миг. Улицата е покрита с разбити стъкла. Жителите и портиерите заедно разчистват дворовете от парчета стъкло, мазилка, тухли. Това, което обаче не може да бъде почистено е огромната скръб, която снарядите оставят след себе си.

„Тежко е, разбирате ли? Да се случваше само един ден, а то се случва всеки ден...” – тъжно се оплаква жена от града.

Мините падат на няколкостотин метра една от друга. Снарядите улучват хлебозавода, взривяват се около многоетажни жилищни сгради, както и до Педагогическия университет. Този университет заради ситуацията е затворен вече от месец, но вчера в него влизат студенти, за да държат изпити в сесията си.

Обстрелът започва около шест вечерта. Много от жителите на града са си у дома. Елена Ботакова притиска библията към гърдите си и опитва да се успокои. Оглежда стените и тавана на дома си, поглежда към внучетата си и плаче. В резултат от обстрела загиват трима души – двама мъже и една жена. Нито са опълченци, нито са военни. Единственият им „грях” е, че са вървели по улицата, когато до тях са се разбивали снаряди. Местните жители се крият в бомбоубежища. Показват и парчетата, които остават след взрива: когато мината се взриви, парчета метал се разлитат във всички посоки, не оставяйки шанс за спасение. В болницата са откарани над десет ранени. И всичко това за минута-две...

„Приятелката ми получи дипломата си, реши да поседи с приятелките си буквално на сто метра от института, и тях просто ги застреляха... Нея я отнесоха на ръце до пътя. Обръщам се към правителството на Украйна: какво правите? Убивате младежта, просто хващате и убивате! Не искаме това!” – казва младеж от Славянск.

Студентите от Педагогическия университет се намират в сградата на общежитието срещу университета, но с първия гърмеж, веднага са евакуирани в подземията. И съвсем навреме, защото впоследствие зданието е ударено от снаряд.

Децата си отиват, родителите остават. Днес на автогарата отново опашката от желаещи да напуснат града е голяма. Хората взимат най-необходимото и бягат, за да спасят най-важното – живота си. Тези, които остават, търсят убежище, в което да се скрият, когато започне следващият обстрел.

В Донецк също продължава изясняването на това какво украинското правителство разбира под „терористи”. След вчерашната десантна атака над летището в Донецк, украинските въоръжени сили показват, че изобщо не се смущават да бомбардират гъсто населени квартали с авиацията си. Снарядите падат направо в дворовете на хората. През предишната нощ стрелбата на летището и около него продължава, както на практика и в център на Донецк. Опълченците, въпреки загубите си, задържат десанта на нацгвардията. Има много загинали сред мирните граждани. В района на летището хеликоптер взривява с ракети камион с медицински опознавателни знаци, превозващ ранени опълченци. Около 30 души загиват на място. Премиерът на ДНР, Александр Бородай, съобщава, че по време на боевете са загинали най-малко 100 души опълченци и мирни граждани. Виждайки, че помощ не може да се очаква от никъде и че техните братя и сестри в Донецк биха били обречени, ако нещо не се направи спешно, народното опълчение на Луганск изпраща подкрепление на опълченците в Донецк.

„Ние даже не можем да се справим с всички тези, които искат да служат (в опълчението). Да бяхте видели колко хора искат да се запишат в армията – фактически всеки втори мъж” – отбелязва ръководителят на правителството на ЛНР Василий Никитин.

Без подкрепа от никъде само двете народни републики си оказват поддръжка една на друга. Но силите им са ограничени. Достойни за уважение са жертвоготовността на опълченците, техният борбен плам, тяхната смелост, но за съжаление цифрите са срещу тях. Или ако мога да си позволя да цитирам небезизвестното стихотворение на Иван Вазов „Опълченците на Шипка”:

... но помощ не иде,
от никъде взорът надежда не види
и братските орли не фърчат към тях.
Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх -

кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.
Талазите идат; всичките нащрек са!

Колко точно тези редове, писани по друг повод и преди толкова много години,  описват случващото се сега в Донецк!

Военните твърдят, че стрелят по позиции на така наречените „терористи”. Очевидно за киевските власти в тази категория попадат: студентката, изнесена на ръце от приятелските си след като е ударена от шрапнел; двамата мъже и жената, бързащи да се приберат вкъщи или да намерят убежище след началото на поредния минен обстрел; ранените, натоварени в камиона, обозначен с медицински опознавателни знаци; стотиците други знайни и незнайни мирни граждани на Донецк, Славянск и другите нападнати градове на ДНР и ЛНР.

Но нека се вгледаме и в действията на киевските въоръжени сили. Използват ли насилие? Ако убийството на мирни граждани не е насилие, то не знам кое би било! Целят ли да се породи страх у мирното население? Безспорно, защото искат капитулация и народът на ДНР и ЛНР да се откаже от своите референдуми и да се примири със съдбата, която киевската хунта му готви. Издигат ли политически искания управляващите в Киев? А какви, ако не политически, са тези за присъединяване на една територия към друга, за подмяната на собствените политически и идеологически възгледи със силово наложените отвън?! И така, с оглед на даденото по-горе определение за „тероризъм”, стигаме до извода, че всъщност тези, които гордо наричат себе си „антитерористи” не са нищо повече от обикновени терористи.

Да се спрем и над втората част от така наречената „антитерористична операция”, след като видяхме, че антитерористи са всъщност опълченците, а терористи – нацгвардейците и киевските въоръжени сили, които ги подпомагат. Та „операция”... Терминът предполага съгласуваност на действия, планомерност, последователност от отделни стъпки, насочени към постигането на предвидена цел. Целта тук е най-общо формулираната за всеки терорист – да се породи страх у населението. Но конкретика в действията на нацгвардията и протежетата им няма. Те бомбардират жилищни квартали, изстрелват мини и ракети без въобще да ги интересува кого, как и колко души ще поразят. Вече доказаха, че влязат ли в някой град не се свенят да разстрелват мирното население и с автомати, пистолети или с каквото им се намира под ръка (примерите с Андреевка и Красноармейск са още пресни). Така че това би било пресилено, а още по-точно – лицемерно – да се нарича „операция”. Това е ни повече, ни по-малко поголовно избиване, още известно като чистка. Има и още един термин, който приляга идеално на действията на нацгвардията и частите на армията, които я подкрепят. Определението за този термин е: „действия, извършвани с намерението да бъде унищожена, напълно или частично, която и да било национална, етническа, расова или религиозна група посредством: убийството на нейните членове, причиняване на тежки вреди на здравето им и др.” Рускоговорящото население на ДНР и ЛНР, което е огромното мнозинство от населението в тези две образувания, попада в категориите, които определението засяга. Познато ли ви е това определение? Ако не, то трябва да знаете, че това е съдържанието на термина „геноцид”, а геноцида е признат за международно престъпление от ООН през 1948 г.

Стигаме до следния извод: така наречената от украинското правителство „антитерористична операция” всъщност е терористична чистка или, ако е възможно да съществува такова словосъчетание, „терористичен геноцид”. Ако това население бъда затрито, то страната ще се умиротвори и никой няма да последва примера на ДНР и ЛНР – така разсъждава киевската хунта. А що се отнася до ДНР и ЛНР, възгледите на хунтата могат да се обобщят много добре с прословутата фраза, изречена от Йосиф Висарионович Джугашвили (Сталин): „Има човек – има проблем, няма човек – няма проблем!”

И макар че е ясно какво е геноцид, макар че тероризмът също не е ново явление, за случващото се в Украйна на Запад не се говори или мисли така, както в настоящата статия. Уви, българското външнополитическо ръководство послушно следва, каквото му се каже в Брюксел и Вашингтон. И не е само то. Докато онези, от които зависи спасяването на хиляди, а може би и стотици хиляди човешки животи в ДНР и ЛНР, бездействат или си играят на геополитика по отношение на Русия, кървавите плодове на тяхното дебелокожия расте с всеки изминал ден. А ние, от които не зависи нищо, защото нямаме властта да направим каквото и да било, можем само да пишем, да призоваваме и да се надяваме, че здравият разум рано или късно ще надделее и у някого, който да има властта и възможностите да прекрати това безумие. Дали обаче гласът ни не е глас в пустиня...

Нацгвардията в Украйна: „Или си палач, или си жертва!”

Посвещава се на всички военнослужещи в украинската армия, които отказаха, отказват и ще продължат да отказват да стрелят по своите братя и сестри украинци

Така наречената „украинска армия” бива определяна от много специалисти като небоеспособна. Така например по думите на директора на Центъра за анализ на стратегиите и технологиите, Руслан Пухов:

"Тази армия се е разложила морално и физически. По редица причини, като започнем от това, че на хората им плащаха много малко, социалният им статус беше нисък, и приключим с това, че много хора просто не искат да воюват с мирното население."

Именно това нежелание на украинските войници да избиват мирно население обаче не се харесва на управляващите кръгове в Киев. Още в началото на цинично наречената от нелегитимното настоящо правителство «антитерористична операция», която по същността си е геноцид в най-чист вид, става ясно, че редовните войски са непригодни за нейното провеждане. Вместо в Краматорск същите тези войски да изпълнят заповедта на правителството за потушаване на въстанието, те предават бронетехниката си на опълченците. Да не говорим, че мнозина от тях преминават и в редиците на народното опълчение с оръжието си и твърдата си вяра, че да воюваш на страната на народа си срещу фашистката хунта е правилно, макар и рисковано, а да избиваш мирни граждани (братя и сестри украинци) е долно и безчестно. Не всички решават да напуснат редовната армия и да влязат в редиците на опълчението още в началото. Някои войници стигат постепенно до това решение, виждайки жестокостите, които уж подкрепящите ги сили на нацгвардията извършват. Самата нацгвардия се състои от неотдавна събрани бойци на “Десния сектор“. Какво обаче е предназначението на това паравоенно формирование?

Виждайки небоеспособността на армията си (която се дължи по-скоро на нежелание да се убиват цивилни, отколкото на неподготвеност, защото за да застреляш невъоръжен човек с автоматично оръжие или за да убиеш няколко души с миномет не се изискват някакви особени умения (най-важното качество, за да извършиш нещо такова е липсата на съвест)), Киев решава да се обърне за помощ към своите съюзници, родени на Майдана. За да подчини армията и за да я направи по-управляема и “изпълнителна“, правителството не се колебае да допусне нацгвардията да се намеси в нейните дела. Все повече зачестяват историите за активисти на “Десния сектор“, които са прикрепени към редовните военни части, за да следят за изпълнението на заповедите. Съобщава се даже, че нацгвардията извършва разстрели за неподчинение. С други думи едно фашизирано паравоенно формирование безконтролно командва украинската армия и си позволява да разстрелва нейни военнослужещи, които не желаят да стрелят по мирни граждани! Поведението на нацгвардията донякъде напомня това на Полевата жандармерия в нацистката армия по времето на Втората световна война. Полевата жандармерия е въоръжена военна полиция, отговаряща не само за обезпечаването на дисциплината в армията и за регулирането на движението на войниците, но също така за задържането във военно време на отстъпващите и бягащите войници и създаването на отряди, в които те биват зачислявани, за да бъдат дислоцирани на „кризисните“ участъци на фронта. Правомощията на това формирование постоянно нарастват с влошаването на положението на нацистка Германия в края на войната: в числото на лицата, попадащи под ударите на жандармерията, са включени и мирните граждани, които са уличени или обвинени в „разпространяването на панически слухове“, както и военнослужещите, които не изпълняват с готовност дадените им заповеди. В края на войната смъртно наказание се налага от това формирование дори само по подозрение в „изразяване на неувереност в окончателната победа“. Нацгвардията на „Десния сектор“ също надзирава редовната армия, също следи за реда и изпълнението на заповедите на Киев (да се избива мирно население) и също така наказва онези, които не се подчиняват...

Но дори това не е достатъчно, за да бъдат поставени военните под контрола на киевската хунта и на екстремистите на „Десния сектор“. Напротив! Войниците, които са родом от Югоизточна Украйна все по-често се присъединяват към народното опълчение. Един от преминалите на страната на опълченците военнослужещи разказва:

„Аз съм от украинската армия и даже се страхувах да минавам през родния си град, защото излизаше, че съм окупатор в родния си дом. Беше ми много тежко. Отидох при хората от опълчението, поисках да се присъединя към тях в народната армия.“

Към операциите си срещу опълченците Киев се опитва да привлече и спецподразделения на милицията, но тяхното желание да воюват с мирното население се оказва не по-голямо от това на военнослужещите. Затова правителството, разбирайки, че по операцията си за прочистване на Югоизточна Украйна няма да може да разчита на армия и полиция, се обляга все повече на нацгвардията. За разлика от войска и милиция, нацгвардията няма задръжки по отношение на стрелбата срещу мирни граждани, както се видя на 9-ти май в Мариупол. Но, разбира се, не следва всички „заслуги“ да бъдат приписвани само на нацгвардията, защото другите безконтролно действащи паравоенни формирования могат да се обидят, че не са били споменати в списъка на главните действащи лица. В Красноармейск в деня на референдума (11-ти май) мирните граждани не ги избива гвардията, а подразделението „Днепр“ – спецчаст на МВР на Украйна, а всъщност отряд от наемници, финансирани от привърженици на настоящата власт (подразделението е създадено след идването на киевската хунта на власт и бива използвано само за силови операции срещу противници на режима). И все пак нацгвардията, „Днепр“ и много други знайни и незнайни паравоенни фашизирани формирования имат две общи черти: униформата без опознавателни знаци и извънредната жестокост.

„Това фактически са незаконно въоръжени формирования, на които въпреки това е даден карт-бланш да провеждат силови акции с цел прочистване на въстаналото население в източната част на Украйна. Затова можем да класифицираме тези подразделения например като „ескадроните на смъртта“, които станаха печално известни в Латинска Америка“ – коментира главният редактор на списание "Национална отбрана", Игор Коротченко.

И все пак, макар че проявяват голяма готовност да воюват срещу мирното население, паравоенните формирования избягват, доколкото могат срещите с въоръжени опълченци. Киевската хунта, разочарована от неспособността си да накара военните и милицията да избиват опозиционно настроеното мирно население, призовава съпротивата на Югоизточна Украйна да бъде задушена с помощта на артилерията и авиацията, но желаещите да изпълнят подобна заповед стават все по-малко. За съжаление обаче сред редиците на нацгвардията и другите фашизирани военни формирования такива лица има и те на драго сърце ще прибягнат до използването на тежко въоръжение, ако им бъде предоставена възможността.

В Украйна решително върви процес на фашизация, който започва да пуска корени и в армията. Цели се изграждането ѝ като опора на властта в борбата с инакомислещите – с онези, които изразяват неподчинение. Паравоенните формирования на „Десния сектор“ и други екстремистки образувания не само че избиват мирното население в Одеса, Краматорск, Красноармейск и в много други украински градове, но са се захванали и с овладяването на армията. Принципът им е: “Или си палач, или си жертва!“, т.е. или убиваш мирни граждани, или ние ще убием теб. Войниците от украинската армия са принудени да избират между честта си и живота си... Много от тях избират да запазят и двете и да се присъединят към редиците на народното опълчение! Така политиката на натиск поражда обратния на замисления ефект. Но дори самият опит да се фашизира армията и да се използват паравоенните формирования, за да бъдат принудени военнослужещите да извършват престъпления против човечеството, ни показва, че опитът за установяване на фашистка диктатура в Украйна е преминал на по-високо ниво и вероятно ще продължи да набира сили.

Студентите питат: "Къде са ни парите?"

Повод да напиша настоящата статия ми дава моето възмущение, че към днешна дата (16 май 2014 г.) все още Софийският университет "Св. Климент Охридски" не е започнал изплащането на стипендиите на своите отлични студенти. В следващите редове ще обясня защо това е толкова недопустимо, противозаконно и възмутително!

Недопустимо е, защото основният смисъл на предоставянето на стипендиите ежемесечно на студентите, които са ги заслужили, е, че с тези парични средства учащите следва да посрещнат своите неотложни нужди. Сметките се плащат ежемесечно (ток, вода, отопление, общежитие), а разходите за храна са ежедневни. Нелогично е в такъв случай стипендиите, за които следва да приемем, че са основен доход на отличните студенти, да не трябва да се плащат месечно. Същото е и със заплатите. Кой работник ще се съгласи да работи за без пари няколко месеца заради едното голо обещание да му се плати наведнъж след това?! Та нали за да преживее тези месеци на неплащане, ще му се наложи да вземе кредит, а после като го изплаща ще дължи и лихва. По този начин онова, което ще получи като възнаграждение за извършения труд ще бъде по-малко, отколкото, ако го беше получавал месечно и не беше взимал заем. По тази логика би следвало и върху дължимите на трудещия се или на студента пари да се начислява лихва, за да не са на загуба, когато най-накрая им бъдат преведени сумите. А и в края на краищата, ако някой ви държи парите, които ви дължи, като междувременно няма пречка да разполага с тях, то вие на практика го кредитирате, а следователно той със сигурност трябва да ви дължи лихва.
Някой ще възрази, че стипендията е различна от заплатата... Разбира се, разлика има, но по същество и двете са някакъв вид стимул. Заплатата е стимул да се полага труд, а стипендията - да се полагат повече усилия в ученето, защото ако един студент знае, че ще бъде материално обезпечен, то той ще ангажира времето си с учене, а не с безсмислено "въртене на телефона" в някой кол център или в сервиране в някое кафене или бар. Т.е. студентите могат да се ангажират в развитие на собствения си интелектуален потенциал, а не в нискоквалифицирани дейности. След време именно заради тези свои усилия в самоусъвършенстването, тези днешни студенти ще станат качествени специалисти, полезни на обществото и на държавата си. Но за да се развиват, те... трябва и да ядат. Колко прозаично, но същевременно вярно е това! Исак Паси казва: "Човек не само с хляб живее!", но не бива да забравяме, че без хляб няма изобщо да живее... Та стипендиите са онзи стимул, който да поддържа нашия млад, тепърва изграждащ се интелектуален потенциал. И, както вече отбелязах, трябва да се отпускат своевременно, защото този потенциал, трябва от нещо да живее, докато се подготвя да стане такъв.

Възмутително е, че ръководството на Софийския университет "Св. Климент Охридски" явно не разбира тази простичка истина, изложена в горните редове. Университетът е институцията, която трябва да подготвя бъдещите специалисти в немалко на брой области. Но за да ги подготвя качествено, той трябва да им създава условия. Не само като материална база на самия Университет, а условия в най-общия смисъл. Най-вече условия за живот, в който търсенето на начин за препитание и осъществяването на дейности по изкарване на приходи за насъщния да не ангажират времето за обучение (или по-скоро самообучение) извън аудиториите. И именно Университетът бави плащанията на своите студенти! Съвсем логично стигаме до въпроса: "Защо?" Дали е поради недоглеждане, някоя съвсем лишена от умисъл грешка? Или парите са в сметката на Университета, но се чака натрупването на лихва, която да бъде присвоена, преди парите да бъдат преведени на студентите? А може би има някакво споразумение с банките, предоставящи студентски кредити при изключително високия процент за връщането им (7%) след завършване на съответната образователно-квалификационна степен... Каквато и да е причината, била тя заслужаваща сезирането на прокуратурата или съвсем безобидна грешка (която отново трябва да бъде наказана, както ще стане ясно в следващия параграф), фактът остава - студентите не получават парите си. И от това, че някой ще бъде наказан, едва ли стърженето на нечий стомах ще стане по-тихо... Възмутително!

Разбира се, непревеждането на стипендиите е и противозаконно.
В ПОСТАНОВЛЕНИЕ № 90 НА МС ОТ 26.05.2000 Г. ЗА УСЛОВИЯТА И РЕДА
ЗА ПРЕДОСТАВЯНЕ НА СТИПЕНДИИ НА СТУДЕНТИТЕ, ДОКТОРАНТИТЕ И
СПЕЦИАЛИЗАНТИТЕ ОТ ДЪРЖАВНИТЕ ВИСШИ УЧИЛИЩА И НАУЧНИ
ОРГАНИЗАЦИИ
според
Чл. 3. (1) Стипендиите се отпускат поотделно за всеки учебен семестър и се изплащат за 5 месеца за всеки месец поотделно.
Следва горната разпоредба да тълкуваме систематично с
Чл. 4. (3) (Изм. - ДВ, бр. 70 от 2006 г.) Стипендията се отпуска със заповед на ректора от 
началото на втория и следващите семестри, с изключение на студентите по чл. 3, ал. 2. 

И така, семестърът започна на 24-ти февруари, както ни осведомява "Академичният календар" на сайта на Софийския университет "Св. Климент Охридски". С други думи повече от два месеца и половина (след седмица ще станат точно три месеца) след началото на втория семестър стипендията все още не е отпусната на студентите. Следователно и според законодателя тя трябва да бъде отпускана за всеки месец поотделно, а не наведнъж със задна дата. С други думи разсъжденията, направени в предходните параграфи се споделят и от законодателя, но, за наше най-голямо учудване и съжаление, очевидно не и от ръководството на Софийския университет "Св. Климент Охридски". Това вече е отявлено нарушение на нормативна разпоредба!

Сигурно ръководството ще си намери оправдание, вероятно и отговорност няма да бъде потърсена никому. А дори да бъде потърсена, все някак ще се измъкнат отговорните за тези абсурдни несправедливости. А онеправданите студенти... е, те все някак ще преживеят... вероятно така си успокояват съвестта виновните, макар че за да отлагаш плащанията на една по подразбиране икономически слаба категория лица (каквато са студентите), едва ли имаш съвест, която да успокояваш.

Мога само да изразя надеждата, че тези несправедливости, тази наглост и това чувство за безнаказаност у лицата, от които зависи благополучието на отличните студенти, няма да бъдат подминати с леко сърце! Защото ако си затваряме очите пред лошото и несправедливото, злините няма да намалеят. Напротив - ще получат стимул да се множат! Необходима е постоянна съпротива срещу всяко зло и всяка несправедливост. Забавянето на студентските стипендии е един чудесен повод!

Украинската рецепта: как да си направим диктатура от фашистки тип в домашни условия

В настоящата статия ще направя паралел между това, което в момента се случва в Украйна (главно под влиянието на групировката „Десен сектор”) и идването на власт на фашистките диктатури в миналото. „Рецептата” за идването на власт и установяване на антидемократичен режим от фашистки тип се е доказала с годините като работеща и примамлива за властовите апетити на немалко лица, а сега „главните готвачи” на украинските кланета от последните дни я прилагат, както са я прилагали техните учители още преди Втората световна война. Дали за пореден път ще се получи „вкусната гозба”, с която фашизмът успя да отрови над петдесет милиона души и да осакати безброй други? Дали отново ще трябва да търсим радикални мерки, защото не сме го хванали навреме, когато малка доза лекарство е била достатъчна? Тепърва ще разберем. А дотогава нека опиша как се приготвя в Украйна рецептата за диктатура от фашистки тип (в домашни условия, т.е. с оглед украинските специфики):

На първо място, трябва ни една малка, но добре организирана и въоръжена групировка – „Десен сектор” („Правий сектор” на украински). Тя обединява украински крайно десни националистически формирования, координирайки дейността им. Преди протестните събития от началото на тази година, „Десният сектор” стои в сянка, а не се намесва активно в политическия живот. В края на януари 2014 г. обаче Дмитрий Ярош, лидерът на групировката, вижда своя шанс и тя започва да издига политически искания. Ярош разглежда Евромайдана (протестите срещу правителството на президента Виктор Янукович от началото на годината) като удобен повод за осъществяване на „национална революция”, която по собствените му думи трябва да завърши с „пълно отхвърляне на режима на вътрешна окупация и с получаване на украинска национална държава със система на всеобхватно национално народовластие”.[i] Макар че в началото лидерите на други опозиционни партии се дистанцират от „Десния сектор”, те в крайна сметка решават, че могат да се възползват от „услугите” на екстремистите, явно подценявайки силата или апетита им за власт. Екстремистите се превръщат във въоръжена охрана на Майдана, а после и в сила за погроми.

Италианската фашистка партия на Бенито Мусолини също няма масова подкрепа. Представянето й на изборите, в които участва, е меко казано скромно. Успява да спечели едва 38 места на националните избори през май 1921 г. като повечето фашистки депутати влизат в Парламента от квотата на Национал-либералната партия на Джовани Джолити.[ii] Правителството на Луиджи Факта (Либералната партия) подценява фашистите и решава, че може да ги използва за своите цели в борбата срещу левицата. И тук, както и в случая с Украйна (там беше Майданът) имаме народно негодувание – работнически стачки – и в тях правителството вижда опасност от „болшевизиране”. Факта решава, че Мусолини е по-малкото зло, че има малка политическа власт, и няма нищо притеснително около него. Италианските фашисти не са многобройни, но са добре организирани и въоръжени. Мусолини разглежда работническото недоволство като удобен повод за завземане на властта, т.е. за извършване на „революция” (както и украинците от „Десен сектор”). И той си представя резултата й като силна национална държава на италианския народ, а национализмът (основаващ се на културното наследство на Древен Рим, чийто приемник според италианския диктатор е Италия) е основното в политическата му програма.

И в двата случая имаме малки, организирани, въоръжени групировки; и в двата случая те биват подценявани от по-големи политически формирования, които смятат, че могат да се възползват от тях; и в двата случая групировките поставят в основата на идеологията си национализма, примесен с етатизъм, милитаризъм, екстремизъм, антикомунизъм (в случая с Украйна – русофобия, която може да се разгледа като приемник на антикомунизма) и популизъм.

На второ място, струва си да се обърне внимание на начина, по който „Десен сектор” идва на власт. Този начин е насилствен. В началото са охрана на Евромайдана. След като законното правителство е свалено, екстремистите се насочват към градовете с рускоговорящо население, „за да подпомагат органите на реда” (каквото е и официалното основание да бъдат допуснати в Одеса, където по-късно извършват печално известните ни зверства от 2-ри май 2014 г.[iii]) в борбата им с безредиците. Самите активисти на „Десния сектор” провокират безредиците, а след това избиват десетки, а вече и стотици украински граждани, които не подкрепят техните възгледи. Паравоенните формирования на екстремистите от „Десен сектор” всяват ужас сред населението като разстрелват мирни граждани, изгарят ги, пребиват ги и т.н. Одеса, Славянск, Краматорск и Андреевка са най-ярките примери за това. Междувременно, ползвайки се от страха, който са създали, екстремистите започват да предявяват политически искания. Лидерът на „Десен сектор”, Дмитрий Ярош, в началото преговаря да бъде назначен на поста заместник-председател на Украинската служба за сигурност, но вече (с оглед нарасналата значимост или поне страха от „Десен сектор”) не го устройва нищо по-малко от президентското кресло. В интервю за украинския вестник „Фокус” от 8-ми май 2014 г. Ярош заявява: „Заемането от „Десния сектор” на висши държавни длъжности в страната би означавало определена стабилизация. Ние сме способни да построим могъща, процъфтяваща, демократична Украйна”.[iv]

В Италия Мусолини идва на власт също по насилствен начин – с Похода към Рим (27-30 октомври 1922 г.). През август 1920 г. фашистите на Мусолини участват в разгонването на стачка във фабриката на „Алфа Ромео” в Милано, а след това получават негласната подкрепа на правителството за борбата си срещу социалистическото движение. Постепенно изявите на фашистите се разпростират и на други места в страната, като стават все по-мащабни и жестоки. Инструментът, който основно използват фашистите, за да увеличат влиянието си в обществото е страхът. Страхът сред населението се повишава от най-значимата им акция – Похода към Рим. На шестдесетхиляден митинг в Неапол на 24 октомври 1922 г. Мусолини открито заявява: „Дойде времето фашистите да се заемат с управлението на Италия. То или ще ни бъде предадено доброволно, или ще тръгнем на марш към Рим и сами ще го вземем в ръцете си”. Отрядите на фашистите тероризират градовете и заемат ключови позиции по долината на река По.[v] Пътят към властта на Мусолини е открит: правителството бездейства, инакомислещите са уплашени. Влизайки в Рим, Мусолини получава от краля най-високия държавен пост – министър-председателския, а също така и постовете на министър на вътрешните работи и на министър на външните работи.

И в двата случая основният инструмент, с който си служат „Десният сектор” и фашистите на Мусолини е терорът (като пример може да бъде посочена и „Кристалната нощ” в Германия по времето на Хитлер); и в двата случая страхът бива всяван с убийства, мъчения и други форми на насилие, прилагани от паравоенни формирования на тези групировки (Хитлер също разполага с паравоенни формирования – СС и СА); и в двата случая лидерът им се цели в най-високия държавен пост. Мусолини се сдобива с желаното, а дали и Ярош ще успее...?

На трето място, следва да се отбележи ограничаването на политическата активност на опозиционните партии. Няма как да бъде изградена стабилна диктатура при налична опозиция. Когато на 6-ти май 2014 г. се провежда заседание на Върховната рада на Украйна, фракцията на комунистите бива изгонена от заседанието, защото подкрепяла „сепаратистите” (така западните и украинските медии наричат украинските граждани, които искат федерализация, за да могат да запазят своите език и традиции от насилственото им премахване, което целят екстремистите от „Десен сектор”). На това заседание следва да бъде разгледан докладът за ситуацията в Донбас и за използването на сила там.[vi] Ясно е, че комунистите ще обвинят правителствените сили и екстремистите за геноцида в тези райони, а някои истини, както се знае, са неудобни. Затова Върховната рада решава, че присъствието на комунистите е излишно. Това е една от показателните крачки в посока към ограничаване на демокрацията – отнемане на правото на народни представители, избрани по силата на закона, да изпълняват задълженията си. Така започва ограничаването на политическата дейност на най-неудобната за „Десния сектор” партия (нещо, което и самият Ярош споделя като част от политическата си програма[vii]). А докъде ли ще стигне?

Още с идването си на власт Мусолини забранява Италианската комунистическа партия. След това постепенно се премахват и останалите политически партии, за да остане единствено фашистката. В почти всички страни по света, където се установява диктатура, правилото е да се забрани опозиционната партия или всички опозиционни партии (а такива често са всички партии с изключение на осъществяващата диктатурата). Вярно е, че в Украйна засега само гонят депутатите комунисти от заседания, но това само по себе си е отричане на демокрацията, а вероятно в по-далечен план е и предпоставка за разиграване на сценария от фашистка Италия.

На четвърто място, за да може да се реализира една диктатура, то на нея й трябва и подходяща външна среда. Тази диктатура не може да „диша”, ако съществуват достатъчно силни външни фактори, които да я задушат още в зародиш. Това е и историческият шанс на всички фашистки диктатури по света. Може да се каже, че международната обстановка е хранителната среда за една диктатура от фашистки тип.

Идването на Мусолини на власт не е възпрепятствано от никакъв международен натиск. Великите сили не си дават сметка до какво може да доведе фашистката идеология. Същото се отнася и за идването на Адолф Хитлер на власт в Германия, както и на Франко в Испания. Западът гледа на тях като на потенциални съюзници срещу СССР и комунизма. Съветският съюз се възприема като най-голяма заплаха и по всякакъв начин фашистките режими биват насочвани да отприщят разрушителната си мощ срещу него. На тях им биват правени отстъпки – т.нар. „политика на умиротворяване”. задоволяват се техните искания само и само да тръгнат срещу „комунистическата заплаха”. Така са пожертвани Абисиния и Австрия, така загива и Чехословакия преди Втората световна война. Накрая, както казва Чърчил по повод подялбата на Чехословакия със съгласието на Чембърлейн и Даладие на Мюнхенската среща с Хитлер и Мусолини: „В Мюнхен нашите министри избираха между войната и позора. Те избраха позора, за да получат и войната.”[viii]

Днес „Десният сектор” отявлено призовава към антидемократично управление и „чиста украинска нация”, избива по улиците на украинските градове гражданите на собствената си държава и се е устремил към най-висшите позиции в държавното ръководство. Западните „демокрации” отново демонстрират същото разбиране, каквото и преди Втората световна война: че всичко друго е за предпочитане пред Русия и че агресията трябва да се насочи срещу нея. Отново бива подценявано значението на фашизма като явление – не му се обръща внимание. А това, че стотици биват избивани в Украйна и че се задава хуманитарна катастрофа, изглежда, че не е проблем на Запада. Важното е Русия да бъде в неизгодно положение, а останалото са... подробности...

Политическото късогледство на западните „демокрации” доведе до най-голямата катастрофа в историята на човечеството преди повече от седемдесет години – Втората световна война. Днес същото това късогледство дава хранителна среда на чудовището, победата над което ще честваме утре (9-ти май). Но да честваме 69 години от победата над фашизма при положение, че той се завърна и че всеки ден на кървавия му олтар се правят приношения с животите на украински граждани...

Украинската рецепта за диктатура от фашистки тип в домашни условия се изпълнява извънредно точно от главния готвач „Десен сектор”. Той си е осигурил всички необходими продукти – крайна националистическа и антидемократична идеология, етатична и екстремистка, паравоенни формирования, подкрепата на Запада; разполага и с необходимите прибори, за да изпълни рецептата – терора във вътрешен план и разиграването на „руската карта” във външен (някога е била „комунистическата заплаха”). Остава само да видим дали и резултатът ще бъде този, който винаги досега е настъпвал, когато „готвенето” стигне докрай и „гозбата” е готова за сервиране...

---

[i] http://euromaidan.rbc.ua/rus/-pravyy-sektor-nazval-soglashenie-s-yanukovichem-ocherednym-21022014160600

[ii] http://www.hrono.ru/sobyt/1900sob/1922ital.php

[iii] http://www.politonline.ru/comments/16288.html

[iv] http://un.ua/rus/article/508590.html

[v] http://www.hrono.ru/sobyt/1900sob/1922ital.php

[vi] http://agregator.pro/fraktsiyu_kompartii_vyignali_s_zakryitogo_zasedani.2454489.html

[vii] http://ord-ua.com/2014/01/28/zayava-dmitra-yarosha--lidera-pravogo-sektoru/?page=1

[viii] http://chitanka.info/text/2835/17